Лабораториите се намираха под сградата на страшниците. Коридорът, по който Финиан поведе Елизабет, бе студен и слабо осветен – вероятно защото пестяха от кристалите за захранване на осветлението. Миризмата на дезинфектанти и химикали бе сякаш пропила в самия камък и почти маскираше тази на кръв и страх.
Двамата завиха в края на коридора наляво и се оказаха пред желязна врата, в която бяха изсечени руни. Почти неуловимото жужене на бариера погъделичка слуха на Елизабет и тя потърка ухото си с ръка. Финиан я изгледа през рамо критично, очевидно все още кисел след бягството й снощи, след което стисна един кристал в едната си ръка и извади сребърния си медальон с изобразен акантус, докосвайки го до вратата. Чу се изщракване, жуженето спря и вратата се отвори.
Последва още един коридор, този път по-къс, с друга врата накрая, която се отключваше по същия начин. Елизабет почти очакваше трета врата или може би да трябва да прескочат някоя яма с шипове, но вместо това излязоха в широко, отворено помещение с множество бюра и работни маси, зад които приведени работеха хора в бели престилки. Някои смесваха разни течности, други пишеха съсредоточено, а трети внимателно разрязваха неща, които на Лизи й приличаха на органи. Тя се намръщи. Бяха ли на Сенки?
Преди да попита Финиан, ярка светлина отдясно привлече вниманието й. Зад прозрачна бариера в далечния край на помещението удари гръм. Звук не се чу, но Елизабет усети леко разтрисане под краката си. Когато светлината изчезна, видя вътре един от мъжките Сенки, чието име не знаеше. Задъхан, младежът бе застанал пред цилиндричен камък, висок почти колкото него самия. По протежението му блещукаха символи, но каквото и да означаваха, той не изглеждаше доволен. Погледна към двамата мъже в бели престилки от външната страна на бариерата, които записваха припряно нещо в бележници. Единият от тях кимна и Сянката се обърна отново към камъка, протягайки ръце нагоре.
– Шей. – викна я Калахан. Бе се отдалечил на десетина крачки, преди да се усети, че тя е спряла, и не изглеждаше щастлив. – Идвай.
Тя тръгна послушно след него, като хвърли един последен поглед към Сянката. Близо до тавана бе започнало да примигва електричество.
Финиан почука на бяла дървена врата и след като получи разрешение отвътре, двамата влязоха в нова лаборатория. Беше по-малка от предишната, а зад трептящата бариера в единият край на помещението имаше метална маса, на която лежеше демона. Калахан я беше виждал и преди. Бледата й кожа се опъваше върху стърчащите й кокали. Беше отслабнала дори повече от последният път, когато я беше видял. Черната й коса висеше на редки, сплъстени кичури, а от главата й се подаваха два извити като на овен още по-черни рога. Може би бяха нещо характерно за демоните. Валехе също беше имала, само че нейните се извиваха пред челото й.
Гърдите на демонката се отпускаха и надигаха бавно, а очите й бяха затворени, но точно като си помисли, че сигурно спи, клепачите й потрепнаха леко, показвайки нечовешки наситено зелените й очи. Само очите на Сенките можеха да се мерят с нейните. По гръбнака му полазиха мравки, като си спомни на какво е способен един демон, като използва заклинания. Този пред него затвори очи с лека въздишка, а Финиан си спомни, че тук няма достъп до магия.
Отиде до бюрото, зад което стоеше Зейл, който само където не потри доволно ръце, когато с вълча усмивка изгледа Елизабет.
– Доведох я за прегледа. – оповести Финиан.
– Тъкмо навреме. – каза медикът и огледа момичето. – Проявявала ли е някакво необичайно поведение?
– Не. – Финиан дори не се замисли, когато изрече лъжата.
– Хм. – изсумтя и се приближи към Шей.
Тя срещна погледа му. Беше трудно да задържи лицето си безизразно, когато въпросът му бе породил съмнения, че той някак е отговорен за онова, което чу снощи.
– Трябвало ли е да проявя някакво необичайно поведение? – попита го.
Чу го. Лекото забързване на пулса му, което си остана дори след като демонстративно я игнорира и се обърна отново към Финиан:
– Имах възможност да се запозная по-подробно с доклада ти за нея и исках да уточним няколко детайла. –посочи столът пред бюрото, като самият той се върна на своя. – Вярно ли е, че тя е организирала щурмът срещу демона?
