Отрова от акантуси – 5.1

Сам и Чарли спряха пред голямата сива сграда. Заобиколена отвсякъде от пъстри цветове, базата, която бе искал да построи за стражите, последвали го от храма на Ну‘Ахра, се открояваше като лешояд сред папагалчета. Когато Сам… изчезна, бе все още развалина. Тъкмо бяха наели майстори да започнат да поправят повредените основи. Сега стоеше напълно завършена, точно както си я бе представял. Сам несъзнателно постави ръка върху чантата, в която бе прибрал дневника на Лизи. Знаеше за неприятностите й при построяването, за несигурността й дали той ще хареса решенията й. Бе се оправдала пред него за всяко едно, което смяташе, че се е отклонило от неговите предпочитания. Искаше му се да й каже, че нямаше да му пука и да беше боядисала цялата сграда розова на жълти точки. Дори когато едва бе намирала сили да стане от леглото, пак беше идвала тук ден след ден. Заради него. За хората му.
Усещаше погледа на Чарли върху себе си. Флетчър мъдро беше запазил мълчание по пътя насам. Сам не беше в настроение за лекция как не трябва да убива хора и как трябва да овладее гнева си. Откакто беше отворил дневника на Елизабет, не чувстваше нищо друго освен него и проклетата вина.
– Да влизаме. – каза и се изкачи по стълбите.
Лизи бе избрала тъмно дърво и камък. Въпреки това вътре не беше мрачно заради изобилната светлина, която влизаше през високите прозорци. Семпло и елегантно– това бяха първите мисли на Сам. Той щеше да избере само камъка, но тя бе успяла да създаде чувство за уют, много по-подходящо за дом, какъвто в крайна сметка базата трябваше да бъде за хората тук.
Продължи да върви към гласовете им. Вратата към онова, което бе планирал да е столова с бар, бе открехната. Сам пристъпи безшумно вътре. Обиколи с поглед мъжете. Повечето бяха тук, насядали на възглавнички по пода или пък на столове около масите, без да го забелязват. Заян стоеше зад големия бар от тъмно лакирано дърво и тъкмо сипваше хе‘ер в халба на Навиз. До стената под прозореца с ярки жълти пердета стоеше голямо табло, на което бяха закачени листове. Трябваше да са поръчки.
Сам вдигна ръка към гърдите си и стисна несъзнателно ризата си, сякаш с това можеше да премахне неприятното свиване. Дори не беше съвсем сигурен защо се беше появило.
– Хей, момиче! – Бахрам се изви да го погледне от възглавничката си. – Загубила ли си се?
Казра го прикова с възмутен поглед. Момиче?!
– Ей, Чарли! – подвикна с усмивка стража и погледна зад него. – Тая девойка твоя ли е?
Сам се скова и преди да се усети, вече се пресягаше към ума на мошеника.
„Не им казвай кой съм. Не искам да знаят.“
Чарли мина покрай убиеца и неочаквано го прегърна през рамо:
– Това е племенникът ми. Не го задявайте, че е хубаво момчето, на сестра ми прилича!
Казра вдигна глава към мошеника. Беше го чул. За пръв път, откакто се събуди в онази пещера, беше успял да ползва някое от уменията си. Когато се усмихна за Бахрам, не беше съвсем на сила.
– Направо трябва да й е одрал кожата. – заяви стражът, местейки подозрителен поглед от Чарли към него.
– Мани-мани, като порасне още малко, ще разбие много сърца. – отвърна и за да избегне повече въпроси за Сам, зададе няколко свои: – Как сте вие, как вървят нещата тук? Разбрах, че Елизабет ви е оставила да правите каквото знаете преди няколко месеца. Знаете ли къде е отишла?
Бахрам изпуфтя и му махна да го последва до една от масите. Заян вече идваше с хе‘ер за мошеника и чаша вода за Сам.
– Елизабет ни остави писмо, че се налага да замине, но не каза къде. – каза Бахрам.
– Назначи нас двамата да се грижим за всички тук. Даде ни достъп до сметките и всичко. – допълни Заян, като седна до приятеля си. – В началото беше добре, но откакто незима се върна, имаме проблеми.
– Какви? – попита Сам.
Мъжете се вторачиха в него странно, но Бахрам все пак отговори.
– Всеки месец е нещо различно. Искаха да спрат водата, после проверяваха откъде сме се сдобили с толкова много дървен материал, а този месец искаха да доказваме, че сградата е легално закупена.
– Всичко е само защото научи, че Елизабет е била замесена в построяването. – изсумтя раздразнено Заян. – Опитваше се да ни накара да изкарваме и разрешителни, че можем да убиваме от чудовищата, дето се пръкнаха, но далширата и далширът се намесиха.
