Отрова от акантуси – 8

Лизи отвори очи и рязко се изправи в локвата ледена вода. Един от медиците я бе залял. Буца сняг се плъзгаше обратно към нея по пода. Елизабет трябваше да стъпче желанието да не го замери с нея. Вместо това изтръска ръце, плискайки го с вода.
– Беше ли необходимо? – попита го пресипнало.
– Време е да ставаш. – отговори й равно.
Елизабет изсумтя и си остана в локвата. Правеше на пук, да, но в действителност не бе съвсем сигурна дали краката й ще издържат тежестта й. Беше тук от… седмици? Месеци? Времето бе започнало да се слива отдавна, а периодите, в които бе в безсъзнание или пък толкова надрусана, че нямаше представа къде се намира, не помагаха със следенето му.
– Каква е програмата за днес? – попита с тракащи зъби, за да спечели още някоя минута да събере сили. – Не сме имали отрови скоро.
– Ставай. – нареди й и се опита да я срита.
Елизабет грабна крака му и го дръпна. Медикът извика и падна по гръб на земята. Други двама нахлуха в тясната килия и макар Лизи да не правеше нищо заплашително, единият активира татуировката на гърба й. Заслепяваща болка избухна зад очите й и я накара да се свие пода. Смътно усети как я сграбчиха за ръцете и започнаха да я теглят навън, където светлината от атешите бе толкова ярка, че й се догаждаше. По едно време си бе мислела, че има шанс да изгради някаква резистентност към ефекта на татуировката, но или се бе залъгвала, или времето й, прекарано в лабораториите, я бе отслабило твърде много, за да може да се съпротивлява.
Деактивираха заклинанието векове по-късно, когато я пуснаха да се свлече по очи на пода някъде другаде.
– Този път ти се размина. – уведоми я гласа на Зейл.
Елизабет се повдигна на ръце с мъка. Главата й пулсираше от тъпа остатъчна болка, от която й се гадеше.
– Но не свиквай. Скоро пак ще дойдеш тук. – приклекна до нея и навря в лицето й чаша с белезникава течност. – Пий.
Лизи сви вежди объркано.
– Пускат ли ме?
– Засега. – потвърди недоволно. – Пий!
Елизабет се вгледа в металната чаша. Не бе помирисвала преди точно този леко сладникав аромат на течността вътре. Не знаеше какво прави, както не бе знаела за нищо от субстанциите, с които я бяха тъпкали и инжектирали. Досега не й бяха давали възможност да откаже – винаги бе окована и парализирана по някакъв начин. Сега обаче ръцете й бяха съвсем свободни.
Тя взе чашата, приближи я към устата си и в последния момент замахна с нея към главата на Зейл. Почти нямаше сила в тялото си, но въпреки това мъжът залитна назад с вик, а чашата се вдлъбна там, където се бе срещнала с черепа му.
– Хванете я! – изкрещя Зейл, стискайки главата си. – Хванете я и я дръжте здраво, нечистите да ви вземат!
Двамата, които я бяха довлекли, се пресегнаха да я сграбчат. Единият грабна ръката й, но Лизи успя да измъкне другата от втория и да забие лакътя си в слабините му. Той простена и се свлече на земята до нея, където тя веднага го удари отново, този път в лицето. Тогава първият реши да се притече на помощ на приятеля си или да отмъсти за него и започна да я удря с юмрук в главата. Не спря, докато Лизи не увисна в полусъзнание за ръката, която той държеше.
Усети хапещия студ на оковите от екриум, които прогориха пътищата на атмата в тялото й. Блъснаха я на земята и единият от тях стъпи върху гърдите й. Зейл крещеше нещо, а после другият клекна до нея и стисна челюстта й, за да я принуди да отвори уста. Лизи се опита да се съпротивлява, но тогава онзи, който я притискаше към пода, я срита в ребрата и тя извика.
Завряха нещо в устата й. Фуния с дълга тръба, която издра гърлото й. Някой държеше главата й да не мърда, докато изливаха някаква течност, с която тя се давеше. Крещяха й да не се опитва да я изплюе и изливаха още.
Когато приключиха, Елизабет остана да лежи на пода, кашляща и трепереща. Какво ли щеше да каже Сам, ако я видеше така?
– Изправете я! – чу сякаш през дълга тръба заповедта на Зейл. В отговор ръцете я сграбчиха и я изтеглиха на крака. – Пуснете я. – веднага се олюля и строполи на земята. Зейл изцъка раздразнено с език. – Дръжте я изправена още пет минути и я изхвърлете от тук!