– Да. – потвърди му Финиан. – Заедно с далшира на Хайрани.
Зейл махна пренебрежително с ръка и се усмихна.
– Много сме далеч от Хайрани. Интересува ме как е успяла да убие Малора.
При споменаването на името й демонът отново отвори зелените си очи и този път се вторачи напрегнато в Елизабет. Лизи отвърна на погледа. Дали бе изненадана? Гневна, че някой от расата й е убит?
– В крайна сметка способността й не е нищо особено. – продължи Зейл, без да забелязва нищо от това.
– Способността й, заедно с умението й да борави с оръжие. – изтъкна Калахан. – Тя е обучена да се бие много добре и рефлексите й са по-бързи, заради това, че е Сянка. – и сякаш за да е сигурен, че са го разбрали правилно, добави, натъртвайки почти на всяка думна. – Рефлекси, на които разчитаме, че ще останат непроменени.
Зейл отново пренебрегна опита му да го предупреди.
– Тя е дъщеря на търговец от Рива. Съмнява ме да са я обучили на бойни изкуства там. Кой е учителят й?
– Далширът, заедно с Ка‘Раим се погрижиха за тази част от обучението й.
– Известният убиец Ка‘Раим? – повдигна вежди медикът.
– Да.
– Какъв интерес би представлявала тя за него?
– Харесва я. – отговори му, сякаш това бе най-очевидният отговор, но обърканото изражение на Зейл го накара да допълни: – Като жена.
Лицето на медика се сгърчи в погнуса, сякаш не можеше да си представи кой би я намерил за привлекателна. Огледа я отново, но явно не успя да намери отговор на този въпрос, защото поклати глава. Малките му очи се спряха на китките й, където бяха годежните им гривни. Лизи сключи ръце зад гърба си, за да ги скрие.
– Е, поне не трябва да се притесняваме, че ще я потърси. – каза с въздишка, направил правилното заключение, че Ка‘Раим е мъртъв.
Елизабет се опита да се затвори за болката в гърдите си. Нямаше място за слабост тук.
– Някакви промени в нея след лечението след раняването й в онази битка? – попита Зейл. – Освен ушите и зъбите.
– Не. Не сме забелязали нищо по-различно нито в Хайрани, нито след това или сега на мисията.
– И все пак такива физически промени не се случват дори след консистентно захранване с фантоми. – отбеляза Зейл. Елизабет отново усети погледа на демона върху себе си. – Трябва да се е случило нещо друго.
– Тя беше смъртно ранена. До сега не сме връщали Сянка с толкова сериозно нараняване. – изгледа Зейл преценяващо, преди на свой ред да попита: – Запознат ли сте с доклада на капитана ми по случая?
– Да. Според него количеството фантоми, които трябва да е погълнала, трябва да е огромно. Магията, която са влели в нея – също. Знам, че е имало лечител, който е бил напълно изцеден накрая. – Зейл потърка брадичката си. – Да сте забелязали някакви промени в този Сам Казра, който е помогнал с лечението й? Да е по-бавен? Да изглежда… изморен?
– Не. – отговори му. – Нищо по-различно от нормалното му поведение от преди това. Даже може да се каже, че беше по-… жизнен.
Зейл не изглеждаше никак доволен от този отговор.
– Е, предполагам, че щеше да е твърде лесно да намерим отговорите просто така. Ще трябва да потърсим по-упорито. – каза след малко медикът и й се усмихна хладно, преди пак да погледне Финиан. – Благодаря за разговора, сержант. Свободен сте.
– Капитанът каза да напомня, че тя е общ проект и трябва да е готова за тръгване във всеки един момент. – натърти Калахан. – Главата й трябва да е чиста и рефлексите й да не са повлияни, тъй като я използваме и като бойна единица повече, отколкото като Сянка.
Зейл видимо се спря да не въздъхне от досада.
– Наясно съм, сержант. – каза със зле прикрито раздразнение. – Според мен й се доверявате твърде прибързано – първо трябва да се уточнят тези изменения и на какво точно е способна, но никой не ме слуша.
– Заповеди на геранта. – изтъкна му Калахан, обърна се и излезе от стаята.
