Нечистите – 11.6

kolie

Сам

Сам вървеше крачка зад Елизабет, така че да може както да наблюдава нея, така и да държи под око всичко около тях, докато Чарлс размахваше ръце и показваше тази или онази сграда. С приповдигнато весел глас мошеникът посочваше резиденцията на някой благородник или голям търговец, или пък на онзи магьосник, който преди пет години бил предизвикал толкова силно наводнение, че всъщност се наложило да бъде глобен за разхода на вода. Също така й показа и лъскавия летен дворец на императора, построен върху една от скалите, които се врязваха в морето, далеч от пустинята. Беше архитектурно чудо от мрамор със златни куполи и дори от другия край на града се забелязваха дърветата и зеленината около него. Чарли и Елизабет дълго обсъждаха как са успели да качат всички материали толкова високо, когато по онова време все още не е имало магия. Сам не ги слушаше особено внимателно, но нямаше как да не се зарадва, че момичето проявява интерес към нещо, а и е навън. Оглеждаше и сякаш попиваше всяка дума и всяка уличка, покрай която минеха. Обръщаше глава да види какво й показва Чарли и само едва незабележимо се сви, когато минаха покрай сивата, неприветлива сграда на Гилдията на убийците. Но това отмина, когато всъщност стигнаха пазара.
Не беше голям площад като в повечето градове, а по-скоро цял малък квартал, който заемаше както по-богатите долни нива, така и по-бедните горни. Там беше пълно с всякакви чудеса, а понеже беше преди обяд – пълно и с хора и стока. Също и със желаещи да ги оберат, така че Казра пристъпи към момичето, като в същото време погледът му стана дори още по-свиреп. Проклет да беше, ако позволи на някой да я изплаши или нарани. Не и днес, не и докато той е тук и докато се опитваха да й покажат, че разходката може да бъде и приятна – само приятна. Въпреки началото.
Мисълта за това как лицето й се беше превърнало в напрегната маска, когато влязоха при лечителя, почти накара Сам да изръмжи. А после Елизабет беше прекарала ужасно много време, гледайки как страшникът спи. Не трябваше изобщо да се тревожи за него след всичко, през което я беше накарал да премине. И нямаше да спре. Страшниците просто не виждаха сенките като нищо повече от удобен инструмент, който лесно може да бъде сменен с друг. Само че тя не го осъзнаваше. Само се тревожеше за него и това караше Казра да скърца със зъби. Оставаше му успокоението, че поне Калахан още известно време щеше да е извън картинката.
Но може би отиването до Захир не беше чак толкова лошо решение. Макар да нямаше идея как, Сам беше успял да я накара да се засмее. Харесваше му, когато се усмихва, понеже се случваше толкова рядко. Сякаш си беше казала, че не заслужава да е щастлива. Поклати глава и се загледа в нея. Сега беше спокойна, разхождаше се наоколо и гледаше със светнал поглед стоката, спирайки се на няколко сергии и магазини, предлагащи дрехи, преди да се залепи на една витрина, отрупана с най-различни книги.
– Харесваш ли книги? – попита я, когато откри, че Елизабет ще е доволна останалата част от разходката да стои точно там и с жаден поглед да оглежда различните корици.
– Да. – кимна тя и се усмихна леко. – Преди да дойда тук… Бях от заможно семейство. Имах доста свободно време. Обичах да седя в градината отвън или до прозореца, ако времето не беше хубаво, и да чета.
За миг образът на Елизабет, седяща до прозореца сред куп възглавници и с отворена книга в скута, докато навън валеше, изплува пред очите му. Беше толкова реален, че сигурно, ако се напрегнеше, можеше да прочете и заглавието на книгата, която четеше. Оправда се, че това е причината да я попита:
– Какви книги обичаш?
– Всякакви. Пътеписи, приключенски романи. – страните й се обагриха в червено, преди да смотолеви: – Любовни романи. – момичето се прокашля леко и се отдръпна от витрината и от сянката, която козирката на магазина предлагаше. Погледна напред, където Флетчър приказваше с двама мъже. За единия Сам беше сигурен, че е крадец. – Хайде да тръгваме.
– Чакай. – каза й и побърза да влезе в магазина.
До тук беше добре. Само където не беше измислил какво да прави, когато усмихнатата продавачка го попита любезно:
– Да ви помогна с нещо?
Това беше чудесен въпрос, над който Сам имаше само секунди да помисли. Трябваше му книга за Елизабет, но физически не можеше да се насили да попита за любовен роман. Пътеписите пък можеше и да й бъдат скучни.
