Скарлет затвори магазина си с мърморене как имал работа и протести, че ще изпусне клиенти, но Сам можеше да каже, че го правеше повече от навик, отколкото с истинско нежелание. Колкото и да не разбираше от хора убиецът разпознаваше вълнението на по-ниския мъж – Скарлет беше известен в занаята си, но Ка’Раим беше като митологично същество, което по-младият убиец искаше да покаже на приятелите си. И като знаеше какви са членовете на Кантората – вероятно само за да види колко от тях са глупави и ще се опитат да го наръгат. Сам беше свикнал на подобно поведение от гилдията. Уравновесени хора не ставаха наемни убийци или медиатори. Имаше специфични общи черти в характера на хората, които професионално убиваха и които чупеха крайници, за да продължат мирни преговори, и една от тях беше тенденцията да си мислят, че имат най-големият кур в стаята.
Скарлет заключи и поведе спътника си по улиците на града. Първоначално пътя им мина през по-бедните крайни квартали извън външната стена на града и убийците вървяха паралелно на нея. Сам се зачуди дали всъщност присъствието на Кантората в този град не беше толкова малко или толкова ново, че да не могат да си позволят скривалище в по-заможните квартали, но когато минаха около четвърт от дължината на стената, Скарлет се обърна рязко наляво и двамата се озоваха на централен път към вътрешната част на града.
Двамата прекосиха мост, отрупан със сергии. Към края му, от страната на голямата каменна порта, Скарлет бързо подхвърли две монети на явно познат продавач и взе малък, добре опакован пакет, който бързо скри във вътрешен джоб на елека си. Сам го изгледа въпросително, на което мъжът отговори, без да спира да ходи:
– Сушени билки. За пушене.
Няколко преки и два-три завоя по-късно пред тях стоеше голяма къща. Беше цветна сграда, жълта фасада с червени рамки на прозорците, залепена за две други постройки по средата на занаятчийска улица. Беше хан или по-скоро кръчма и през вратата свободно минаваха хора. Храната беше добра, ако можеше да се съди по приятната миризма и доволните физиономии на майстор и група от калфи и чираци, все в еднотипни работни дрехи, които мързеливо се клатушкаха към близката ковачница.
– Хайде, яхнията е добра. – подкани го Скарлет и се шмугна през вратата, след като и последния чирак от групата, дете на може би десет или дванадесет, изприпка бързо след по-големите си колеги.
Сам за миг се зачуди дали занаятчията не го води за зелен хайвер, или по-скоро на пазар и обяд. Надяваше се да не е отсъствал толкова дълго, че някой да реши, че е добра идея да замотае Ка‘Раим. Най-малкото щеше да яде вкусна яхния, каза си, като влизаше. Преди това нямаше да е никаква утеха, но с новото тяло усещаше вкусовете по-наситени и приятни, а гладът за храна се бе изострил значително. Сам се надяваше това да е временна прищявка на тялото му, което все още растеше и се променяше рязко. А може би беше нещо, с което просто трябваше да свикне. Като носенето на шапки. Надяваше се поне главата да спре да го сърби, когато проклетите рога най-после порастяха напълно.
Интериорът се оказа комбинация от дърво и шарени плочки, каквито се намираха в в Хайрани. Не беше особено успешна и караше Сам да се чувства… некомфортно. Вероятно бе поредната странност на новото тяло. В началото не го беше осъзнал, но докато преди се чувстваше у дома си в градовете, в сенките на постройките там, невидим сред хората, сега… сега не беше така. А може би преди комфорта сред хората беше породен от това, че всеки момент можеше да изяде някой от тях, безкраен бюфет от неподозиращи жертви, които сега не му трябваха.
Сам се присъедини към Скарлет, който го чакаше на бара с две широки чаши, в които барманът наливаше кехлибарена течност. Пакетът от пазара беше вече оставен на плота и след като прибра бутилката, барманът го взе и го занесе на някого в кухнята.