Любезната усмивка изчезна от лицето на Зейл в същия миг. Медикът насочи погледа си към Елизабет и в него ясно се виждаше желанието му да я нарани. Лизи му пожела успех.
– Изпий това. – заповяда й, като в същото време приплъзна по повърхността на бюрото си едно бяло пликче и чаша с вода.
Тя не посегна да ги вземе.
– Каквото и да си намислил, няма да проработи. – каза му.
– Предизвикателствата са удоволствието на тази работа, 35-17. – ухили й се доволно медикът. – Пий!
Можеше просто да го убие, помисли си Елизабет. Нямаше да е трудно. Първо щеше да го замери с чашата и да я разбие в главата му, с което щеше да му попречи да активира татуировката на гърба й. След това щеше да прескочи бюрото и да забие писалката в артерията на врата му. Или пък в ухото, така че да пробие мозъка му. Щеше да й отнеме секунди.
Усмивката на Зейл се стопи внезапно. Лизи не знаеше с какво е издала мислите си, но изведнъж медикът се бе напрегнал. Можеше да подуши киселата нотка на страха в миризмата му. Май току-що бе осъзнал, че е напълно сам с хищник.
Елизабет пристъпи до бюрото. Той се избута назад със стола. Без да го изпуска от поглед, тя се пресегна бавно към пликчето и изсипа съдържанието му в устата си. Таблетките загорчаха на езика й, неприятен химичен вкус изпълни устата й и тя отпи от водата, за да ги преглътне. Остави чашата безшумно на бюрото и се отдръпна, поглеждайки към Зейл, който стискаше облегалките на стола си.
– Свободно. – каза му с насмешка.
Лизи видя как адамовата му ябълка подскочи нервно, когато Зейл преглътна веднъж, а после и втори път. Ръката му трепна и посегна към чашата с вода, но после се сети, че тя я е опетнила с допира си и вместо това хвана писалката.
– Седни. – каза й със стържещ от напрежение глас. Прокашля се и попита: – По време на пътуването да си се чувствала неразположена? Да те е боляло нещо?
Тя се настани на стола, кръстосвайки крака и облягайки се удобно.
– Какво е трябвало да ме боли? – попита го, като наклони глава на една страна.
– Глава, крайници, кожа? – изреди бързо медикът.
– Не.
Отговорът й го накара да се намръщи недоволно насреща й, преди да зададе следващият си въпрос:
– А да си чувала звуци, които не можеш да обясниш? Като например свирене на инструмент, песни или нещо друго странно?
– Не. – излъга, без да й трепне окото.
– А проблеми със заспиването?
– Никакви.
Той й се намръщи и надраска нещо върху листовете пред него.
– Ще отидеш в съседната стая, за да те измерят и да снемат данни за здравoсловното ти състояние, след което ще се върнеш при мен. Ясен ли съм, 35-17?
Елизабет стана рязко и с известно задоволство проследи полета на писалката му към земята, когато я хвърли стреснато. Очите му се бяха разширили и сърцето му препускаше.
– Кристално ясен. – подсмихна се. – Сър.
Отвън вече я чакаше млад мъж с бяла престилка, който й нареди да го последва към края на помещението, където явно се извършваха измерванията. Както и в първия ден, сега я накараха да се качи на кантар, измериха ръста й, огледаха зъбите й, премериха кръвното й и я обиколиха със странния уред, захранван от кристал. По някое време човъркането от вътрешната страна на черепа й се появи и постепенно се усилваше. Хапчетата започваха да действат. В гърдите й се появи възел при мисълта, че отново може да чуе гласа му. Не можеше да реши дали го иска, или се бои от това. За да се разсее, Елизабет наблюдаваше Сянката зад бариерата. Отне й няколко минути да схване, че целта на упражнението бе да насочи електричеството така, че да удари камъка и нищо друго. Не му се получаваше и всеки неуспех го изнервяше все повече, разрушавайки както концентрацията му, така и шансовете му за успех. Елизабет си спомняше усещането. Именно заради това Сам я бе карал да упражнява финия контрол над атмата си отново и отново, и отново, докато не й се приискаше някой просто да източи всичката й кръв, за да се свърши.
– Магията й показва същите странни стойности. – каза мъжът на една жена. – Все едно има два източника, което е невъзможно.
Тя погледна към странния инструмент.