– Търся подарък. – каза, печелейки малко време да подреди мислите си, преди да каже: – За млада дама, която обича да чете приключенски романи.
– Имаме няколко много хубави и модерни в момента. – побърза да предложи продавачката и се насочи към един рафт с книги: – Ако знаете кой е прочела, може да вземете някой от тях.
Сам се почувства дори още по-загубен, но прилежно огледа предложените му книги и хвърли един поглед на краткото им описание. Смели принцове, пътешествия, принцеси… какво четяха тези жени? Накрая просто хареса една средно дебела книга, плати и благодарейки на продавачката, излезе от магазина.
– Ето. – каза на Елизабет и й връчи увитата в кафява хартия книга: – За теб.
По лицето й се прочете изненада, а после сините й очи се озариха от нещо, което не беше виждал в тях досега – щастие.
– Наистина ли?
– Наистина. – потвърди й, не успявайки съвсем да спре усмивката, която се опитваше да разтегне лицето му.
При това тя си пое малко по-рязко дъх, зениците й се разшириха и тялото й потрепна, сякаш искаше да отстъпи. Сам щеше да реши, че я е страх от него, ако не бяха следващите й думи:
– Благодаря ти. – после сведе поглед към книгата, разгръщайки част от хартията, за да види корицата й. Опита се да го скрие, но изражението й помръкна малко.
– Какво? – попита я. Не разбираше. Само до преди миг беше щастлива. Харесваше му да е щастлива: – Книгата ли не е хубава? Ще взема друга.
– Не! Стой тук! – каза и го хвана за ръката, за да го спре да се върне в книжарницата. Изглеждаше му ужасно смутена, когато смотолеви: – Сигурна съм, че книгата е чудесна. Просто… не разбирам хайрански.
Идеше му да се удари по главата. Само преди няколко часа самият той й беше казал да научи езика. Наистина не можеше да е толкова глупав, нали? Не беше нормално просто да спира да мисли покрай нея. Поне тази грешка можеше лесно да поправи.
– Искаш ли да те науча? – попита я.
Елизабет го погледна с надежда, но после бързо поклати глава.
– Вече правиш твърде много за мен. – каза му и прегърна книгата до гърдите си. – Това сигурно ти е струвало надницата за цяла седмица. Не искам да си губиш и времето.
– Ако не те науча, съм я дал за нищо. – изтъкна й, преди да я попита: – Кога ще започнем?
Тя вдигна лице към него, гризейки долната си устна, докато явно се чудеше дали да приеме предложението му. Сам вече беше решил още утре сутринта да се яви в стаята й и да започне да я учи, така че отговорът й нямаше кой знае какво значение. Но тя го изненада.
– Свободен ли си довечера? – попита го накрая.
Сам я изгледа объркано. Наистина очакваше Елизабет да откаже, да си измисли още оправдания и да му се наложи да я принуди, като не й остави друг избор. Дори вече беше започнал да крои планове как точно да подходи, за да не я изплаши и тя да не се заинати, както обичаше да прави. Затова и сега му отне няколко мига, за да намери гласа си и да каже:
– Да, свободен съм.
Лизи му се усмихна и му направи жест с ръка.
– Наведи се замалко.
Това беше дори още по-неочаквано, затова Сам просто се подчини и се наведе. А в следващият миг остана като закован. Не знаеше какво очаква, но не и ефирното докосване на устните й до бузата му. Усещането беше… ново. Непознато. Далеч не неприятно. Даже напротив. Нещо топло и странно го изпълни отвътре и като тръпка го накара да настръхне. Сам живееше в Хайрани – тук хората не се срамуваха от телата и желанията си като в Рива или Фриниа например. Беше целуван и целувал – страстни целувки, откраднати целувки, тайни целувки, но като се замислеше – никога по бузата. Нито веднъж. Жените обикновено се вълнуваха повече от други места. Така че това беше различно и, Боговете да са му на помощ, му хареса. Явно толкова много, че беше забравил да се изправи, след като Елизабет се отдръпна от него и сега седеше приведен и мигащ срещу витрината с книги, която го отразяваше достатъчно, за да му позволи да види позата си, а и изумлението, изписано на лицето му. Веднага се изправи и се прокашля.
– Довечера ще дойда. След вечеря?
– Добре. – каза Лизи и повдигна книгата, скривайки усмивката си зад нея.
