Отрова от акантуси – 9.1

По пътя към банката минаваха покрай къщи с дворове. Нямаше жилищни блокове, каквито никнеха като гъби в Ан Налат, но пък тук имаха достатъчно място. Градът бе един от по-малките по крайбрежието, но не изглеждаше запуснат. Лизи можеше да си представи как дърветата хвърлят дебела сянка през лятото, а цветята от квадратните саксии, наредени по тротоарите, изпълват въздуха с приятен аромат. Хората също не бяха толкова много, колкото в Хайрани. По улиците можеше да се ходи спокойно, без опасност да подушиш дали този до теб е хапвал чесън днес. Понеже беше Сянка, а компанията й се състоеше от страшници, минувачите даже страняха дори повече, стараейки се да не поглеждат към тях, сякаш се бояха, че ще видят фантом или някое друго чудовище.
За Лизи беше абсурдно, че акантусите са мразени. Това бяха онези, които се изправяха с най-страшните неща, които заплашваха човечеството. В Рива бяха смятани за герои. Имаше цели поредици булевардни романи, където главните герои бяха страшници, които спасяваха някоя беззащитна дама. Нито за миг не си бе представяла, че ще бъдат презирани в собственото си кралство.
Минаха покрай къща, в чийто двор на дървен простор бяха провесени дрехи. Лизи забеляза и наметало, чийто плат даже изглеждаше изсъхнал, а не вдървен от студа. Ако не беше със страшниците, щеше да прескочи оградата и да го заеме за час, за да скрие униформата си, но бе убедена, че нито Калахан, нито Калуш ще й го позволят сега. Продължиха нататък и след малко излязоха на главната улица.
Банката се намираше на главния площад, заедно с пощата, два храма, един голям ресторант и множество магазини с лъскави витрини. Елизабет игнорира всичко останало и се насочи директно към банката. След няколко крачки обаче размисли и се върна назад, оставяйки мъжете да влязат първи.
Вътрешността бе изискана от дърво и мрамор, а огромен позлатен полилей заемаше почти целия таван. Имаше само трима клиенти, които хвърлиха поглед към входа и побързаха да се отдръпнат. Както Лизи очакваше, двамата пазачи веднага се насочиха към тях. Тя остана скрита зад Калуш, дебнейки удобен момент и щом той дойде, веднага застана пред отвореното гише. Жената от другата страна на стъклото първо се ококори, а след това понечи да затвори малката плъзгаща се вратичка на отвора, през който се разменяха пари и документи. Елизабет мушна ножа си в дупката, преди да е успяла. Служителката пребледня.
– Бих искала да изтегля пари от сметката си. – каза й любезно Лизи.
– Сметката Ви? – заекна жената.
– Да. Аз съм Елизабет Шей.
– М-моля?
По лицето й се прочете шок, а не объркване.
– Елизабет Шей. – повтори Лизи по-уверено. – Наследница на Расул Ираж.
– И-ираж?
– Какво става тук? – попита мъжки глас, а след миг Лизи видя и притежателя му – възрастен господин с прошарена коса и завити нагоре мустаци.
– Сър! – възкликна облекчено жената. – Това нещо твърди, че е госпожица Елизабет Шей, наследницата на господин Расул Ираж.
– Интересно. – мъжът извади монокъл на златна верижка, който закрепи на окото си. Каквото и да видя, по изражението му се четеше, че не си струва. – Какво доказателство имате за твърдението си?
Лизи се усмихна хладно на служителката, показвайки й острите си кучешки зъби, и избута рязко вратичката на отвора с ножа си. Жената скочи от стола и едва не се блъсна в стената отзад, за да се махне от нея. Елизабет прибра ножа, пресегна се през дупката и взе красивата й сребърна писалка. Издърпа ръкава на повредената си ръка, игнорира ужасените шепоти и заби писалката в предмишницата си. Някъде жена изпищя. Господин Монокъл пребледня, но не се отдръпна, сякаш бе вкаменен. Лизи издърпа писалката и му я подаде. Кръвта й капеше от сребърния й връх по мраморния под.
– Това ще свърши ли работа?
– Да. – отговори след малко и взе писалката. Огледа я, след което явно се окопити достатъчно, защото нареди на висок глас: – Донесете ми кутията на госпожица Елизабет Шей от Ан Налат. – сведе поглед към Лизи, все още изучавайки я, сякаш е особено интересен вид плужек. – Ако желаете да оттеглите претенциите си – сега е момента.
– Не, но мога да оттегля спестяванията си и да ги преместя някъде другаде. – каза му тя. – Някъде, където нямат против да държат парите на „нещо“ като мен.