– Може би дава грешка? – предложи. – Откакто фоновата магия се увеличи, всички инструменти полудяха.
– Може би. – въздъхна мъжът и без да поглежда към Елизабет, й махна с ръка и тръгна. – Ела да те върнем при лейхис Зейл.
Тя го последва мълчаливо. Надяваше се да продължат да мислят, че уредите им са развалени. Нямаше представа дали имат някакъв начин да източват атма, но ако някой се опиташе да вземе тази от Сам, щеше да умре.
Зейл беше зад бариерата с демона. Надвесен над нея, тъкмо й поставяше някаква инжекция с голяма стъклена спринцовка. Демонът потрепваше. В първия миг Лизи помисли, че е получила някакъв пристъп, но после осъзна, че прави опити да се измъкне от дебелите метални пластини, стегнали китките, глезените и гърлото й. След като изпразни съдържанието на спринцовката във вената й, се обърна и помаха с ръка към Лизи.
– 35-17, ела.
Мъжът до нея стисна един от кристалите, навървени на врата му, и след като прошепна няколко думи, в бариерата се отвори дупка. Лизи премина през нея, без да бърза. Истината беше, че нямаше огромно желание да бъде на едно място с демон, и се чудеше защо Зейл я иска тук. Погледна към жената. Неестествено зелените й очи сега бяха скрити зад бледите й клепачи. Нямаше мигли и това някак правеше изпитото й лице да изглежда съвсем извънземно. Лизи предполагаше, че глада е виновен за липсата им. Въпреки щръкналите й скули и тънката, бледа кожа, опъната върху костеливото й тяло, можеше да си представи, че е била красива преди всичко това. Може би дори красива като Малора. Почти очакваше да усети тежката й миризма сега, но този демон миришеше на нещо свежо. Не можеше да го определи съвсем точно, но й напомняше на билки, покрити с роса, огрени от първите лъчи на слънцето.
– Това е 10-24. – прекъсна мислите й Зейл. – Двете ще сте си компания, докато стане време да ви приберем за през нощта. – мина през все още отвореният в бариерата процеп и той се затвори веднага зад гърба му. – И, 35-17, насилието не се толерира и ще бъде наказано подобаващо.
– Можеш да си сигурен в това. – отвърна Лизи, оглеждайки се незаинтересовано наоколо.
Усети електричеството да стяга мускулите й в спазъм, който изкара въздуха от дробовете й и подсече краката й. Беше също толкова силно, колкото първият път, но не беше изненадващо и непознато, което не й помогна да се отърси от него. Зейл задържа магията сякаш векове, а когато най-накрая я прекъсна, Лизи остана отпусната на пода. Брадичката й беше мокра от слюнка.
– Знай си мястото, 35-17. – каза й лейхиса от другата страна на бариерата.
Елизабет го игнорира. Постара се да не показва затруднение, когато се изправи. В тази част на помещението нямаше нищо друго, освен масата с демона – нито стол, нито дори шкаф за инструменти, така че Лизи просто се насочи към най-отдалечения от съществото край на помещението. Видя ехидната усмивка на Зейл, когато седна на земята, но го игнорира напълно. Ако си мислеше, че това е унижение, трябваше да види подземията в Рива.
Облегна глава назад и затвори очи. Нямаше представа защо медикът я бе оставил тук с демона. Предупреждението му, че насилието се наказва, я навеждаше на мисълта, че очаква подобен ефект от лекарствата, които й даде. Може би дори се надява на него.
Зачуди се колко време ще й отнеме да мине през двете обезопасени с бариери врати, водещи навън. Щеше ли да бъде достатъчно да избяга, ако убиеше Зейл? Или страшниците щяха да я чакат от другата страна, за да я убият на място, щом се покаже?
Беше ли нормално да се надява на второто?
– Хей? – тих шепот, въздишка, дойде от посока на демона и погали леко слуха на Лизи. – Чуваш ли ме?
Елизабет не помръдна, не показа с нищо, че е чула каквото и да е. Нямаше какво да каже на демон. Ако изобщо той й говореше, а не халюцинираше отново.
– Слушат ни. – продължи тихо гласа след малко. – Има заклинание. Не говори високо.
Лизи продължи да мълчи.
Чу нова тиха въздишка, а после гласа й, мелодичен и нежен, прозвуча ясно в ума й.
