До вечерта страшниците обиколиха по-голяма част от Тръмонт. Двата камиона се бяха разделили, за да покрият по-голяма площ, но информацията беше общо взето еднотипна. Финиан разпитваше хората, а тези, които имаха желание да говорят с него, описваха чудовище, излязло от кошмарите. Нито кон, нито човек. Някои го представяха като огромен гущер с две глави, други изобщо не можеха да го опишат, освен че има рев, от който кръвта ти се смразява. Историите бяха много, но общото между тях бе, че имаше четири крака и две глави и обича да яде човешко. Финиан не знаеше на кое да вярва и дали изобщо имаше някаква истина в казаното. Имаше усещането, че просто си губят времето с това обикаляне.
Другото, което го озадачаваше, беше Елизабет. Очакваше тя да седи в камиона и да гледа апатично в една точка, както беше правила, откакто се предаде на страшниците. Дори влизането в града и перспективата скоро да потърси брат си не я бяха оживили, но сега нещо се беше случило. Финиан виждаше наченки на предишното й любопитство и не знаеше дали да не се притеснява. Съмняваше се да е чула нещо за Томи – в противен случай вече щеше да е изчезнала и сега щяха да обикалят да преследват нея, а не информация за същество от страшните приказки. Самият факт, че си седеше в каросерията тихо и кротко, означаваше, че нещо друго е събудило вниманието й и оставаше само една опция. Елизабет искаше да се бие.
Мисълта извика студени тръпки да пробягат по гръбнака му, защото осъзна, че за разлика от повечето Сенки, тя не би искала само да се бие, а и да убива. Не можеше да й го позволи. Трябваше да говори с нея.
Не му се удаде удобен момент, докато не спряха в покрайнините на гората, намираща се между града и морето. Според местните съществото излизало на обградения от скали бряг. Страшниците щяха да патрулират района и да се надяват да го намерят, преди то да открие тях.
Камионът спря рязко и Ръдфорд изкрещя заповед всички да слязат и да се подготвят. Финиан нарочно се забави и изчака с Елизабет да останат сами в каросерията, преди да й прошепне:
– Не можеш да убиваш без заповед.
Елизабет го изгледа.
– Сигурна съм, че съм го чувала и преди. Поне петдесет пъти.
– Сериозен съм, Шей. Не знаем със сигурност на какво е способно това нещо. Не можем да си позволим грешки. Трябва да го намерим и заловим. Живо.
– Знам процедурата, Калахан.
– Процедурата е да следваш нарежданията. – натърти, а тя завъртя очи. Все едно се опитваше да говори с вятъра! Вдиша дълбоко и после бавно издиша, призовавайки търпение, което не бе съвсем сигурен, че притежава. – В гората сме, Елизабет. Тъмно е, ние сме малко и ще сме разпръснати да гоним нещо, което според наученото е силно, кръвожадно и неподвластно на магия. Трябва да знам, че мога да разчитам на теб. Мога ли?
Лизи потърка болезнената цицина на главата си през плетената шапка. Грубата вълна дразнеше чувствителната й кожа неприятно, но й бе твърде студено, за да я свали.
– Като те слушам, има добър шанс всички да умрем много преди всъщност да успеем да го заловим. – погледна го любопитно. – Всъщност как точно смятате да заловим нещо, което не се влияе от магия? Съмнява ме да ни послуша, ако го помолим много учтиво да дойде с нас до базата, където Зейл ще му прави вивисекция.
Финиан се намръщи, като чу последното. Не бе тайна, че изследват съществата, но те вече бяха мъртви. Дори и да бяха чудовища, никой страшник нямаше да експериментира върху тях, докато бяха живи. Елизабет трябваше да лъже или да е разбрала грешно.
– Вашата магия може да им действа. – отговори й. – А и има нещо, което в лабораториите са приготвили за случая. След малко Ръдфорд ще обясни. – и отново я изгледа. – Сериозен съм, Елизабет. Не можеш да си позволиш грешки още на първата мисия.
– Тази ми е трета.
– Понякога се чудя защо се опитвам. – въздъхна.
– Аз също.
– Вие двамата! – Калуш подаде глава през платнището и ги изгледа така, сякаш очакваше да види само Боговете и Нечистите знаят какво. – Идвайте вече!
Финиан потърка очите си. Вече се чувстваше изтощен, а мисията дори не бе започнала.
– Сериозен съм, Шей. Внимавай. – каза й стана, подканяйки я да го последва навън. – Не само със заповедите.
Ръдфорд и лидерът на другия отряд повториха за всички наученото до момента. Съществото се наричало Нукелави, било опасно, излизало нощем от морето, прекосявало гората и навлизало в града, където убивало всеки, когото срещне. Имало случаи и на епидемии сред животните, които местните свързвали с него.
