Отрова от акантуси – 14.1

Няколко минути по-късно двамата се промъкваха към стълбището. Лабораториите се намираха на първия етаж в другото крило, което даваше много възможности да бъдат хванати. Калахан се опитваше да се успокои, като си казваше, че само щяха да дължат обяснение какво правят навън, но не беше съвсем така. Макар доста страшници да страдаха от безсъние и да се опитваха да успокоят напрегнатите си умове с разходки, работа в оръжейната и гаража и упражнения в салоните, ситуацията за Финиан беше различна. Ако можеше да съди по слуховете, които чу за себе си днес, много се чудеха дали все още е лоялен на Ордена. Той самият също се чудеше, имайки предвид какво прави в момента. Пред врата за подземието, ръцете на Финиан вече трепереха сериозно. Сърцето му бумтеше в ушите му и той не беше сигурен, че ще чуе, ако някой ги следи. Надяваше се Калуш да е в по-добро състояние от него. Двамата си размениха поглед и гигантът му кимна. Финиан натисна дръжката и отвори вратата, радвайки се, че не изскърца злокобно в нощта. От тук до лабораториите ги водеше дълъг, хладен и неосветен коридор. Никой не смяташе, че трябва да хаби кристали, за да осветява в полунощ, когато се очакваше, че всички спят. Това правеше придвижването им още по-бавно и внимателно, принуждавайки Финиан да ходи с протегната напред ръка и да се надява, че е идвал до тук достатъчно пъти, че да се ориентира.
В крайна сметка не опряха до съмнителните му навигационни умения, защото щом наближиха завоя за лабораториите, руните, издялани по вратата осветиха остатъка от пътя им в бледа зелена светлина. Калахан преглътна, бръкна в джоба си и извади енергийният кристал. Стисна го в лявата си ръка, а с дясната измъкна медальона си изпод униформата и го докосна до вратата. Изщракването прокънтя оглушително в тихия коридор. Финиан имаше чувството, че е събудил всички в базата и очакваше всеки момент някой да им се нахвърли, но секундите минаваха и нищо не се случваше. Калуш го побутна по рамото в безмълвна команда да се раздвижи и да отвори вратата. Няколко метра по-надолу ги чакаше втора врата.
– Какво правите тук?
Мъжкият глас накара Финиан да се завърти на място и да посегне инстинктивно към камшика си, готов да се отбранява. Ярка светлина изригна срещу тях, карайки ги да примижат. Отвъд нея можеха да видят неясен силует.
Калахан отдръпна ръка от дръжката на камшика си. Беше разпознал гласа.
– Същото можем да питаме и ние, Майкъл. – отвърна и заслони очите си с ръка. – Може ли да намалиш светлината?
Майкъл отмести магическия фенер. Финиан започна да премигва, за да се отърве от белите петна, които плуваха пред очите му.
– В какво си се забъркал, Калахан? – попита Майкъл.
– В нищо. – отсече бързо.
– Аха. – провлачи. Приближи се към тях и вдигна фенера, за да огрее лицата им. – Шей ли е там пак? Искаш да я измъкнеш? Това ли е?
– За разнообразие Шей си е в леглото. – отговори му Калахан и самият той се приведе напред. – А ти какво правиш тук, Майкъл? Да не би някой от твоите да е тук и да искаш да го изведеш? Помощ ли търсиш?
– Не помагам на Сенки. – процеди страшникът.
– Тогава какво правиш тук? – попита Калуш.
– Видях ви да се промъквате като крадци. – сви рамене Майкъл и погледна към Финиан. – Казах ти да не си завираш носа, момче. Страшниците не са предразположени към дълголетие. Дори принцовете.
Финиан се спря, преди да приглади белите си коси.
– Особено, ако някой им помага да не го доживеят. – срещна погледа му. – Ще ни издадеш ли?
Майкъл се взира дълго в него, а Калахан си мислеше, че дори и да получи отговорите, за които е дошъл, с кариерата му на акантус е приключено. Щеше да му се наложи да се върне у дома с подвита опашка, след като бе отказал да следва пътеката, която родителите му бяха начертали за него, и наперено бе поел по тази. Четири години на вятъра. Не бе успял да промени нищо.