„Те мислят, че си като мен, но ти не си. Не и напълно. Кой изяде?“
Елизабет щеше да й каже да се маха от главата й, но последният й въпрос спря дъха й. Отвори очи и бавно погледна жената на масата. Едва виждаше зелените й очи през притворените клепачи, но беше ясно, че я гледа.
„Като теб?“
„Да.“ – потвърди й и по-настоятелно повтори въпроса си: – „Кой изяде?“
Единствено Сам я бе хранил със същността си, но той не бе демон. Единственото общо, което имаше с тях, бе, че е създаден от такъв. Сигурно това някак разпознаваше този в нея. Лизи обаче нямаше никакво намерение да й обяснява каквото и да е. Въобще не трябваше да й отговаря по начало, затова сега просто се облегна отново на стената и затвори очи. Дълго време нищо не се случи и тогава тихият й глас отново погали ума й: –
„Не яж и пий нищо от тук. Ако можеш.“
Елизабет я игнорира отново. Зейл трябваше да се отегчи да чака, каквото и да чакаше да се случи. Демонът каза, че ги слушат. Какво си мислеха, че могат да си кажат?
Човъркането в главата й се бе засилило. Медикът или трябваше да й е дал по-голяма доза, или лекарството да работи чрез натрупване, защото вчера усещането бе станало толкова интензивно чак през нощта.
„Знаеш, че е права, шейа.“ – чу гласът му, ясен и силен, сякаш седеше до нея.
В гърлото й заседна буца. Досега можеше поне да се преструва, че го е чула наистина. Че може би някъде, някак Сам все още е жив. Да го чуе сега обаче… Просто страничен ефект на някакво хапче. Нищо повече.
Издиша бавно, налагайки си да не крещи, да не плаче. Да не скочи и да не разбие проклетата бариера, за да убие Зейл още тук и сега. Не трябваше и да отговаря на „Сам“. Той не бе истински, така че нямаше никакъв смисъл. И въпреки това не можа да се спре.
„Права за какво?“
“Да не взимаш нищо от него. Опитват се да те дрогират, шейа. Да те изкарат нестабилна пред отряда и да те затворят тук. Това ли искаш?“
Звучеше раздразнен, точно както знаеше, че щеше да звучи, ако бе тук. Елизабет сви колена към гърдите си и скри лице в тях.
„Може би.“ – отвърна.
„Не го искаш, шейа.“ – изръмжа й.
Лизи усети собственият й гняв да се надига.
„Ти си мъртъв. Нямаш представа какво искам или не искам.“ – отсече. – „Остави ме на мира.“
“Не искаш да си затворена.“ – продължи невъзмутимо да й ръмжи. – „Не искаш да седиш безучастно, шейа. Искаш да излезеш, да го намериш и да го убиеш.“
Този път тя не отговори. Не харесваше тази проклета халюцинация.
За щастие „Сам“ не й проговори отново през следващите часове, макар гъделичкането вътре в главата й да не спря. Беше неприятно, но можеше да се справи с това.
Зейл обаче имаше други планове. След като се отегчи да чака Сянката и демонът да си кажат нещо интересно, отвори врата в бариерата и се надвеси над нея. Хвърли на земята до нея едно бяло хартиено пликче като предишното и й нареди да изпие хапчетата. Този път нямаше вода.
Лизи се поколеба. Предупреждението на „Сам“ кънтеше в главата й. Можеше да остане в лабораториите завинаги. Зейл нямаше да я убие веднага. Първо щеше да извършва тестове върху нея. Мъчения. Атмата от Сам пък щеше да подсигури оцеляването й за дълго, много дълго време. Сигурно накрая щеше да прилича на демона на масата – изтощена, слаба, без надежда да се измъкне, дори и да поиска.
Тази перспектива щеше да я уплаши преди. Щеше да я накара да направи всичко възможно, за да се измъкне и да избяга. Да се върне у дома. Проблемът бе там, че тя вече нямаше дом. Нейният каллас си бе отишъл завинаги, бе наранила непростимо Рамая, Чарли я бе оставил, а майка й бе започнала отначало. Нямаше къде да се върне.
Елизабет глътна хапчетата, без да обръща внимание на горчивината им.