– Такива като вас нямат пари дори да си вземат почтени дрехи. Какво ли остава за спестявания. – отговори й мъжът с едва скрито презрение. –Но понеже сме с добро име и традиции, давам Ви последен шанс да оттеглите претенциите си, че сте многоуважаваната госпожица Шей от Ан Налат. Ако го сторите – обещавам да си затворя очите и да не повдигаме обвинение срещу Вас, че се опитвате да се представите за някой друг.
– Много се извиняваме, сър. – Калахан грабна Елизабет над лакътя, стискайки я леко в няма заповед да го последва. – Тръгваме си.
– Тръгвайте си. – каза му Лизи и изтегли ръката си.
– Ти идваш с нас.
Посегна да я хване отново, когато един младеж в униформата на служител на банката дотича с дървена кутия, която подаде на господина с монокъла.
– Опасявам се, че трябва да я чуя да казва, че се отказва от претенциите си, иначе ще продължим с теста, след което ще извикаме стражите. – каза спокойно мъжа. Гласът му беше единственото почти любезно нещо в него.
Елизабет срещна бледите му сини очи.
– Нямам цял ден. Направете теста.
– Както пожелаете.
Мъжът остави кутията на тезгяха пред тях. Отвори капака и от вътре извади прозрачен кристал. Взе го, показа го на всички, така че да го видят добре, и доближи кървавата писалка до него.
– Това е кристал, съдържащ заклинание за разпознаване. Господин Ираж ни изпрати мостра от своята кръв, както и от тази на наследницата му, госпожица Елизабет Шей. Документите се подправят, но кръвта и заклинанията за разпознаване никога не грешат. – обяви надуто и погледна към Елизабет и Финиан. – Когато кръвта го докосне и ако наистина е на госпожица Шей, както твърдите, кристалът ще започне да сияе в златисто. В противен случай нищо няма да се случи, освен че стражите ще ви отведат за опит за измама и кражба на особено голяма сума пари.
С последен поглед към тримата докосна писалката до кристала. Наглата усмивка, която се беше появила на лицето му, замръзна. Светеше в златно.
– Това е невъзможно! Станала е грешка!
Извади от кутията втори кристал, но и той се озари в златно, щом кървавия връх на писалката го докосна.
– Но Вие сте Сянка!
– И искам да изтегля пари от сметката си. – каза Лизи, игнорирайки погледите на Калахан и Калуш. – По-бързо, ако е възможно. Както казах, нямам цял ден.
Той само я зяпаше нямо. Елизабет издиша шумно.
– Или ми изгответе необходимите документи, за да преместя…
Мъжът тръсна глава. Монокълът му падна и се залюшка от верижката.
– Каква сума ще желаете да получите, госпожице Шей?

Калахан наблюдаваше невярващо как банката изведнъж се оживи и се появиха хора, които да се суетят около тях и в частност – Елизабет. Предлагаха й напитки и удобни канапета, където да почака. Разпитаха дали предпочита кралските белгани на по-едри или дребни банкноти и дори си позволиха да й препоръчат по-дребните, ако смята да пазарува от пазара неща, за да може да й върнат ресто. Елизабет кимаше и слушаше внимателно, но в същото време не посегна към дребните хапки, нито към напитките, които се бяха материализирали от някъде. Накрая се появи господин Монокъл и й предложи доста дебела пачка, която тя прибра в джоба си, благодари им и просто си тръгна.
Финиан и Калуш я последваха навън, но Калахан нямаше как да не се зачуди как това беше възможно. Расул Ираж на практика бе най-богатия човек след а‘азвамът на Хайрани. От години всички по-заможни искаха да попаднат в обкръжението му, а Елизабет беше негова наследница? Една Сянка, която живееше в храма на Ну‘Ахра и нямаше капчица власт.
Дали тя и Казра не се бяха възползвали от смъртта на Ираж, за да го оберат? Или се беше случило още преди това? Не, нямаше начин Малора да е разрешила парите му да отидат точно при Елизабет.
Стисна зъби и я насочи към една по-тясна уличка, която изглеждаше съвсем безлюдна за момента, където я спря.
– Защо си наследница на Ираж? Ограбихте ли го?
– Не. – отвърна тя и понечи да го заобиколи.
– Тогава как си го наследила? – тя дори не го погледна. Финиан я сграбчи за рамото. – Моля те, Елизабет. Кажи ми, че не си направила каквото си мисля.