– Тамеш поне едно нещо да прави като хората. – подсмихна се мошеника. – Надявам се скоро да му дойде ума в главата и да заключи брат си в тъмницата, или поне да го изпрати да си почива някъде на село. Имате ли достатъчно работа? Или достатъчно хора? Надявам се да не е имало жертви, докато ме е нямало?
Заян и Бахрам се спогледаха.
– Араш остана без крак миналата седмица. – започна Заян. – Спасиха го за една бройка, но вероятно няма да може да се бие повече. Заделихме малка пенсия за него и семейството му, но той каза, че ще се върне при нас да работи по договорите.
– Умно момче е, не знам защо му беше въобще да се бута в отряда за чудовищата. – смрънка Бахрам.
– Добре сте направили с пенсията. – кимна Чарли. – Какви са тези чудовища, за които говорите? Мислих, че след Малора нещата се поуспокоиха.
– Така беше. – потвърди Бахрам. – Но още преди да заминеш имаше слухове.
Мошеникът кимна отново.
– Седмица след като Лин замина, видяхме първото. – продължи Бахрам. – Беше шейтан.
– Шейтан? Като фантом? – попита объркано Чарли.
– И ние така си помислихме отначало. – продължи Заян. – Някакъв нисш благородник вилнял из къщата си и сина му дойде да ни наеме да пазим жрицата им, докато тя го излекува. Само че като отидохме там, Сянката не можеше да направи нищо и той само вилнееше. Добре, че един от младоците започна да нарежда някаква молитва, дето баба му му казала за гонене на шейтани. И стана. Излезе като черен пушен, стана на черен рогат звяр и избяга. От тогава имаше няколко такива случая и даже почнахме да учим всички на тази молитва.
Чарли погледа объркано към Сам и после обратно към Заян.
– Никога не съм виждал такова.
– И ние. – каза Бахрам – Чували сме такива истории от бабите си, но до сега никога не бяхме виждали. Сигурно демонката ги е гонила и като я няма сега, са се върнали да ни тормозят.
– Сигурно. – Чарли закима замислено.
Тишината се проточи няколко дълги секунди, преди Заян да се ухили:
– Ама има работа, добре върви. Не се притеснявай за нас. Като питаш за Лин, така де, Елизабет, значи не знаеш къде е, но поне успя ли да намериш нещо за капитана?
Чарли за малко се спря да не погледне към Сам неловко.
„Намерил ли съм нещо за теб?“ – попита по все още отворената връзка.
„Свързал съм се с теб. Ще се върна скоро.“ – отвърна.
– Намерих следа и дори успях да се свържа с него, но все още има работа. Каза, че ще се върне скоро, но го знаете какъв е – сега сигурно първо ще се опита да намери Елизабет. Когато намеря следа, ще му я пратя с новините, че не е в Хайрани и ще се разбера с него да се срещнем по пътя.
– Тя не беше много… добре, преди да тръгне. – каза Заян колебливо. Сам се опита да не го зяпа втренчено и да не задава въпроси. – Държеше се горе-долу, след като замина. С момчетата я наглеждахме, но после дойде някакъв адвокат. Не знам какво й е казал, но следващите дни се влоши и скоро след това ни прехвърли всичко и изчезна.
Тогава трябваше да е получила завещанието му, помисли си Сам и изруга на ум.
– Честно казано, не сме сигурни дали е… – Бахрам се запъна и сведе поглед.
– Жива е. – отсече Сам раздразнено. – Ще се върне.
Късно осъзна, че се е изпуснал. Мъжете му го бяха зяпнали, но преди да е успял да измисли как да замаже положението, Бахрам се пресегна и разроши косата му.
– Разбира се, че ще се върне, малкия. Казвах само, че сигурно е отишла да търси капитана.
– Карим е Сянка, да знае дали някой е жив, или не е част то уменията му. Елизабет му е любимата леля. – замаза Чарли.
Бахрам и Заян погледнаха към Сам, който тъкмо отпиваше от водата си.
– Абе, не искам да те обиждам, ама сестра ти, така… – започна несигурно Бахрам.
– Баща му случайно да е шефа? – изстреля Заян, щом мълчанието се проточи.
Сам се задави. Чарли го потупа по гърба уж за да му помогне и им се ухили:
– Не, но малкия го познава откакто се помни и затова има същите лоши навици.
– Наистина? – скептицизма в тона на Бахрам беше повече от ясен.
– Да. – каза Сам. Чарли технически дори не бе изрекъл и една лъжа. – Откакто се помня.
Мошеникът се беше ухилил до уши. Сам едва се сдържаше да не го фрасне.
– Чичо, да си вървим, че имаме да ходим до доковете.