След това Зейл извика двама от другите медици, които освободиха демона от масата. Съществото нямаше силата да се изправи само, затова мъжете я издърпаха на крака, които веднага се подвиха от немощ. Главата й клюмаше, сякаш тежестта на завитите й рога бе твърде голяма, за да я изправи. Ако не я държаха под мишниците, щеше да се строполи на пода. Двамата я завлачиха навън, а Зейл нареди на Елизабет да ги последва, като сам тръгна след нея.
Прекосиха лабораторията отвън и свърнаха по поредния дълъг коридор. Лизи се зачуди дали този отдел на страшниците не се простира под цялата сграда. Зачуди се и за какво толкова биха използвали толкова много пространство. Получи частичен отговор, когато подмина врата, от която тъкмо излизаше жена в бяла престилка. Елизабет успя само да надникне за секунда, преди да я подминат, но времето й стигна да види почти триметров цилиндричен стъклен контейнер, от който излизаха тръби отгоре и отдолу. Бе пълен с мътна белезникава течност, която бълбукаше. Една ръка, черна, люспеста и с ципи между пръстите, се повдигна безжизнено, удари се в стъклото и отново потъна в мътилката. Някое от чудовищата, които страшниците толкова настояваха да залавят живи?
Няколко метра по-надолу подът изведнъж се повдигна под краката й и тя се препъна. Обърна се назад, за да провери какво, нечистите да го вземат, бе това, само за да види как стените се извиваха и кривяха, а таванът сякаш се снишаваше.
– Има ли нещо? – попита Зейл.
Лицето му. Кожата сякаш се стичаше, разкривайки гниещи мускули, по които лазеха мравки.
Лизи поклати глава.
– Нищо. – каза и се обърна напред.
Продължи по коридора. Каменните плочи се повдигаха и спускаха като морски вълни сред буря.
„Затвори очи, шейа.“ – каза й Сам. – „Не ти трябват, за да ходиш.“
Лизи си пое дъх и го послуша. Усещането, че ще бъде изхвърлена от пода, не изчезна напълно, но определено бе подобрение. Използваше слуха си, за да установи къде са тези пред нея и просто ги следваше. Когато спряха, тя също спря. Чу тихо жужене, дрънченето на кристали, а после измърморените думи, след които жуженето прекъсна. Изскърцаха панти. Застоялата миризма на демона, която я посрещна, бе нещото, което я накара да рискува и да отвори очи.
Бяха ги отвели в помещение, което подозрително приличаше на тъмница. Добре осветена, сравнително чиста тъмница с две килии, залепени една до друга и разделени от дебела стена. Вратите, вероятно направени от екриум, стояха отворени. На Елизабет й се стори, че от мракът и на двете я гледат десетки светещи очи.
Мъжете извлякоха демона в едната и я захвърлиха на земята. Тя дори не се опита да омекоти падането с ръце, ами просто се просна по корем и си остана там.
– Влизай вътре. – нареди Зейл на Елизабет.
Тя се поколеба само за миг, преди да изпълни заповедта. Вратата се затвори тежко зад нея и ключалката изщрака.
– Има пазачи отвън, така че не си мисли за бягство, 35-17. – каза й лейхиса.
Елизабет не му обърна внимание. Бе прекалено заета да си повтаря, че мората с дълга черна коса и смугла кожа, която я гледаше от тавана, не е истинска. Че не е Рамая. Че не я гледа с всепоглъщаща омраза, докато й съскаше нечленоразделно, сякаш й казваше, че тя е виновна, че се е превърнала в това.
Седна на земята до стената, стисна очи и си пое разтреперано дъх. Остана така няколко безкрайни минути, докато не чу как вратата на тъмницата не се затваря. Доколкото въобще можеше да е сигурна с халюцинациите, май ги бяха оставили сами.
Знаеше, че не бива, но отново погледна към тавана. Рамая се бе приближила и сега бе почти над нея. От острозъбата й уста се стичаше слюнка, която капеше по ботуша й. Тя прибра краката си по-близо и сведе поглед.
В ъгъла, облечен в оскъден лилав костюм, съставен от бюстие и прилепнала пола, Чарли се кълчеше под ритъма на жив танц. Пайети блестяха и подчертаваха всяко игриво движение на ханша му. Косматите му ръце се извиваха в деликатни движения, а разноцветни пера, нанизани на сребристи верижки, се вееха в русата му коса.
