Нечистите – 21.2

92edc8aef8bd043793f1461a7c5e0d44

Когато Сам излезе от Кантората, Чарли вече си беше тръгнал. Нямаше да е трудно за убиеца да го намери, но чудесно разбираше желанието да си сам. Флетчър не държеше толкова много на работата си за Гилдията, нито пък на връзките, които бе изградил заради нея. Беше достатъчно хитър, за да си стъпи на краката и без помощта на Кашан‘кай. По принцип. Сега обаче петното, което му бяха закачили, щеше много да обърка всичко. Сам вдигна глава и се намръщи към прозореца на кабинета на Майстора. Твърдеше, че е политика, за да запази репутацията на Кантората, само че Казра не беше убеден. Имаше нещо повече. Нещо, което щяха да разкрият. По един или друг начин.
Сам се върна в странноприемницата тъкмо навреме за вечерята, която споделяха с Елизабет, само че от момичето нямаше и следа. Единствено страшникът седеше на тяхната маса, което веднага отказа Казра да се присъедини. Мина през кухнята, сипвайки си една малка порция, за да нахрани тялото, и се прибра в конюшнята, където мислите му все по-упорито прескачаха от проблема на Чарли към собственият му с Лизи.
Положителното беше, че Калахан не я е замъкнал на нова „мисия“, особено с новите наранявания, които той й причини. Лошото – момичето очевидно го отбягваше. Споменът за насиненото й тяло го изпълваше с гняв, а факта, че той й го беше причинил, беше като нажежен ръжен, който човъркаше право в гърдите му. Изведнъж няколкото хапки, които изяде, застанаха като камъни в стомаха му и убиецът остави чинията на земята.
Ако някой друг я бе наранил така, Сам щеше да го убие. А сега? Какво можеше да направи сега?
До сутринта стигна до някакво решение. Трябваше да говори с нея. Да я увери, че това от вчера няма да се повтори. Тренировките им щяха да протичат различно. Беше прекарал часове в обмисляне на съвета на Чарли и сега възнамеряваше да го приложи по най-добрият начин. Стига първо да говореше с Лизи. Но да го реши и да го направи се оказаха две коренно различни неща. И преди се беше случвало да не иска да прави неща, само че сега беше различно. Само от мисълта да я намери и да говори с нея и усещаше как дланите му се изпотяват, а сърцето започваше да блъска силно в гърдите му и ако всичко до тук не беше повече от ужасно, то и корема му се свиваше, сякаш някой го е ударил. Въпреки това Сам беше решил, че ще говори с нея днес. Щеше да й се извини, защото знаеше, че хората правеха така, а той наистина искаше да оправи нещата между тях. Не му харесваше тя да страни от него и определено не искаше да я е страх. Искаше тя да седне при него и просто да му разказва неща. Дори нямаше претенции какво, просто му харесваше тя да е тук и да слуша гласа й. Така че трябваше да излезе от конюшнята, да намери Елизабет и да оправи нещата. Сега! Но отново не можа да се насили да стане. Чувстваше се като закован за сандъка, който използваше за стол, и колкото и пъти да си повтаряше, че само още минута и тръгва, нищо не правеше. Чувстваше се жалък, а денят вече почти беше превалил, затова и този път наистина си обеща, че ще стане. Преброи до три и този път тръгна, само за да се озове срещу девойката, която тъкмо застана на входа на конюшнята.
– Амара?
– Сам. – Лизи прехапа устна. Винаги го правеше, когато бе нервна или притеснена за нещо. Прибра един кичур зад ухото си и попита: – Имаш ли няколко минути? Трябва да говоря с теб.
Странно защо, но освен всичко друго усети как целият изтръпва, а след това се напрегна, сякаш щеше да влезе в битка с поне десетина мори. Но пред него беше само Лизи и продължаваше да го гледа притеснено и с очакване, което го накара най-сетне да каже нещо.
– И аз искам да говоря с теб, амара.
Елизабет кимна леко и сведе поглед към гърдите му. Известно време не казваше нищо, сякаш се опитваше да събере смелост. Това изобщо не му помогна да се успокои. Накрая си пое дъх и каза:
– Мислих много днес. Извадих невероятен късмет да попадна на вас двамата с Чарли. Помогнахте ми много. Ти ми помогна много. – погледна го. – Наистина държа на теб, Сам. Искам да го знаеш.
– Това е добре. – отдъхна си да го чуе и дори леко й се усмихна: – И аз държа много на теб, амара.