Мъжете я изправиха отново тъкмо да види как лейхиса излиза от помещението. Щом вратата се затвори след него, двамата отново я пуснаха. Този път не й позволиха да падне. Не, сега я сграбчиха за косата, оставяйки на нея да избира дали да се държи права, или да остане без някой и друг кичур. На този етап не й пукаше. Остана да виси. Поне в началото. После постепенно започна да се чувства по-добре, отколкото се бе чувствала от идването си в лабораториите. Съзнанието й се проясни въпреки ударите в главата. Тялото й започна да се стопля.
Тогава двамата мъже отново я сграбчиха за ръцете и я изтеглиха на крака. Този път те поеха тежестта й и Елизабет всъщност успяваше да ходи. Преведоха я през лабораторията, която кипеше от работа както винаги. За секунда мерна нещо като голям жълт рог, но не й позволиха да огледа по-обстойно. Минаха през няколкото коридора, докато не отвориха и последната врата. От другата страна стоеше Калахан и изражението му, щом я видя, й каза всичко, което й трябваше да знае за външния й вид.
Страшникът направи неуверена крачка към нея и ръцете му трепнаха, сякаш щеше да се пресегне и да я хване, но в крайна сметка само попита:
– Можеш ли да ходиш?
Лизи кимна.
– Мисия?
– Да. – отговори й, преди да погледне към стражите. – Пуснете я.
Tе изглеждаха повече от доволни да изпълнят заповедта и да ги оставят сами. Елизабет се олюлява и този път Финиан я хвана и я задържи на място. Рамената й бяха кокалести под дланите му. Кожата й беше бледа, устата – сцепена, а едното око посиняваше и всичко това беше скорошно. По още не съвсем засъхналата кръв съдеше, че се е случило минути преди да я изведат. Дали защото е трябвало да я пуснат? Мръсният и раздърпан вид говореха за друго, но познавайки Елизабет, беше възможно и сама да е създавала проблеми, вместо просто да изпълнява каквото са искали от нея. Каквото и да се беше случило, не можеха просто да седят в коридора, където всеки момент някой можеше да се появи и да ги види.
– Искаш ли да се опиташ да ходиш? – попита я, след като прецени, че част от цвета е започнал да се връща върху лицето й.
Тя кимна отново и той я пусна. Първите няколко крачки остана близо до нея и я наблюдаваше да не падне, но щом стана ясно, че просто ще е по-бавна, се отдалечи малко.
– Защо ме пуснаха? – попита го.
– Заповеди да се присъединиш към мисия, която ще стартира след седем до десет дни, в зависимост от времето навън. – отговори й Финиан и я изгледа замислено. Освен ужасният й вид и синините, които можеше да види, гласът й също звучеше дрезгав и пресипнал. – Мислиш ли, че ще можеш да участваш?
Сякаш имаше избор, помисли си Елизабет. Съмняваше я да има друг страшник, който дори да се замисли за нещо подобно, камо ли да я попита. Един вече бе достатъчно странно.
– Не изглеждай толкова загрижен. – каза му съвсем сериозно.
– Ако до няколко дни не се почувстваш добре, имам разрешение да ти дам фантом. – уведоми я Финиан. – Мисията е важна и е в друг град. Трябва да сме в добра форма и да изглеждаме представително. Всички.
Елизабет несъзнателно вдигна ръка и прибра един мазен кичур коса зад ухото си.
– Един душ и ще съм като нова. – каза му. – Каква е мисията?
– Чудовище, което яде хора. Още не знаем подробности, освен, че е силно и нормалните оръжия почти не могат да го наранят, а магията не работи.
Лизи сви вежди.
– Как планирате да го убием тогава?
– Да го заловим. – поправи я. – И да го докараме тук. Живо.
Лизи се изсмя, но не каза нищо. Той я изгледа криво, подразнен, но после пристъпи към нея, за да скъси разстоянието между тях и тихо добави:
– Също така от лабораториите искат да изпробват нещо, върху което работят последните седмици.
– Какво?
– Ново оръжие, което ще ни позволи да ползваме отново магия, за да се бием.
Елизабет реши да си замълчи. Мнението й за лабораторията не бе много високо в момента, а той, макар и да се опитваше да изглежда сериозен, имаше погледа на малко дете пред сладкарска витрина.
Очакваше да я изведе от сградата и да я остави сама да стигне до пансиона на Сенките, но той я изпрати до вратата му. Там я остави и се обърна да си върви, но Лизи го спря.
