Нечистите – 24.1

d87e49626f2d165aefe7e722b79ed1aa

 

Вървяха мълчаливо, разминавайки се с все по-добре облечени мъже и жени, разхождащи се по все по-хубавите и широки улици, за да се приберат във все по-високите си и озеленени домове. Лизи не беше свикнала да се чувства като повлекана. Дори семейството й да не бе най-заможното, тя винаги се обличаше добре, но сега имаше усещането, че всички гледат с презрение простите й дрехи, които на места бяха опръскани от готвенето. Момичето повдигна дискретно яката на туниката си към носа си и въздъхна нещастно, щом установи, че наистина миришеха доста силно на агнешкото и рибата, които бяха сервирали в странноприемницата.
Тогава обаче усещането за друг вид поглед изправи косъмчетата по врата й. Лизи се обърна назад, а после и към нощното небе, очаквайки гарванът да е източникът на странното чувството, че я следват. От птицата обаче нямаше и следа. Очите й се плъзнаха по каменните дувари и по покривите на къщите. Нищо.
Момичето потърка ръцете си, за да се отърве от странните тръпки. Започна да си повтаря, че си въобразява, но дори докато се мъчеше да се самоубеди, че си внушава, не спираше да се оглежда в сенките.
Финиан спря пред една триетажна къща, заградена от нисък зид от разноцветни обли камъчета, наредени в красива мозайка. Атеши висяха от стените на къщата, къпейки със светлина храстите, цветята и младият орех в двора. По портата се забелязваха и магически руни, които тя вече бе виждала на няколко места.
– Има защита срещу фантоми. – каза на страшника.
– Повечето къщи тук имат такава защита.– потвърди й. Огледа символите още веднъж, след което и самата къща, преди да тръгне и да й направи знак да го последва: – Вътре не свети. Бъди нащрек, Елизабет.
Момичето кимна.
Входната порта се отвори безшумно и двамата пристъпиха в двора. При други обствоятелства Лизи би прекарала известно време просто да се полюбува на свежестта от зеленината, но сега просто се стараеше да ходи възможно най-тихо по каменната пътека, водеща към вратата и да се бори с усещането, че нещо наистина не е наред тук.
Калахан пробва да отвори вратата, но откри, че е заключено. Елизабет насочи вниманието си към най-близкия прозорец, но дори нямаше време да предложи на страшника да минат през него, когато приглушена светлина я накара да върне вниманието си обратно към вратата. Ръката на Финиан грееше леко, а металната брава, нажежена до бяло, се топеше под пръстите му, падайки със съскане върху каменното преддверие, където бавно гаснеше. Само след миг вратата се открехна сама и страшникът влезе в къщата. Лизи премига срещу купчината разтопен метал, внимателно го прескочи и последва младежа.
Вътре цареше почти пълен мрак, като единствено атешите отвън хвърляха неясни сенки из хладния коридор. Магията от фантомът, който беше изяла, трябваше да е изтекла, защото Лизи вече не виждаше ясно в тъмнината. Естествено, че щеше да я няма сега, когато й трябваше, помисли си сухо момичето.
Освен тъмата, миризмата бе другото, което ги посрещна. Елизабет не бе успяла да се нахрани на вечеря и сега ароматът на задушено месо и подправки накара стомахът й да изкъркори.
– Към кухнята? – прошепна на страшника. Не можеше да види изражението му, но определено можеше да усети осъдителният му поглед. Лизи побърза да се оправдае: – Трябва да има някой там!
Той изсумтя неопределено и продължи да върви.
Коридорът беше дълъг, а цялото прокрадване го караше да изглежда безкраен. От двете му страни също така бяха наредени и доста стаи, като с Финиан безмълвно се заеха да проверяват всяка една. Усещането, че нещо не е наред, се засилваше всеки път, щом Елизабет отвореше врата или преместеше някоя завеса, за да надникне в полумрака. Чуваше как сърцето й бие в ушите й и нямаше никакво обяснение защо е толкова напрегната. Може би беше магическата бариера, каза си. Това трябваше да е – в комбинация с предишния й опит.
Пое си дъх, наложи си да се стегне и се пресегна да избута поредната завеса. Цялата изтръпна, когато усети нещо студено, лепкаво и мокро.
– Калахан? – повика го шепнешком. – Трябва ни светлина.
В следващия миг огнената топка се появи над ръката на страшника и на нея й се прииска изобщо да не си беше пожелавала да е светло.
Завесата бе от някаква бежаво-кафява безформена тъкан, лъскава от черна слуз, която се стичаше надолу, лепнейки по пода. Ръката й беше покрита със същата тази слуз.
– Дръпни се. – каза й страшникът, изтегляйки я сам настрани.
Лицето му беше бледо, а зениците му се бяха разширили от кошмарът, който стоеше пред тях.
На две куки, провесена от тавана, висеше ощавена човешка кожа. Без глава.
Стомашен сок опари гърлото на Елизабет.