Тя не върна усмивката му. Изражението й дори помръкна и Лизи отново помълча няколко мига.
– Точно защото държа на теб… – преглътна трудно. – След тренировката някои неща ми се изясниха и… Смятам, че ще е най-добре да спрем. Да тренираме, да се виждаме и да си…
Елизабет спря по средата на изречението и погледна надолу.
Сам не беше осъзнал кога ръката му се беше озовала на китката й, но след като откри, че е там и я държи, реши да не я пуска. Ако я пуснеше – тя щеше да си тръгне, а той нямаше да го позволи.
– Не можем да спрем да тренираме, амара. Трябва да се научиш. – каза й припряно, защото не се сещаше за нищо друго, с което да може да я подкупи да остане: – И извинявай за вчера. – странно, но това да се извини сякаш само излезе от устата му, а след като веднъж започна, беше лесно да продължи с всичко, което днес беше репетирал: – Но ти обещавам, че няма да се повтори повече. Ще повтаряме движенията по много пъти и няма да те удрям толкова силно. Никога повече. Ще е съвсем леко, така че недей да се отказваш. Нека да тренираме.
– Не е заради това. Не е заради ударите. – каза му задавено. – Не и както ти си мислиш.
– Ако не е заради това, тогава заради какво е? – след което изведнъж му просветна: – Страшникът ли те кара? Не трябва да го слушаш.
– Не е заради него. – поклати глава. Очите й изведнъж се насълзиха и Лизи тихо му каза: – Заради мен е.
– Но ти се справи чудесно, амара. – побърза да я увери. Последното, което искаше да направи, бе тя да плаче заради него: – Изпълни всичко, което трябваше. Аз бях този, който не знаеше точно какво прави, но вече знам. Всичко ще е наред.
Елизабет отново заклати глава, измъкна ръката си от неговата и отстъпи.
– Вярвай ми, така ще е по-добре.
– Не, няма да е. – възрази й Сам, като този път се пресегна и я хвана и за двете ръце: – Ще е по-добре, като те научим как да се пазиш и да се биеш.
– Ще се науча при страшниците, когато замина за Фриниа. – каза му задавено и отново опита да се дръпне.
Сам изръмжа тихо, като чу това. Мислеше, че вече са се разбрали, че тя ще си даде шанс да остане тук и най-вече – ще му даде време да я накара да иска да остане тук. Но ето, че тя го беше решила. За втори път му го казваше и това изобщо не му харесваше. Това беше и причината да пусне едната й ръка, само за да може да я дръпне в бокса си, преди да й заяви:
– Никъде няма да ходиш, защото няма да те пусна.
Да я завлече вътре явно я шокира достатъчно, за да я накара да забрави, че е готова да заплаче всеки момент.
– Какво правиш? – попита го.
– Не съм съвсем сигурен. – каза й, но в същото време я бутна към кутията: – Но ще разбера.
Елизабет тупна върху импровизираният му стол и му се намръщи.
– Няма нищо за разбиране, освен да престанеш да ме разнасяш така!
– Ти искаш да избягаш от мен. – обясни й и отново я огледа. За сега беше тук, оставаше да измисли какво още да направи, за да я задържи тук.
– Не искам да избягам от теб!
Елизабет се беше навела назад, за да може да го погледне, затова Сам приклекна пред нея. По този начин очите им бяха на едно ниво, което всъщност му харесваше. Само че сега не можеше да се захласва отново по това колко е красива и как по тялото му минават приятни тръпки, когато е около нея. Трябваше да се съсредоточи над проблема, ако искаше да запази и нея, и спокойствието, което му носеше.
– Тогава защо изведнъж реши да тръгваш за Фриния, амара? И защо реши да не тренираме? – отново се пресегна и хвана ръката й: – Кажи ми как да се поправя?
Лизи стисна ръката му.
– Нямаш нищо за поправяне. Абсолютно нищо. – натърти. – Казах ти – не е заради теб или Калахан, а заради мен. – погледна го измъчено. – Не можеш ли просто да го приемеш и да повярваш, че се опитвам да постъпя правилно?
– Не.
Погледът й стана съвсем нещастен.
– Ако ти кажа, ще ме намразиш. Не искам да ме мразиш, Сам. Не мога…
Елизабет не довърши и наведе глава. Той не смяташе, че си дава сметка колко силно е стиснала ръката му. Което го накара да осъзнае, че тя наистина вярваше, че той може да я намрази. Тази мисъл го накара да се намръщи. Не искаше Лизи да се страхува от такива неща, особено когато нямаше и никакво основание за тях. Въпреки това тя седеше на сандъка, забила поглед в скута си и сякаш чакаше той да избухне и може би да я изхвърли от конюшнята.