– Калахан. – Като срещна въпросителния му поглед, веднага съжали, че го е повикала. Поколеба се за момент, чувствайки неудобство. В крайна сметка не успя да се насили да изрече думите, а само да попита: – Имаше ли неприятности, след като се опита да ме защитиш на изслушването?
– Не повече от обикновено. – отвърна. “Неприятности“ беше много неточно описание на всичко, което му се бе случило. –Нищо, с което да не мога да се справя.
Лизи кимна леко. Поколеба се пак и му каза:
– По-добре не го прави отново.
– Не мога да ти дам думата си. – отговори й съвсем честно. – Опитай се да си починеш и да се възстановиш. Като науча нещо ново за мисията, ще ти кажа. И, ако е нужно, ще донеса и фантом. – огледа я неуверено. – Освен ако нямаш нужда от нещо друго сега? Мехлем или…
– Ще се оправя. Регенерацията ми е… добра. – Бяха я тествали многократно.
Лизи влезе в пансиона и си отдъхна. Дрехите й все още бяха влажни след нежното й събуждане и разходката до тук я бе вкочанила. Разтърка ръцете си и тръгна към спалните помещения. Честно казано, малко се чудеше дали си спомня как да стигне до стаята си, тъй като бе прекарала по-малко време тук, отколкото на мисии или в лабораторията. Даже май бе спала повече пъти в килията в подземията, отколкото на леглото си в пансиона. Въпреки съмненията си обаче, успешно намери стълбите и бавно се заизкачва, държейки се за парапета. Опитваше се да не мисли колко много я боли всичко или пък че нямаше да получи облекчение под струята ледена вода, с която се къпеха Сенките тук. Спря се, преди да си позволи да се размечтае за апартамента си в Хайрани и дългите душове, които си взимаха със Сам заедно.
В коридора към стаята й няколко врати стояха отворени, както обикновено. В стаите се бяха събрали Сенки, които си приказваха, но разговорите им секнаха в мига, в който я видяха. Ванеса беше в едната. Щом я разпозна, побутна седналия до нея мъж. Не беше приятелят й Карл, а другият – Джими. Лизи подозираше, че Карл ще има какво да й каже, след като явно Ванеса също бе постояла в лабораториите след последната мисия, но Джими изглеждаше доволен само да приближи глава до Ванес и да зашушука.
Елизабет ги игнорира. Взе чиста униформа, кърпа и сапун от стаята си и влезе директно в банята. Постара се да се изкъпе възможно най-бързо. Ако не друго, то поне студената вода притъпи болката от цицините по главата й.
Прибра се в стаята си и седна внимателно на леглото. Загледа се невиждащо във вратата. В ума си се върна в съня от днес. Онзи, където двамата със Сам се смееха и всичко беше наред. В който й бе обещал, че ще я намери.
В израненото й гърло заседна тежест, която не можеше да преглътне. Така й се искаше да повярва, че той е жив и някак я е намерил в съня. Че дори и в момента я търси. Спомняше си как я прегърна толкова ясно, сякаш се бе случило наистина. Обгърна се сама с ръце и вдиша разтреперано. Дали някога щеше да спре да боли? Щеше ли да дойде ден, в който споменът за него нямаше да я съсипва? Щеше ли да може поне да бъде щастлива с него поне в сънищата си? И тази надежда, че някак ще дойде за нея – кога най-накрая щеше да я остави?
– Нечистите да те вземат, Сам. – изхлипа тихо. – Липсваш ми.
Внезапно косъмчетата по тила й настръхнаха, но преди дори да успее да се запита защо, нещо връхлетя върху нея от тавана, повали я тежко на пода и я затисна отгоре. Усещаше колена върху гръбнака си. Груба ръка се зарови в косата й и блъсна главата й два пъти силно в земята. Вкуси кръв в устата си. Погледът й се разми и преди да е осъзнала какво се случва, нападателят й надяна примка около врата й и дръпна. Тънката нишка се вряза в кожата й и спря дъха й.
Лизи инстинктивно изтегли сноп от кръвта си и тъкмо щеше да намушка човека върху нея, когато той дръпна рязко главата й нагоре за косата и я изви, така че да го погледне. Отне й секунда да фокусира изкривеното лице на Карл. Спря кървавия шип на милиметри от крака му.
– Ако още веднъж Ванеса пострада заради теб, ще те убия и този път принцът няма да те спаси. – изплю.
Затегна примката още малко около шията й, след което изведнъж я освободи и се отдръпна от нея. Тя се закашля, вдишвайки жадно въздух. Побърза да се надигне, но когато се огледа за него, Карл го нямаше.
Бе изчезнал така, както се бе и появил.