– Дали… – преглътна киселината тя. – Мислиш ли, че това е той?
– Да. – отговори й задавено.
Няколко мига Финиан стоеше, без да помръдне или да я пусне, но накрая пръстите му се откопчиха от ръката й, само за да хване сабята си и с върха й внимателно да помести кожата настрани. Протегна ръка в стаята, осветявайки я с огненото кълбо, преди да се дръпне обратно в коридора и мрачно да каже:
– Натам сме.
Елизабет го изгледа умоляващо.
– Сигурен ли си?
– Да. – каза.
Използвайки сабята си да отмести възможно най-много кожата от пътя им, Калахан й направи знак с глава да мине първа. Тя не искаше. Наистина, наистина не искаше. Нямаше никакво желание да се приближава до човекът, който беше способен да направи това. Ако можеше изобщо да се нарече човек вече.
Хвърли един поглед към слузестата завеса, налагайки си да си мисли, че наистина е някой плат и не забелязва изтърбушените пръсти, на които все още имаше останали нокти. Преглътна още веднъж и побърза да влезе в помещението. Калахан я последва, завъртайки се, така че да влезе с гръб и да не му се налага да докосне провисналата плът. Когато издърпа сабята си, тя се върна в предишното си положение с мек, гнусен, шляпащ звук, от който й се прищя да изтича до ъгъла, за да повърне. Само където там вече беше заето.
Елизабет не осъзна веднага какво вижда, а когато го направи, отстъпи назад, опирайки се в „завесата“ и подскачайки от погнуса и ужас.
Не само ъгълът – цялата стая беше осеяна от разхвърляни кости. Малки кости, големи кости, ребра, прешлени – всичките оглозгани почти напълно от месото. Навсякъде. По земята. По малкият диван. По рафтовете.
Черепът, обърнат наобратно, стоеше в центъра на ниската масичка, а в кухината му бяха сложени няколко увехнали оранжеви цветя.
– Виждал ли си нещо такова преди? – чу се да пита момичето.
– Не. – отговори й почти шепнешком и й направи знак да продължат по-бързо нататък.
Тя отиде на пръсти до вратата. Обърна се към Калахан, надявайки се той да пожелае да я отвори, но страшникът само махна със сабята нервно. Лизи му се намръщи, но се подчини, като дръпна тихо вратата, стараейки се да остане зад нея в случай, че нещо изскочи. Единственото, което ги посрещна обаче, бе метално потракване, бълбукане и наситената миризма на готвено.
Щом Калахан влезе, Лизи надникна иззад вратата. Бяха стигнали кухнята.
По пода имаше капки – пътечка от стара кръв, водеща към печката. Върху нея къкреше тенджера, чийто капак беше източникът на тракането. Две чинии с останки от храна – от месо – стояха на шкаф отстрани. Ароматът на готвеното беше маскирал миризмата из цялата къща, но тук ясно се усещаше металната нотка на кръвта. А тя беше навсякъде – по дъската за рязане, по ножа, по масата, по дръжките на съдовете. Буболечки пируваха с останките, а една муха плуваше удавена в една голяма черна локва до масата, където явно тялото бе щавено и разчленявано.
Изведнъж ароматът спря да й се струва апетитен. Миризмата на месото стана твърде сладка, чак прогнила.
Елизабет не издържа и повърна до стената. Сега се радваше, че не беше яла много на вечеря.
– Това е… – до ушите й стигна потресения глас на страшинка, който заглъхна задавено преди да довърши. Тя вдигна глава и го видя да седи до врата, през която тъкмо бяха минали, а погледа му беше дори още по-изцъклен и точно тогава се премести върху нея: – Елизабет, да се връщаме.
Тя не изчака втора покана и побърза да се махне. Преминаха бързо през стаята, без да поглеждат настрани и успяха да си отдъхнат едва когато се върнаха в коридора и се отдалечиха от проклетата завеса и всички ужаси, които криеше. Само че дори и да се бяха махнали от стаите, не можеха да избягат от миризмата. Дъхът на готвено месо ги обгръщаше на всяка крачка и проникваше в тях с всяко вдишване, колкото и кратко да се опитваше да го направи Елизабет.
Финиан, вместо да излезе от къщата, когато стигна до края, се обърна и се заизкачва по стълбите към втория етаж. Лизи се опита да си внуши, че там ще е по-добре, че кошмарът е останал зад гърба им, но тънката диря от капки кръв, която разделяше стълбите и коридора на две, само ставаше по-ясна и дебела, докато накрая дори не видяха цял отпечатък от бос крак. Женски бос крак, а после и втори, и трети. Продължиха да следват отпечатъците, вървейки, сякаш водени от някакво заклинание, без да могат да се обърнат или да отделят поглед от пода, докато накрая Финиан не спря, а Елизабет замалко да се блъсне в гърба му. Тогава вдигна глава, не искайки да проверява какво го е накарало така рязко да спре, но знаейки, че няма избор. Беше тук и трябваше да види.