Лизи вече бе опряла ръка в гърдите му, готова да го избута от себе си, когато проклетникът всъщност я помоли. Страшникът бе помолил Сянка. Някой жрец съвсем спокойно можеше да обяви това за чудо, но Елизабет само издиша раздразнено. Нямаше представа защо, но й пукаше.
Не искаше да издава Сам. Това бе тайна, която бе пазил десетки години. Бе изградил всичко сам и ако Елизабет признаеше истината сега, Калахан щеше да реши, че го е постигнал чрез непочтеност и кръвопролития. Но ако не го стореше, щеше да изгуби единствения си съюзник в Ордена. Виждаше го на лицето на Калахан – не му ли докажеше, че не е измамница, щеше да измие ръцете си от нея.
„Аз съм мъртъв, шейа.“ – чу гласа на Сам в ума си.
Затвори очи за миг. Когато ги отвори, си пое дъх и се повдигна на пръсти към ухото на Калахан.
– Ка‘Раим беше Ираж. – прошепна.
Финиан прихна в очакване и тя да се засмее. Лизи обаче не се засмя. Само кимна.
– Ако го кажеш на някого… – стисна устни.– Ще си отговорен за хиляди хора по света, които ще изгубят работата си. Може би и за някоя и друга икономическа криза.
– Сериозна си. – зяпна я.
Ираж имаше достатъчно средства и власт да си основе собствено кралство, ако пожелае. И през цялото това време е бил Ка‘Раим. А Елизабет го беше наследила. Имаше достатъчно пари да купи Ордена, но вместо това беше дошла като обикновена Сянка и дори се беше оставила да я вземат в лабораториите.
– Защо? Защо дойде при нас?
Лизи повдигна рамене.
– Сам го няма. – каза. Трябваха й няколко секунди, за да успее да довърши: – Няма никакво значение къде съм.
Финиан хвърли поглед към Калуш, който стоеше малко по-назад от тях и упорито гледаше в другата посока под претекст, че пази някой да не ги прекъсне.
– Можеше сама да намериш каквото търсиш. Ние очевидно не сме ти нужни.
– Преди нямах негов портрет.
– Вече имаш.
Зачуди се дали татуировката й би я спряла, ако реши да напусне. Колкото и да искаше да вярва, че Орденът служи на хората, истината беше, че тя има достатъчно пари да подкупи когото е нужно, за да си получи свободата, при това не само нейната.
– Все още ли ще останеш?
– Тук мога да съм полезна.
– Ти не харесваш как работят акантусите, Шей. – изтъкна й Финиан, а с крайчеца на окото си видя как Калуш се премести леко. – Няма причина да си полезна тук, при положение, че може да си направиш собствен орден и да си полезна там.
Елизабет завъртя очи и изпуфтя.
– Защо ти пука къде съм и какво правя толкова? Аз съм Сянка. „Мястото на Сенките е в Ордена, където могат да бъдат държани под око“ – нали все това повтаряш, откакто ме познаваш?
– Така е, но откъде да знам, че няма просто да решиш да си тръгнеш в най-неподходящият момент?
Лизи скръсти ръце на гърдите си раздразнено.
– Мислех, че се познаваме малко по-добре вече, за да знаеш, че няма да ви зарежа в битка, Калахан.
– Дори и да губим?
– Аз не губя. – вирна брадичка. – А ако загубя, ще се постарая да се измъкнете живи.
Калахан я измери с поглед и поклати глава развеселено. Нахакано изявление и точно в неин стил.
– Сега какво?
Лизи въздъхна.
– Сега… – потупа джоба, където държеше фантома, но се спря, преди да го извади. – Знаеш ли къде има художник наоколо? Видях разни плакати и табели – все някой трябва да ги е рисувал.
– Сигурно ще намерим някой, склонен да работи с нас, ако потърсим. Със сигурност няма да е този, правил табелите. Никой толкова известен няма да работи с нас. За какво ти е всъщност?
– Подарък от Фриниа. – каза. – Колко време ще ни отнеме да намерим някой?
– Може би три-четири часа, ако сме късметлии. – каза Фин и се обърна към Калуш: – Ти си слизал по-често от мен тук. Да познаваш някой?
– Не.
Лизи погледна към сивото небе и поклати глава.
– Нямаме толкова време. – каза и извади буркана с фантома.
– За какво ти е? – попита я, но още докато го казваше и се сети как в Ан Налат бяха намерили входа към имението на демона. – Ще се довериш на фантом? Та той дори не е от тук! И е фантом!
– И те са хора. – отвърна и отвинти капачката, отваряйки буркана съвсем малко. Фантомът се притисна до стената. – Ако ми помогнеш, ще те освободя.
– Как? – чу съскащо-стържещото му гласче.