Заповедите към страшниците бяха да се опитат да го задържат, като използват магията си върху терена, за да му влияе косвено. Елизабет и Бриана имаха същите нареждания, но капитанът се постара да им стане ясно, че основните играчи щяха да са лаборантите и експерименталното им оръжие. Четиримата мъже изглеждаха някак не на място сред останалите, но Лизи подушваше вълнението им. За тях това бе приключение, шанс да поиграят с големите момчета. Надяваше се само да не побягнат, щом осъзнаят, че ситуацията е малко по-сериозна.
Раздадоха кристали за комуникация на Сенките и всички се разпръснаха из гората. Дебели облаци бяха скрили звездите. За нея нощта не бе тъмна, особено с искрящия сняг, но можеше да види сред дърветата наоколо светлините от магическите фенери на страшниците.
През следващите минути просто се разхождаше насам-натам, ослушвайки се от време на време. Духаше хаплив вятър, който я караше да се сгушва в шала си и да свива юмруци в ръкавите на палтото си. Този път не й бяха дали ръкавици и пръстите й бяха измръзнали. Тъкмо отправи една молитва към Боговете да го намерят по-скоро, за да се прибере на топло, когато кристалът й припука.
– До високите скали е!
Разнесоха се потвърждения, че останалите тръгват натам. Лизи не си направи труда да отговори, ами направо хукна. Нейният екип бе по-близо до мястото, но тя ги настигна бързо, задмина ги и продължи нататък.
Един от страшниците бе проснат на земята неподвижен. Останалите се бяха събрали в кръг около стена от пръст и сняг, от която стърчаха корени, издигната от друг от тях, който стискаше в ръката си един от кристалите, които използваха за магия. В следващия миг обаче стената рухна и разкри нещо, излязло от кошмар.
Приличаше на кон с горната част от човешко тяло, излизаща от средата на гърба му. Ръцете на човекоподобната част бяха дълги, с дълги пръсти и също толкова дълги нокти, които почти докосваха снега на земята. Главата бе огромна – поне три пъти по-голяма, отколкото бе нормално, и се клатушкаше, увиснала като презрял домат. Конската глава дори не приличаше на такава със зейналата си паст, пълна с остри зъби, и единственото огромно, кървясало око по средата на челото. Перки като тези на рибите стърчаха от глезените на всеки от четирите тънки крака. Съществото беше като ощавено. Нямаше плът, която да скрива потрепването на червените мускули и бледите жилки. Нямаше нищо, което да смекчи гледката на пулсиращите черни вени.
Демон от преди истинските демони да се появят, а след това история, с която възрастните плашат децата си, за да не се отдалечават твърде много. А сега – съвсем истинско чудовище.
Пронизителен писък накара Елизабет да притисне ушите си с ръце. Звукът не идваше от съществото, а от Бриана. Земята покрай чудовището експлодира във въздуха, но самото то остана незасегнато. Не изглеждаше дори най-малко впечатлено, когато тръгна към най-близкия страшник.
Елизабет реши да се включи. Сряза пръста си на ножа, изтегли плътна нишка кръв, която уви около един от конските крака, и дръпна с всички сили. Конската глава издаде гъргорещо цвилене и създанието се препъна, но не падна.
Покрай лицето на Лизи въздухът се разсече от изплющяването на камшика на Финиан, който най-накрая я беше настигнал. По дължината му припламна пламък, не се разгоря. Страшникът погледна към магическия си кристал и изруга вбесено, преди отново да изплющи с камшика и да го увие около конската глава. Дръпна в опит да го събори, но със същия успех можеше да се опитва да помести и планина.
Нукелавито обаче нямаше такъв проблем с него. Хвана кожената плетка и дръпна силно, карайки Финиан да политне напред, преди да пусне камшика. В същото време Елизабет нанесе един бърз удар с острие от кръв, което нанесе точно толкова щети, колкото и камшика му. Калахан извади сабята си, готов да се хвърли напред и да отсече проклетата конска глава, която цвилеше оглушително, когато Тревър дотича, хванал дълго три педи въже, от което се люлееше буркан. Стъклото бе непрогледно черно, с тъмен плат, покриващ капачката. По дължината на въжето бяха вплетени ярко червени, зелени и сини нишки, а няколко големи сини и зелени пера стърчаха от него, където се увиваше около гърлото на буркана.
Финиан изгледа тъпо странният предмет, чудейки се това ли беше страшното ново оръжие, когато нещо се случи. От другата страна на стъклото започна да се откроява все по-ярка светлина, което придоби очертанията на малко топче. Дори през плътната черна боя то се виждаше ослепително бяло.
Човешката глава се люшна към оръжието. Голямото червено око се впи в него с внимание, каквото атаките им не бяха успели да предизвикат. Секунди по-късно Финиан разбра причината.