Погледът й се плъзна покрай мъжа към вратата и в спалня, леко осветена от огненото кълбо. Светлината не беше силна, но беше достатъчна да разкрие голяма двойна спалня в центъра на стаята. Чаршафите, някога бели, сега бяха тъмночервени, като само върховете на краищата им бяха порозовели. Около леглото се стелеше тъмен килим с неправилна форма и на Елизабет й трябваха няколко мига да осъзнае, че това е кръвта, която се беше стекла под него.
И в центъра на всичко това спеше жена. Беше гола. Тялото й беше с тъмният цвят на засъхнала кръв и беше невъзможно да се каже каква е била косата й, преди да се превърне в сплъстената черна маса, която покриваше възглавницата. И ако това само по себе си не беше ужасно, жената беше прегърнала дълга, оглозгана почти до бяло, тазобедрена кост. Притискаше я до гърдите си като скъпоценен дар и доволно се усмихваше на сън.
Лизи не искаше да се докосва по никакъв начин до нея, но въпреки това се пресегна със сетивата си в търсене на усещането, което щеше да й подскаже, че някъде в жената се крие фантом. Тя обаче беше чиста. А ако бе чиста зад защитна бариера, значи всичко това беше нейно дело.
Момичето тъкмо започна да се отдръпва от нея, когато се натъкна на… нещо. Сякаш усещането за нередност, което се бе появило още с влизането й в тази къща, сега се засили. Не беше фантом. Изобщо не беше живо, доколкото изобщо тези нечисти бяха. Елизабет обаче не можеше да определи какво е или откъде идва.
– Не е обладана, но нещо… Нещо… не е както трябва с нея, но не знам какво. – прошепна на страшника и го погледна. – Какво ще правим?
– Как така не е обладана? – попита я потресено. – Сигурна ли си? Виж хубаво.
– Сигурна съм, Калахан. Няма фантоми. – каза му и повтори. – Но нещо не е наред с нея.
По погледа му си личеше, че с това поне е съгласен с Елизабет.
– Сигурно е… – Калахан не можа да довърши, защото тогава тялото в леглото седна рязко, впервайки немигащи очи в тях.
Бяха празни й бездънни. Може и да нямаше фантом в жената, но душата й със сигурност бе изядена. Зъбата усмивка разтегли лицето й, превръщайки го в гротескна маска. Без никакво предупреждение жената се хвърли към тях, само за да падне на земята, цялата обвита в пламъци. Затъркаля се и запищя, докато огънят я изяждаше жива. Опита се да стане, но огненият камшик на Калахан изплющя, увивайки се около единия й глезен и издърпвайки я обратно на земята, където тя продължи да се мята и да дере пода в опит да се придвижи някъде, да направи нещо, за да се загаси. Пламъците обаче бяха неумолими, концентрирайки се само върху нея, без да засягат нищо друго. Миризма на печено започна да изпълва стаята, а съвсем скоро жената остана без глас. Чуваше се само хъхрене и цвърченето и припукването на кожата й.
Елизабет не искаше да гледа, но не можеше да откъсне очи. Пламтящото тяло в тъмната стая беше като маяк, а силуетът му се беше отпечатък върху клепачите й, изскачайки всеки път, щом мигнеше. Накрая, цяла вечност по-късно, макар вероятно да бе минала само минута, жената застина на пода.
Огнените езици бавно се просмукаха в кълбо, което увисна над нея. Или каквото беше останало от нея. Очите й се бяха пръснали и разтекли, оставяйки единствено обгорени кухини. От червено-черната й кожа, все още присветваща като въглен, се издигаше дим. На Лизи й се догади отново, но в същото време почувства облекчение.
– Можеш ли да я изгориш до пепел? – попита го и погледът й неволно се стрелна към падналата на земята скършена тазобедрена кост. – За по-сигурно?
– Ще отнеме много време. – отговори й Калахан, но огненото кълбо продължаваше да виси във въздуха над тялото: – А и няма нужда. Мъртва е.
За да й докаже, а може би и на себе си, отиде до обгорелия труп и го побутна с върха на сабята си. И двамата притаиха дъх, но когато жената не помръдна, Калахан се обърна към Лизи и каза:
– Ето, виждаш ли? Няма от какво да се страхуваш.
Елизабет дори не успя да му извика да се пази. В единият момент тялото лежеше на земята, в другия се нахвърли върху страшника. Той реагира светкавично, забивайки сабята си в тялото й, но за жената нямаше никакво значение. Събори го на земята и Калахан едва успя да вдигне ръце, за да предпази лицето и врата си, преди тя да впие зъби в предмишницата му. Той изкрещя от болка. В празното пространство между телата им се зароди искра. Въздухът в стаята изчезна изведнъж. Светлинката нарасна до ослепително бяло кълбо, което принуди Елизабет да покрие очите си. Последва експлозия, която я изтласка в гардероба зад нея, до който се свлече.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s