– Добре, чичавото. – каза Чарли, без да пропуска как физиономията му леко се сгърчи. – Хайде, че сестра ми също чака да си го прибере. Ще се опитам да мина пак, преди да тръгна да търся Лизи, но не знам дали ще имам време. Ако не се видим – вършите добра работа, Сам би се гордял с вас.
– Кажи му само хубави неща за нас, като се видите. – ухили се Заян, като двамата станаха да си вървят.
– Няма да помогне. – изсумтя Сам.

През остатъка от деня и до късно през нощта двамата обикаляха Ан Налат. Въпреки че Чарли се опита да го убеди да почака далширите да съберат нужната информация, Сам пое директно към доковете. Дори и да осъзнаваше, че приятелят му е прав и във всеки друг случай би го послушал, сега не можеше да стои и просто да чака. Флетчър му беше казал, че Лизи не е съвсем добре, но той я познаваше и можеше да каже, дори и тя да се опитва да го скрие. Това, че дори мъжете му бяха забелязали промяната у нея, говореше за една Елизабет, която бе познавал в първите месеци след идването й в Хайрани, когато бе сама, уплашена и искаше да сложи край на живота си. Трябваше да я намери. На всяка цена.
Не спря да се опитва да се свърже с ума й или поне да получи някаква представа къде в проклетия свят е, но не успяваше. Вкопчи се в това, че все пак продължава да я усеща, но не му стигаше. Искаше да я види, да говори с нея, да й каже, че всичко ще бъде наред.
Не можеше да спре раздразнението, което изпитваше към Чарли, защото я е оставил сама. В същото време осъзнаваше, че ако не го бе намерил, сега все още щеше да е локва на пода и дори нямаше да е тук да се дразни. Флетчър бързо долови настроението му и прекрати всякакви опити да говори с него.
На пристанището удариха на камък въпреки чара на мошеника. Тези, с които се познаваше, не знаеха нищо, а останалите натиряха чужденеца и малкия сополанко да се омитат и да спрат да се врат в краката на моряците, докато товарят и разтоварват багаж. На Сам му коства невероятно усилие да не ги избие. Не се сдържа и преби един, който първо поиска подкуп, а след като му го дадоха, се ухили и им заяви, че приемното му време за днес било свършило. Чарли също го срита един-два пъти, преди да се наведе и да си прибере парите. Всичко беше напразно обаче, защото в списъците с пътници през последните месеци не присъстваше нито един от псевдонимите на Лизи.
Флетчър се отказа по някое време през нощта и се прибра, но Сам продължи. Отиде до скривалището си в Рибарския за шперцове и оръжия и тогава откри, че охлаждащата магия е паднала и телата са напълно разложени. Откри и онова, в което Елизабет го познаваше.
Остана вгледан в него дълго време. За пръв път изпитваше чувство на загуба за което и да е от телата. За него те бяха просто костюми, които обличаше според случая, но това… То беше различно. В него се бе влюбила жена му. В него бе започнал да живее друг живот. Възнамеряваше да остарее в него заедно с Лизи.
Опита да отдели частица от себе си, както бе правил хиляди пъти преди това, но не можа. Дори и да бе успял, не беше много сигурен дали ще го спаси дори със силната си регенерация от преди цялата тази каша, а сега не знаеше дали все още я има. Сам Казра такъв, какъвто света го познаваше, си беше отишъл завинаги и той не можеше да не си зададе въпроса какво ще значи това за него и Лизи. Погледна надолу към себе си, към момчешкото си тяло, с раздразнение и малко страх. Какво, ако останеше така завинаги?
Тръсна глава. Нямаше време за тези глупости.
Отвори сандъка с принадлежностите си, взе шперцове и подбра няколко от по-малките ножове, които по-добре да паснат на детските му ръце. Усмихна се, като видя и камата, която Лизи му бе подарила за наказание – с розова дръжка с твърде фини флорални мотиви, розова кания с еднорози и острие, по което бяха гравирани сърца и пеперуди. Без колебание взе и нея и я закачи на колана си. С последен поглед към тялото излезе.

Чарли се прибра в апартамента на Елизабет и се просна на дивана. Когато се събуди, бяха минали часове, но Сам все още го нямаше. Понякога забравяше, че на убиеца не му трябваха нито почивка, нито сън и това му изиграваше лоша шега, когато собственото му тяло отказваше след дни целеустремено преследване с темпото на чуждоземния му приятел. Чарли разбираше нетърпението му и затова не възрази, когато не спряха за почивка по-миналата нощ, за да могат да стигнат Ан Налат сутринта. Едва го беше убедил да отделят времето да оставят магарето в конюшнята, която им беше на път, а след това Сам просто го водеше от едно място на друго, дори след като очевидно никой нищо не знаеше.