Тук, насред замръзналата гора, беше студено, но леденият въздух, който ги лъхна от ярката светлина в буркана, бе по-хапещ и жесток дори от вятъра в заледените земи, до които бяха плавали преди няколко месеца. Сякаш се бе докоснал до самото сърце на зимата и сега студът пропиваше в неговото. Чувството му беше познато, защото вече веднъж го беше изпитвал в подземието на демона в Хайрани, когато кръвта му изтичаше, а заедно с нея и живота му.
Като на сън видя как ръката, с която Тревър държеше въжето на буркана, се съсухри. Чу и крясъка му, който звучеше така, сякаш идваше от някъде много далече – слаб и немощен, но изпълнен с ужас и болка. Финиан се опита да мръдне, но краката му отказаха. Колената му потънаха в снега, дишайки тежко, трудно. С периферното си зрение видя Елизабет да се движи. Как успяваше? Дори да искаше, нямаше силата да отмести поглед настрани и сега като хипнотизиран наблюдаваше как Шей изблъска Калуш назад и по-далече от буркана. Удар на сърцето и вече приклякаше до него. Чу проклятието й, когато преметна ръката му през рамената си и се изправи с него и още едно, когато започна да го влачи назад. Видя и как кръвта се стрелва от нея и се увива около гърдите на Калуш, издърпвайки и него. Няколко дълги мига, сторили му се като години, и внезапно студа се отдръпна от тялото му и ума му, позволявайки му да си поеме първият дълбок дъх сякаш от часове. Още две крачки и силите му се завърнаха достатъчно, за да се опита да поеме част от тежестта си, въпреки че Елизабет извлачи и него, и Калуш на почти десетина метра от тялото на Тревър и светещият ужас на лабораториите. Едва когато усещането на магията му изчезна напълно – тя ги остави. Финиан я видя да залита, докато кръвта от въжето, с която беше влачила Калуш се просмукваше обратно в тялото й.
– Елизабет. – успя да я повика уморено, но тя не го чу и се втурна обратно в обсега на магията.
С няколко скока се озова до светещия буркан и изтръгна въжето от съсухрени пръсти на тялото на Тревър. В миг светлината се засили и Финиан успя да види как бузите на Шей хлътнаха, а костите в ръката й ясно се очертаха под сбръчкващата се кожа.
Краката й леко се подгънаха и тя приклекна, но светещият й от атма поглед решително се беше заковал върху Нукелавито. Чудовището изрева пронизително и затанцува назад. Елизабет изрева в отговор и хвърли буркана към него, улучвайки го точно там, където човешкият торс излизаше от конското тяло. Писъкът на Нукелавито беше оглушителен. Гърдите му се вдлъбнаха, човешката глава се сбръчка и предните крака на коня се подвиха, преди да хване оръжието и да го захвърли в страни. Чудовището се изправи на задните си крака и изрева пронизително. Елизабет изкрещя в отговор и хвърли буркана към него, уцелвайки го в човешкият торс на гърба му. Всички застинаха, забравили дори да дишат, а после писъкът на Нукелавито изгърмя в ушите им. Гърдите му се вдлъбнаха, човешката глава се сбръчка и предните крака на коня се подвиха. С отсечени, бавни движения сграбчи въжето на буркана и го захвърли встрани, а после се обърна и побягна в нощта.
Звука от отдалечаващи се копита се смеси с този на чупещо се стъкло. Нукелавито беше уцелило близките скали с буркана и сега зеленикава течност се разливаше по камъка. Заедно с нея се изтърколи едно око, дълъг, сивкав език и няколко пръста с дълги извити нокти. Съдържанието продължи да излъчва слаба светлина в нощта още няколко секунди, преди съвсем да избледнее и изгасне.
Финиан видя как краката на Елизабет се подгънаха и тя седна на земята, само миг преди един от лаборантите да се нахвърли отгоре й:
– Ти си мъртва! – развика й се. – Да счупиш оръжието!? Знаеш ли какво те чака!?
Финиан се опита да се надигне и да каже нещо, но имаше чувството, че гледа през малка пролука, обгърната със сивота.
– Млъкни, Патрик! Вие и проклетото ви оръжие за малко да избиете всички! – Джеймс, страшник от другият екип, който беше останал по-назад, сега приклекна до Елизабет и й помогна да се изправи. – Ако чудовището не го беше счупило, аз щях! А сега се махай!
– Зейл ще научи за това! Геранда – също! – закани му Патрик.
– Лично ще му докладвам! – викна Джеймс.
Сивотата почти напълно покри зрението на Финиан. Някакво остро пищене зазвуча в ушите му. Последното, което чу, преди да загуби съзнание, беше как Джеймс пита Елизабет:
– Добре ли си?
Елизабет Шей 