Когато се приближиха до Чарли, той и другите двама мъже спореха на висок глас насред улицата. Нещо за някакъв свещник – семейна ценност, който Флетчър бил задигнал, и то май от крадеца. Сам не искаше да знае. Разбраха се да се срещнат малко по-късно и така двамата с момичето продължиха сами.
За разлика от по-рано, когато Чарли бе разказвал за всяко по-интересно нещо, покрай което минеха, сега се разхождаха в тишина. Лично Сам предпочиташе да слуша възможно най-малко от гласа на мошеника, само че Елизабет очевидно бе намирала непрестанното му дърдорене за интересно. Поглеждайки към нея, се зачуди дали не й е скучно, но устните й продължаваха да са леко извити нагоре в малка усмивка, докато прегръщаше книгата си. Наистина трябваше да усмихва по-често. Така дори новият цвят на косата й не изглеждаше чак толкова ужасен. Но за това помагаше и факта, че лицето й бе възвърнало част от цвета си, а не изглеждаше мъртвешки бледо. Разходката на слънце и чист въздух определено бе добро решение.
Тя вървеше до него и продължаваше да се оглежда наоколо, спирайки пред някоя сергия за момент, преди да забърза напред, за да погледа някой от уличните изпълнители, които жонглираха, пееха, свиреха или показваха номера с котки или кучета. Когато един мъж погълна пламтящ меч пред насъбралите се около него хора, Лизи ахна изумено и стисна Сам за ръката. Реакцията й го накара да се ухили. В следващия момент погледът на артиста се спря върху коняра и мъжът започна да се дави. Момичето, пребледняло, стисна ръкава на Казра и го задърпа да продължат напред. Наистина беше много чувствителна.
– О, Богове. – промърмори по някое време тя. Изглеждаше колкото засрамена, толкова и заинтригувана. Сам проследи погледа й до сергия, на която централно беше поставена двадесетсантиметрова абаносова статуетка на грубо издялан мъж с поне наполовина толкова дълго и много детайлно изобразено мъжество. Беше готово за действие. – Защо продават такива неща?
– Това е за плодородие. – каза старицата, която продаваше на въпросната сергия: – Помага на младата двойка да зачене по-лесно. – продължи да се усмихва насреща им, а погледа й ги обхождаше, като накрая дори им намигна: – И за късмет.
На Сам му трябваха само няколко секунди да разбере защо Елизабет не си е поела рязко дъх и не се е изчервила смутено.
– Каза, че е талисман да заченеш. – преведе й бързо.
Преброи до две на ум, преди момичето да почервенее като домат.
– Ще го имам предвид. – изпелтечи Лизи.
– Искате ли да го вземете? – продавачката избра възможно най-добрият момент да попита, а Сам услужливо преведе и този въпрос, наблюдавайки с интерес дали Елизабет може да се изчерви дори повече. Не го разочарова.
– Не! – заклати глава момичето, избягвайки да поглежда към статуетката. Беше ясно обаче, че се опитва да не обиди продавачката, защото вместо това очите й зашариха по всичките други предмети, преди да се спрат на най-безобидно изглеждащия. Веднага побърза да отвлече вниманието им натам, като го посочи: – А това какво е?
Беше посочила красива огърлица състояща се от едно единствено седефено парче, голямо колкото палеца на Сам, около което бяха увити тънки, метални нишки, изобразяващи корона и клони на дърво.
– Това е специално за жени. – привлече вниманието му бабата, а когато Сам я погледна въпросително, тя продължи: – Амулет за женското начало, предпазващ корените на здравото семейство и помагащ за женствеността. – явно виждайки обърканият му поглед, докато превеждаше за Елизабет, продавачката добави: – Ще помогне. Много ще й помогне. Това е амулет за добър късмет и за сбъдването на желания. – и плъзна поглед по момичето, спирайки го тъжно висящата предница на зеленото й горнище: – Ако го носи близко до тях всеки ден, ще пораснат.
Лизи притисна книгата към гърдите си. Очите й искряха възмутено.
– Нямам нужда от това. Аз… Аз просто се развивам по-бавно!
Сам я изгледа критично, с което само я накара да се изчерви повече. Беше виждал достатъчно жени, за да знае, че за тях е важно да имат голям бюст. Той не го разбираше, но Елизабет беше жена, а на него му харесваше, когато е щастлива. Затова и погледна към усмихващата им се баба, която само не потриваше ръце от задоволство:
– Колко?
– Пет сребърни сиглоя. – но виждайки недоволството му при съобщаването на толкова висока цена, явно размисли, защото добави: – Той е магически, лично жриците на Нартиа – древната Богиня на плодородието – са го благословили! Но понеже младата дама наистина има нужда от помощ, ще го дам за четири.