– Какво, в името на всички Богове… – прошепна ужасено.
Това трябваше да е най-кошмарното нещо, което някога бе виждала.
„Хей.“ – женският глас й беше познат, но в същото време не можеше да си спомни съвсем от къде. – „Хей! Това не е истина.“ – настоя гласът и в съзнанието на Лизи премина спомена за съседа й. Демонката. Вярно. – „Чуваш ли? Не го виждаш. Няма го тук.“
Само където ужасът си беше съвсем истински. Лицето й беше мокро от слюнката на мората, а очите й горяха от образа на Чарли, който избра точно този момент да се завърти, да си покаже бедрото и да й намигне закачливо. И тогава картината се размаза. Цветовете избледняха, звуците станаха приглушени. Лизи премига няколко пъти, за да се убеди, че наистина вижда стената зад Чарли. През него. Насили се и погледна нагоре. Мората също беше станала сивкава и прозрачна. И тогава го видя. Лекия белезникав дим, който се прокрадваше през капака за храна на вратата пред нея. Пресягаше се към нея и беше обвил крака и едната й ръка.
„Не са истински.“ – този път гласът й беше слаб, накъсан и задъхан. Белезникавият дим започна да се отдръпва от нея и да излиза от килията. – „От хапчетата е. Карат те да халюцинираш.“
Няколко секунди Елизабет се съсредоточи само върху дишането си. С всеки дъх съзнанието й се прочистваше, реалността ставаше малко по-стабилна. Фигурите на Рамая и Чарли не изчезнаха съвсем, но тя вече можеше да разпознае, че не са истински.
„Ти ли го направи?“ – попита след малко.
„Да, но не мога повече.“ – отговори й уморено.
Лизи се намръщи озадачено.
„Защо ми помагаш? Знам, че чу, че съм убила една от твоите. Ако си мислиш, че няма да направя същото…“
„Малора не е от моите.“ – прекъсна я изпълненият с омраза глас на демонката. – „Няма нищо общо с нас.“
Объркването на Елизабет само се засили.
“Кои сте вие?”
„Андари.“ – отговори й с дума, която нищо не й говореше. – „Те дойдоха в нашият свят. После отвориха портал и част от нас пропаднаха през него тук.“ – замълча за миг, a после попита: – „Кой изяде? Жив ли е?“
Елизабет се изсмя безрадостно и поклати глава.
„Можеш да кажеш на Зейл, че трябва да се постарае повече. И определено да не ползва демон следващия път.“
„Не съм демон!“ – процеди през зъби, преди по-тихо да допълни: – „Не ме наричай така.“
Лизи не й отговори и за известно време между тях се възцари тишина, което я накара да си помисли, че абсурдният разговор най-сетне е свършил. Грешеше.
„Всички от една раса споделят обща нота в миризмата си. Подуши ме“.
„Подушила съм те.“
„Помисли.“ – помоли я. – „На кого ти напомням повече? На демона или на този, когото познаваш?“
Беше глупаво да уважава молбата й, но Елизабет се хвана, че сравнява миризмата й с тази на Сам. Нощен дъжд и огрени от слънцето свежи билки. Не виждаше голяма прилика, освен може би, че бяха естествени, природни миризми. И двете нямаха нищо общо с тежката смрад на Малора обаче.
Помълча известно време, но любопитството я глождеше. Искаше да чуе отговорът на жената.
„Каква е общата нотка?“
„Природа. Всички носим лекотата на природата от света си в нашата миризма.“
Елизабет се поколеба, но накрая поклати глава.
„Това не означава абсолютно нищо. Особено когато той самият щеше да ми каже, ако е дошъл от друг свят.“
„Севи е жив?“ – попита с нескрита надежда не-демонката.
„Не познавам никакъв Севи.“ – въздъхна уморено Елизабет.
„Този, който контролира сенките и може да управлява другите с част от себе си.“ – обясни ентусиазирано съществото.
Лизи не бе способна да формира думи за няколко дълги секунди. Всички знаеха, че Ка‘Раим може да бъде всеки, но никой освен тя, Чарли и може би Майсторът на Кантората не знаеше за способността на Сам да контролира сенките.