– Не. – каза тогава Майкъл. – Мисля да ви помогна.
Финиан и Калуш се спогледаха изненадано.
– Ще ни помогнеш? – повтори Калахан, за да е сигурен, че е чул правилно. – Знаеш ли за какво сме дошли?
– Предполагам, че сте решили да проверите лично, вместо само да задавате въпроси за онова, за което си говорихме на кораба.
На кораба беше разпитвал защо ловят чудовищата живи и какво правят с тях. Сега имаше още много въпроси.
– Предполагаш правилно. – потвърди Финиан. – Все още ли искаш да ни помогнеш?
Вместо отговор Майкъл стисна захранващия кристал и допря медальона до вратата. Тя се отвори тихо.
Тримата прекосиха лабораторията внимателно. Никой не смееше и да гъкне. Успокоиха се малко, когато стигнаха до отсрещната страна и минаха през вратата, водеща към вътрешността на комплекса. Преди да му се наложи да поживее седмица в него, Калахан не осъзнаваше колко огромно е това място. Състоеше се от седем сектора, като всеки имаше строго определена функция и се занимаваше със своите си разработки. Броят лаборанти също беше огромен. Превишаваха страшниците в базата почти двойно, но понеже непрекъснато някой беше на смяна или спеше – никога не ги бяха виждали всички заедно, за да го разберат. Калахан трябваше да поживее тук, за да го научи.
– Някой идва. – прошепна Калуш.
Финиан застина и тогава чу тихите гласове. Все още бяха прекалено далече, за да ги различат, но наближаваха с всяка секунда.
Този коридор се разклоняваше поне още двадесет метра надолу. Никога нямаше да стигнат навреме до там, а ако изберяха грешният разклон… Не. Трябваше да се скрият сега. Огледаха се набързо и всеки грабна дръжката на случайна врата. Тази на Финиан се оказа заключена. Видя, че и Калуш нямаше по-голям успех, защото страшника пусна вратата и започна трескаво да вади от джоба си предмет, но Майкъл ги спря. Неговата врата стоеше широко отворена. Двамата се втурнаха в това, което се оказа килер. Едва успяха да затворят вратата отново, а после притихнаха, стараейки се да дишат възможно най-тихо, докато приглушените гласове ставаха все по-ясни.
– Минава полунощ. – оплака се мъж. – Защо не можаха да изчакат до сутринта?
– Знаеш какви са. – отговори му друг сънен мъжки глас. – Искат да се случи сега и веднага.
– Да, но ние трябва да носим проклетото нещо. – изпъшка първият. – А контейнерът тежи и съм почти сигурен, че ми намигна.
– Само до сектор шест. Оставяме го и се прибираме да спим.
– Все едно мога да заспя след тази гледка. А и какво се очаква да правят с пипала и очи? Ще се взира в тях до смърт ли?
– Не знам и не искам да знам. – отговори му вече отдалечаващият се глас на вторият. – Ако си умен и ти няма да разпитваш.
– Казвам ти, тези неща не трябва да се правят. Знаеш ли, че чух, че някои от тях говорят?
– Казах ти, че не искам да знам! – скара му се вторият.
Скоро разговорът им стана прекалено тих, за да го разбират, а накрая гласовете съвсем изчезнаха. Тримата мъже се спогледаха, но останаха в килера още няколко минути, преди внимателно да отворят вратата и да се измъкнат навън.