– Най-добрия коняк във Фриния! – Скарлет вдигна чашата си в тост, преди да отпие.
Сам последва примера му. Не беше по негов вкус, но със сигурност беше по-добро от половината странни бълвочи, които му носеше Чарли от време на време.
– Не мислих, че сме тук за да пием – каза.
Скарлет махна с ръка.
– Майсторът е вече уведомен, че сме тук и ще ни приеме, когато може. Има някаква неотложна работа, а и сигурно трябва да си оправи столовете.
Сам вдигна вежди в учудване.
– Подмайсторът на клона. – поясни по-младият убиец. – Тук сме толкова далеч от централата, че повечето не сме виждали истинския Майстор. Нашият обаче му е голям почитател и изглежда, че го подражава в доста неща.
Сам кимна. Нестерин Йерел имаше тайни дори от него, но убиецът щеше да бъде изненадан ако можеше да е на две места едновременно. От друга страна, старият козел изглеждаше по един и същ начин откакто Сам се присъедини към Кантората и някак беше обединил централните гилдии на убийците в поне шест кралства преди това, така че нищо не беше сигурно.
– Много от хората в салона ли са от Кантората? – попита Сам. Никой освен тях двамата не изглеждаше опасен, но външния вид понякога заблуждаваше.
Скарлет се засмя:
– Не, това си е нормален ресторант, който сервира обяд и обслужва кулинарните нужди на Кантората. Нашата зала е отзад, но не обичам да пия там. Прекалено много задници на едно място. Всеки се мисли за велик, докато не дойде истински трудната поръчка. Тогава само се крият.
Две паници с топла яхния дойдоха в този момент и разговорът им замря. Храната беше добра. Сам би довел Флетчър тук на обяд, но мошеникът не го заслужаваше.
– Готвачът е от Тръмонт. Повечето ми викаха, че съм глупак да приема поръчка, която се плаща с услуга, докато не вкусиха как готви.
– Дукът? – учуди се Сам.
– Беше свиня. – отговори Скарлет. – Дъщерята на готвача… беше заврял мръсната си зурла в нея и я беше пребил. Кантората се погрижи за нея, но някои неща не трябва да се случват – убиецът поклати глава. – Сега момичето работи с баща си в кухнята, но все още има кошмари.
– Обяснява защо намериха тялото му със свинска глава. Какво стана с неговата?
Скарлет направи гримаса.
– Трябваше да я намерят в кочината с чарковете в устата му, но… прасета. Изядоха всичко.
Барманът се върна да им каже, че Майсторът е готов да ги види, преди да приключат с обяда си. Скарлет го преведе през врата в дъното на салона в друг такъв, изпълнен със значително, ако не по-опасно изглеждаща, поне по-въоръжена тълпа.
– Уил! Защо си облякъл приятелката си като момче? – подвикна някой
Сам изръмжа тихо. Лицето, което идваше с новото му тяло, беше… фино? Красиво? Със сигурност не приличаше на лицето на Сам Казра, с което убиецът беше свикнал. Надяваше се, че чертите му ще се променят достатъчно, така че Елизабет да го харесва. Със сигурност обаче не си струваше да убие някого за подобно подмятане. Скарлет, от своя страна, с едва забележимо движение метна нож, който счупи халбата на остроумника и го обля с бира. Тълпата изригна в смях, а злополучният убиец премигна няколко пъти, преди да осъзнае какво му се е случило.
В другия край на този салон беше вратата, която водеше към частните стаи на Кантората – мястото, където чиновниците и по-висшестоящите членове на гилдията имаха свои кабинети и където в удобни стаи за срещи се дискутираха договорите между тях и по-заможните им клиенти. Един от кабинетите принадлежеше на Майстора. Скарлет влезе първи.