„Кой ти каза за това?“ – попита остро и докосна главата си. – „Когато спря халюцинациите ли…“
„Усетих магията му в теб.“ – каза й. – „Но някой толкова силен като севи няма да разреши да го изядеш. Трябва да ти е дал. Трябва да е жив.“
Елизабет преглътна. Беше ли възможно? Как беше възможно?
„Той каза, че Малора го е създала…“
„Малора не е създала никой! Севи беше жив много преди те да дойдат в нашия свят.“ – каза гневно, но после млъкна за малко, преди да попита внимателно: – „Той си мисли, че е създаден от демон?“
Лизи не знаеше дали да й вярва. Все още се съмняваше, че това е някакъв номер на страшниците, чрез който да научат отговорите на всички въпроси, които имаха за нея. Или пък халюцинация. Нещо в нея обаче й казваше, че съществото в другата килия не я лъже.
„Севи…“ – промълви задавено. – „Това ли е името му?“
„Не. Това е титлата му на водач.“
„Водач?“
„Да. Избран от клановете да ни води в битката. Той обединил отделните касти и ни даде шанс за освобождение. Поведе ни и дори започнахме да изтласкаме демоните до толкова, че решиха да избягат още в началото, вместо да ни унищожат.“ – въздъхна и надеждата отново проблесна в гласа й, придавайки му живот, който иначе липсваше. – „Севи е жив и щом ти си тук, значи ще дойде за теб. Той винаги идва. Без значение от риска.“
Елизабет стисна очи, сякаш това можеше да спре сълзите й. Ако всичко това беше истина… Сам си бе мислил, че е единствен. Че е напълно сам. През цялото време бе имал свои хора тук – такива, които по всичко изглеждаше, че го обичат, уважават и вярват в него.
Как ли щеше да реагира, ако научеше? Щеше ли да се оплаква на шега, че онези, за които трябва да се грижи, само се увеличават, както бе правил със стражите от храма? Щеше ли да му стане неудобно от благоговението в гласа на жената?
Можеше да си го представи съвсем ясно, но никога нямаше да разбере със сигурност. Той никога нямаше да научи, че не е сам.
„Няма да дойде.“ – каза й. Не можа да спре хлипа си. – „Мъртъв е.“
„Мъртъв…“ – повтори глухо, а гневът украси следващите й думи: – „Изяла си го?“
Лизи заклати глава, давайки си сметка, че тя не я вижда, но без да може да намери гласа си.
„Не.“ – успя да каже накрая. – „Убиха го.“
„Как?“
“С проклет магически нож.”
Дълго време Елизабет остана сама в ума си. От другата килия нямаше хлипове или стонове, дори обвинения или въпроси.
„Съжалявам.“ – изненада я мекия глас на жената. – „Че си го загубила.“
Това бе първият път, в който някой й казваше тези думи. Елизабет притисна устата си с ръка, за да заглуши хлипането си. Не-демонката, андарито, остана смълчана, давайки й време да се успокои и да напъха мъката обратно в дупката, от която беше изпълзяла, преди да попита:
„Как се казваш?“
„Елизабет.“ – отвърна глухо. – „Ти?“
„Никте.“
„От кога те държат тук?“ – попита.
“Не знам.“ – отговори й андарито. – „От много. Години.“
„Знаят ли какво си?“
„Знаят, че не съм демон.“ – призна й, преди съвсем тихо да добави: – „Може и да съм казала, че не съм сама.“
И да бе имала някакви съмнения преди, че са я измъчвали, сега вече изчезнаха. Още не знаеше дали да й повярва, че е от друг свят и още по-малко – че е от расата на Сам, но ако бе вярно… Не можеше да я остави да изгние тук.
„Може би ще успея да ти помогна.“ – каза й.
„Не!“ – отсече по-твърдо и уверено отколкото бе говорила с нея през целият им разговор до сега. – „Нямам къде да отида и няма да стигна далеч. Ще помогнеш на себе си, Елизабет. Ще спреш да взимаш лекарствата им и ще се измъкнеш от тук, докато още си силна.“
Лизи не отговори. Вече планираше какво трябва да направи, за да измъкне не-демонката от тук. Нямаше да е лесно и почти й гарантираше, че няма да види външния свят никога повече след това. Затова трябваше да се увери, че Никте не я лъже. Някак трябваше да се докопа до доказателства, че тя е нещо различно, а това щеше да е дори по-трудно.
Елизабет Шей 