Каквото и да се случваше в сектор шест, коридорите бяха твърде активни. Наложи им се да се скрият още три пъти. С тези прекъсвания, Финиан започна да се чуди дали не бяха избрали грешна нощ да се промъкват долу. Това, че лаборантите, носещи неща към сектор шест, не знаеха какво се случва, още повече го притесняваше. Притесненията му рязко минаха на заден план, когато минавайки покрай поредната врата, отвътре се чу шум. Сякаш някой удряше с юмрук по стена. Тримата се спряха и се спогледаха, но звукът продължи с леки прекъсвания. Калахан знаеше, че трябва да продължат, но какво ако този, който тропаше, беше страшник и имаше нужда от помощ? Същата мисъл явно мина през главите и на другите, защото Калуш посегна към вратата и завъртя дръжката. Заключена. Гиганта издиша раздразнено и извади малък предмет с формата на пръчка, около която беше увита метална жичка. Имаше остър връх, а в другият край стоеше малък кристал, който беше под капаче от преплетени телчета. Калуш докосна върха на уреда до ключалката, кристала просветна леко при активирането и бравата изщрака. Калахан не знаеше от къде е успял да купи нещо такова и колко му е струвало, но определено щеше и той да се сдобие с такова при първа възможност. Тримата останаха отвън за секунда, ослушвайки се напрегнато за шумове отвътре, но единствената промяна беше, че ритмичните удари бяха престанали. Който и да ги чакаше вътре, явно бе решил да види какво ще последва.
Калуш отвори внимателно вратата и тримата се вмъкнаха в помещението. Оказаха се в голяма лаборатория. Покрай стените й бяха наредени почти триметрови цилиндрични стъклени контейнери, от които излизаха тръби отгоре и отдолу. Някои бяха пълни с бистра течност, в която плуваха същества с различни размери и форми. Калахан разпозна паякът с човешко лице, който бяха заловили преди няколко седмици, но повечето му бяха непознати. Течността в други контейнери бе непрогледна, но от дълбините й прозираше мътно сияние. Финиан внимателно се приближи до един от тях и се опита да види какво се крие в зеленикавата течност. Черна ръка, люспеста и с ципи между пръстите, се стовари върху стъклото, карайки го да отскочи стреснато назад. Миг по-късно от вътрешността изплува и лице. Беше плоско с две цепки вместо нос и уста без устни. Очите, напълно сиви, се впиха немигащо в него, а отстрани на врата му в бесен ритъм трептяха рибешки хриле. Съществото отвори уста и продължи панически да удря по стъклото в безуспешен опит да го счупи. Тялото му се извъртя и страшниците ясно видяха, че другата му ръка е отрязана малко под лакътя, кожата от лявата страна на тялото му е обелена и перката на прасеца му е изтръгната, оставяйки грозна рана, която сълзеше тъмно зелена кръв в контейнера.
– Да се махаме. – Калуш го хвана за рамото и го дръпна, но Финиан не можеше да помръдне.
– Тръгвай, момче. – Майкъл го издърпа безцеремонно към вратата. – Нищо не може да направиш за тях. Забрави.
Отчаяните удари по стъклото станаха почти непрекъснати. Калахан не можеше да откъсне поглед от съществото, докато не излязоха отвън и Калуш не затвори вратата. Сърцето му биеше бясно. Усещането, че чудовищата са те – страшниците, се загнезди в гърдите му. Това не беше редно. В името на Боговете, спеше няколко етажа по-нагоре и дори не бе подозирал! Не бе повярвал, когато Елизабет му каза… Искаше му да се върне и да направи нещо, но… Майкъл беше прав. Стисна зъби. Приоритети. Трябваше първо да се погрижи за своите, да се увери, че те са в безопасност. После можеше да си позволи да мисли за други.
Постара се да си върне самообладанието, но му отне време. Всеки път, щом премигнеше, виждаше отчаяния немигащ поглед на съществото.
Пътят им премина без повече изненади. Намериха кабинета и се вмъкнаха вътре, без да бъдат забелязани. Финиан се огледа. Имаше чувството, че нещо е разместено. Дано не беше това, за което бяха дошли.
– Папките бяха в бюрото. – обяви и тръгна натам. – Вижте дали няма да намерите и нещо друго полезно.
Страшниците се разпръснаха да оглеждат библиотеката и секцията под магическата светлина на Майкъл, която сега бе много по-слаба, отколкото като ги заслепи в коридора.
– Какво търсим? – попита той.
– Папки с документи. – отговори му Калахан, докато отваряше чекмеджето, молейки се нещата да са там.
– По-конкретно? – попита Майкъл.