Днес бяха обиколили повече от половината кораби и бяха разпитали сигурно стотина души, преди накрая Чарли да му каже, че се нуждае от почивка. Убиецът просто беше изръмжал и продължи по улицата, без да каже и дума. Сега да го търси… Чарли нямаше представа дори от къде да започне, но беше сигурен, че скоро Сам ще влети през вратата или с някаква следа, или, по-вероятно, раздразнен и напрегнат. Проблемът естествено беше, че убиецът не схващаше, че хората не помнеха какво са яли вчера, камо ли дали са чули един от двадесет възможни псевдонима преди месеци. За нещастие на Сам, Лизи беше прекалено добра ученичка и лесно прилагаше това, което убиецът я беше научил – да остава незабелязана, когато го поиска. Затова и Чарли даде имената на Тамеш и Рамая – паметта на бюрокрацията беше много по-надеждна от тази на индивида, само че работеше изключително бавно.
Вместо да търси Сам, Флетчър реши да работи по това, което беше започнал, откакто откри втората магия в света им – заклинание, което успешно да стои в омагьосан предмет, без да се разпадне за няколко дни. Този вид вълшебства беше най-слабия, но и най-стабилния, заради което дори и сега с редовна поправка някои от тях все още работеха. Проблемът беше нещо в структурата на заклинанията – когато оставеше магията да прави каквото си иска, Чарли можеше да постигне ефекти дори по-впечатляващи от преди, но когато искаше да направи нещо конкретно и я помолеше да влезе в определена структура – всичко отиваше по дяволите. За омагьосване на предмети подходът с оставянето на магията да прави каквото си иска просто не работеше, а дори и да беше възможно да го направи по този начин, това, че мошеникът не беше сигурен как точно ще бъде изпълнена молбата му, щеше да го спре преди да даде такъв предмет на някой друг да го ползва.
Мошеникът извади купчина от тестовите медальони, върху които последно беше използвал модифицирани магически формули преди няколко дни. Четири от тях бяха напълно сдали багажа, но други два изглеждаха да са се разпаднали по-малко от контролната формула, с която сравняваше резултатите. Чарли поднови заклинанията на медальоните, които все още бяха читави, и се залови да прави нови заклинания върху изфирясалите, които бяха базирани на по-успешните му предишни експерименти. След два-три часа чертане и омагьосване работата му беше спряна от трясъка на вратата.
С опръскани от кръв лице и ръце, Сам влезе в апартамента и веднага вътре стана малко по-тъмно и хладно. Той обаче явно не го забеляза и седна тежко на дивана до Чарли. Прокара пръсти през косата си, карайки я да стърчи още повече от преди, и погледна към медальона в ръцете му.
– Прогрес? – попита с тон като на командир, очакващ пълен и подробен доклад, който щеше да е много по-ефективен, ако не идваше от десетгодишно момче.
– Изглеждаш все едно си откъснал главата на пиле. – каза. Сам му се намръщи. – Някои от заклинанията са по-стабилни, но все още се разпадат и не съм сигурен защо. Магиите са абсолютно безполезни както винаги – знаят какво могат да правят, но си нямат и представа как се структурират заклинания. Предполагам при теб няма нищо ново?
Сам се облегна назад и изръмжа.
– Никой на проклетото пристанище не си поддържа списъците и документите в ред. После се свързах с някои от контактите ми. – помълча малко, а в стаята стана още по-мрачно. – Омръзна ми от това глупаво тяло. Не мога да свърша нищо в него!
– Гледай го от положителната страна – поне си е твое. Дай малко време на далширите, сигурен съм, че до края на деня ще чуем от тях. – потупа го Чарли по рамото. – Може би е добра идея да се изкъпеш, Елизабет ще те убие, ако и изцапаш дивана.
Приятелят му изръмжа отново, но погледна ръцете си и стана. Едва бе направил две крачки към банята, когато на вратата се почука. Двамата се спогледаха и тръгнаха едновременно, но Сам стигна пръв и отвори рязко.
– Търся Чарлс Флетчър и… – младият страж забеляза кръвта по Сам и сви вежди. – Добре ли си, хлапе?
– Прекрасно. – отвърна нетърпеливо той. – Далширът те изпраща. Говори.
Стражът премига и вдигна поглед към мошеника.
– Вие сте Флетчър? Да викна ли лечител за детето?
– Чиракува в кланицата, нищо му няма. Какво е съобщението от Тамеш?
Стражът се поколеба, но след миг бръкна в чантата си и извади писмо. Сам го дръпна от ръцете му и тръшна вратата в лицето му. Скъса плика и се зачете.
– Рива. – каза и погледна Чарли. – Заминала е за Рива.