Казра въздъхна, бръкна в джоба си и извади исканата сума, а продавачката побърза да откачи кожената връвчица с медальона и да му го подаде.
– Ще подейства. – обеща.
Той обаче я игнорира напълно и се обърна към все така изчервената Елизабет, която гледаше едновременно с притеснение и може би дори… Ядосано? Не можеше да разбере защо. Може би не одобряваше цената за амулета, но той нямаше против да я плати.
– Ето. – подаде й го предпазливо: – Малко помощ и късмет винаги помагат. А и е хубав.
Тя не го взе и този път нямаше как да сбърка дали е ядосана, или не.
– Казах ти, че се развивам по-бавно! Нямам нужда от… помощ! И още по-малко от късмет!
Добре. Определено беше сгафил. Явно все още не можеше да я разбере. Поне книгите я радваха, каза си. Сведе поглед към амулета, чувствайки се някак… неудобно, прикован от погледа й така.
– Мислех, че ще ти хареса. – реши да й признае, надявайки се така да спре да му е ядосана.
Елизабет стисна устни, явно опитвайки се да премълчи каквото и да й се искаше да му каже. Синьото на очите й изглеждаше по-наситено от обикновено. Беше същият нюанс като на цветовете на амара – цветето, което цъфтеше единствено по пълнолуние. Сам се зачуди дали ако в момента беше тъмно, светлината на атешите щеше да се отразява в тях.
След малко Лизи въздъхна и с това и очите й избледняха, връщайки се до нормалното сапфирено синьо.
– Знам. Знам, че искаш да ме зарадваш, понеже в последно време… – Лизи замълча. Изражението й помръкна, но после тъгата й бързо изчезна зад маската, която носеше пред всички. Дори му се усмихна леко и се пресегна да вземе медальона. – Благодаря ти. Но съм добре. Нямам нужда от повече подаръци.
– Имаш нужда. – възрази Сам. – Но не днес и няма да са такива. – след което изненада сам себе си, като изтърси: – Харесвам очите ти, когато блестят, Лин. Напомнят ми, че има и красиви неща.
Тя го погледна учудено, а лека червенина покри страните й. После поклати глава, сякаш отхвърляйки някаква мисъл, и му се усмихна. Очите й пак заискряха, но този път нямаше нищо общо с магия.
– Благодаря ти, Сам. – каза му и го потупа по ръката. – Много си мил.
– Но не й косата ти. – каза веднага след това и едва се стърпя да не извърне поглед от черните кичури: – Трябва да ти вземем друг цвят.
– Не чак толкова мил. – промърмори Елизабет и въздъхна. – Защо не я харесваш? Толкова ли лошо ми стои?
Можеше да й каже, че не е хубава – тогава щеше да я хване срам и сигурно щеше да се съгласи да я боядиса в друг цвят. Даже отвори уста, за да направи точно това, но нещо го спря. Думите просто отказваха да излязат от устата му. Издиша шумно през носа си и вместо това каза:
– Не харесвам този цвят.
Лизи повдигна вежда въпросително и се огледа наоколо.
– Но много хайранки са с червена коса. Ханджийката е само с малко по-светла от моята!
Толкова по-лесно щеше да я излъже, че е грозна.
– Не я харесвам. – отсече Сам и понеже не искаше да водят този разговор повече – тръгна, оставяйки я да го последва.
Двамата продължиха да разглеждат сергиите. Елизабет изглеждаше недоволна първите десетина минути, но за щастие не повдигна темата отново. Скоро след това навлязоха в тази част от пазара, посветена основно на обувки, дрехи, аксесоари за коса и много други подобни неща. От лошото настроение на момичето не остана и следа, докато с интерес оглеждаше изложените стоки, като на няколко пъти накара Сам да пита за цените. Той тъкмо щеше да рискува да я ядоса отново, като й предложи да й купи червената туника, която опипваше вече десет минути, когато пронизителен звук заглуши глъчката на пазара. Един по един хората замлъкнаха с пребледнели лица, докато накрая единственият звук не остана воят на сирената.
– Чувала съм този звук и преди. – прошепна Елизабет и го погледна. Цветът беше изчезнал и от нейното лице.
– Това е Мъртвешкият вой. Сирената, с която стражниците викат подкрепление при размирици. – Сам въздъхна. Почти бяха изкарали един цял ден, без да се случи нищо лошо. – И при убийства.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s