На плюшен изискан стол ги чакаше оплешивяващ мъж на около четиридесет-петдесет зад голямо махагоново бюро, пред което стояха други два такива стола, най-вероятно трите поръчани в комплект за най-важните посетители. На дългата стена на стаята с дупка в единия край за липсващите бяха подредени още столове, които ставаха все по-семпли и по-семпли, докато накрая не се намираше малко трикрако столче без облегалка.
Скарлет поздрави и седна и Сам последва примера му.
– Аз съм Рейнълд Грийнлийф. – представи се Майсторът приповдигнато. – Уил ми казва, че имам честа да съм в присъствието на легендарния Ка’Раим.
Сам се усмихна зъбато.
– Днес за по-кратко съм Казра и идвам като клиент, а не като служител, но първо трябва да задоволя любопитството си – някой сядал ли е някога на трикракото столче? – Сам го посочи.
Майсторът се усмихна:
– Не, за момента никой. Майстор Йерел преди пет години настоя да го имам в колекцията си, когато му казах, че възнамерявам да последвам примера му. Каза ми, че е резервирано за някой си Чарлс Флетчър, ако някога се появи.
Сам се засмя и другите двама убийци го гледаха изумено.
– Естествено. Трябва да доведа Чарли, за да видя изражението му.
– Вие познавате Флетчър? – учуди се Грийлийф.
– Чарлс е единственият сив агент в Кантората и един от двамата членове общо, който се самонае в нея.
– Сив агент? – попита Скарлет.
Майсторът отговори, когато Ка’Раим не каза нищо:
– Деликатна работа, която не е нито убийство, нито преговори. Кражби, шпионаж и подобни.
Сам се усмихна, но реакциите на мъжете му подсказаха, че новите му черти не бяха променили много това изражение.
– Щом знаете, че такава работа съществува, това ще улесни нещата. Искам да наема Кантората за сива работа.
– Но ако е сива работа, ние нямаме…
– Черните агенти имат необходимите умения. Трябва ми да намерят някого. Елизабет Шей. Имам списък с имената, които може да използва. – Да изгори всичките й псевдоними беше крайна стъпка, но Сам нямаше избор. Чарли щеше да й направи нови. – Десетте най-добри агента от всеки филиал за поне седмица. Бонус за всеки, който намери информация за движенията й в страната. Ако някой намери текущо нейно положение – няма да има нужда повече да работи до края на живота си.
Грийнлийф се ококори.
– Десетте най-добри от… това са много пари, Ка’Р… господин Казра.
– Ще бъдат платени. В аванс. Трябват ми резултати.
– Но…
Сам му подаде документ, не от Чарли, а лично негов с печата на Майстора на Кантората и друг на черен топ – шахматната фигура, която Йерел му бе отредил. Разписката показваше последното състояние на авоарите му в Кантората. Майсторът я погледна невярващо и няколко пъти препрочете сумата, след което я подаде на Скарлет. Младият убиец местеше ококорени очи от Сам към Грийлийф и обратно няколко пъти, след което сви рамене и я подаде обратно.
– В аванс – повтори убиецът.
Майстор Грийнлийф не можеше да откаже, но нещо все още го спираше да приеме.
– Една седмица пълно плащане на експертна тарифа и възможност за бонуси до небесата и възможност да се фукаш, че си помогнал на Ка’Раим. Аз няма да откажа. – каза Скарлет.
Рейнълд Грийнлийф премигна към Уил и нещо се промени в поведението му.
– Мислих си, че ме будалкаш. Бях сигурен като заговори за Флетчър. Този хлапак наистина е Ка’Раим?
Скарлет завъртя очи при ужасения поглед на майстора:
– Защо ще те будалкам за Ка’Раим? Знаеш, че е от нашите и ако това не е той, ще му изям глупавата шапка!
Сам се ухили зъбато отсреща му и сенките в стаята заиграха.
– Майстор Грийнлийф, мога да ви уверя, че тази шапка ми трябва.
Елизабет Шей 