– За експерименти, за страшници, за „те“, обект едно и две. – изброи бързо Финиан, докато сам вадеше една папка. Отдъхна си, като я разлисти и видя грозната скица на буркана. – Всичко, което решиш, че ще ни е полезно.
– Как предлагаш да изнесем всичко това, без да ни хванат? – попита го Майкъл.
– С това. – Калахан извади от джоба си предмета, който грижливо беше крил до сега.
Майкъл го изгледа объркано.
– Това… копче ли е?
– Не точно. – отговори му смутено.
Действително приличаше на черно копче, което можеше да е паднало от палто или риза. Самият той го беше гледал странно, когато му обясняваха колко ценен предмет е, а когато на гърба му видя изписаните инициали „Ч. Ф.“, свидетелство за автентичността на предмета и произхода му, съмненията му се засилиха дори повече. Познаваше само един нафукан магьосник с огромни претенции с тези инициали и се надяваше наистина да не е той. Все пак предмета работеше. Беше го тествал преди покупката и дори след това. Трябваше да допре кристал до него, за да му даде магия, но иначе всичко друго му беше наред. Майкъл продължаваше да изглежда повече от скептичен, така че Финиан реши просто да му покаже как работи. Остави копчето върху един от листовете, подаде малко магия и мастилото върху страницата веднага започна бледо да свети в тъмната стая. След малко светлината сякаш се просмука в копчето и Финиан обърна следващата страница.
Отне им малко повече от половин час да копират всичко. Калуш и Майкъл методично претърсваха всички документи в кабинета. Намериха няколко описания на оръжия, на чудовища и доста информация за „проект Х“ и „Субекти едно и две“. Калахан имаше странното усещане, че няма да му хареса какво ще прочете, но сега не можеше да си позволи да губи време тук, където можеха да ги хванат, при положение, че само след няколко минути можеше да си е в стаята и да са на сигурно.
– Има ли още? – попита, щом копира и последната страница.
– Още много. – каза Калуш. – Но мисля, че това ще е достатъчно доказателство.
– Би било хубаво да имаме всичко, защото сигурно ще го скрият след това. – каза Майкъл и погледна към Калахан. – Всъщност още не знам какво възнамеряваш да правиш с тази информация. На момчетата ли ще я покажеш?
– И на тях. – отговори му и подаде папката на Калуш, за да я върне на място. – Но мисля да изпратя копия до централата, за да научат какво се случва тук.
– Централата. – Майкъл се изсмя. – Централата дава заповедите, момче. Трябва ни нещо по-нагоре във веригата.
– Тогава ще го изпратя до самото ръководство. – отсече Калахан и протегна ръка към Калуш. – Дай ми още една папка.
– Ръководството е в централата. – каза Майкъл. – Брат ти не е. Имаш връзки, Калахан. Ползвай ги за нещо по-смислено от Сянка.
– Естествено, че ще му кажа. Те експериментират с нас, Майкъл. Сякаш сме някакви лабораторни плъхове. – Калахан си наложи да се успокои и да продължи да говори тихо. – Ще направя каквото е нужно, за да го спра.
Майкъл кимна и издърпа нова папка.
– Копирай и това, като приключиш с тази. Този „проект Х“ ми е много съмнителен.
– Добре. – Финиан я взе и остави до себе си, молейки се на проклетото копче малко да се разбърза.
Едва беше започнал да сканира последната, когато земята потрепери. Пронизващият звук на сирената за тревога не закъсня.
– Да се махаме!
Финиан трескаво прибра копчето във вътрешният си джоб, докато Калуш и Майкъл хвърляха папките по местата им. Тримата почти се сблъскаха на вратата. В далечината започнаха да се чуват гласове и страшниците се втурнаха по първия коридор, който ги отвеждаше в страни.
Нов трус за малко да ги свали на колене, но колкото и да бързаха, не можаха да избягат от тътена, който идваше сякаш от някакво чудовище, пробиващо си път от земните недра. Звукът беше проглушителен. Финиан стисна магическия кристал.
– Калуш, трябва да…
Земята се разтвори под краката им и ги погълна.