– Няма да те намразя, амара. – каза й, но тя сякаш дори се сви още малко, затова я хвана за брадичката и повдигна лицето й, така че да може да я погледне в очите: – Няма да те намразя. – повтори й твърдо.
Тя задържа погледа му. Беше съвсем наистина уплашена, че може някак да го загуби. Искаше да я увери, че това никога няма да се случи, но си даваше сметка, че тя нямаше да му повярва, докато не му сподели какво толкова я тревожи. Само че тя мълчеше.
– Кажи ми, Елизабет. – помоли я тихо.
Тя преглътна и отново наведе глава. Сам реши, че тя отново се затваря и се приближи още малко към нея, но тогава тя промърмори толкова тихо, че едва я чу:
– Щях да ти направя нещо.
– Какво?
– Да те нараня? – прошепна. – Това правя. Не мога да се контролирам, когато трябва да се бия. Магията ме кара да съм… друга. Не мога да мисля нормално. Миризмата ти…
Това малко го изненада. Не го беше очаквал като отговор, но предвид страховете на Елизабет, можеше да разбере сега защо толкова упорито се опитваше да се отдръпне от него.
– Ще се научиш с времето, амара. – каза й също толкова тихо: – Но вината не е в теб. – Сам просто я усети как си поема дъх, за да спори с него, затова побърза да повтори, вече доста по-твърдо: – Вината не е в теб, Елизабет. Ти си млада Сянка. Още не знаеш нищо, а аз те притиснах прекалено много. Видях как очите ти заблестяха, видях как магията ти се надигна и продължих, защото ми харесваше как изглеждаше тогава. Решена да ме победиш. Но така не може да се учиш. Не е правилно. – Чарли вече му го беше обяснил и сега започваше доста добре да разбира какво всъщност бе имал предвид. – Затова повече няма да те притискам така. Няма да е карам да се чувстваш застрашена и да се налага инстинктивно да се защитаваш. Ще те уча и този път ще е правилно. – замисли се и добави: – И за двама ни.
Лизи отново просто го гледаше, без да каже нищо. Изглеждаше… учудена.
– Теб наистина не те е страх от мен, нали? – попита го след малко. – Наистина не ме виждаш като чудовище.
– Не си чудовище, за да те виждам като такова. – усмихна се на изненаданият й поглед Сам. – И няма причина да ме е страх от теб. Ти си си ти. Това е.
Елизабет пусна ръката му, но преди да е успял да се стресне, че пак ще се опита да му избяга, тя обви ръце около врата му и го прегърна.
– Ще се постарая да си прав. – обеща до ухото му.
От дъха й кожата му настръхна. Беше странно, приятно и много необичайно. Толкова, че Сам в първия момент застина, не знаейки какво да направи. Не беше очаквал тя да го прегърне, нито той самият така да се скове от жеста. Харесваше му. Това беше и причината, когато усети, че Елизабет се кани да го пусне, да се размърда и на свой ред да обвие ръце около нея.
– Ще видиш, че ще съм. – каза й, преди съвсем не толкова уверено да попита: – Значи ще тренираме? И няма да си тръгнеш от мен?
– Никога не съм искала да си тръгна. – отвърна, прегръщайки го малко по-силно.
Най-сетне я чу да го казва. Беше глупаво, но усмивката сама изгря на лицето му. Елизабет искаше да остане тук. При него. Сега само трябваше да се постарае да й докаже, че нищо не я спира да остане и че е желана. За последното не знаеше как да се справи, понеже непрекъснато й казваше, че я иска тук, но щеше да измисли начин. Сега просто се радваше, че най-сетне чу думите да излизат от устата й и тя наистина ги мислеше.
– Това е добре. – усмивката се усещаше и в гласът му, но за първи път от страшно много време това не го притесняваше. Не и с Елизабет. – Значи оставаш тук, нали? В Хайрани?
Усети промяната в нея веднага. Тялото й се скова съвсем леко, пръстите й се свиха, стискайки яката на ризата му за момент, преди Елизабет да го пусне и да се отдръпне.
– Ще трябва да замина за Фриниа, Сам. – каза му. По тонът и изражението й си личеше, че не й харесва повече, отколкото и на него. – Дори и да се науча как да се контролирам и да не съм заплаха за никого повече, там ще бъда полезна. Ще мога да направя нещо смислено и да помагам.
– Тук също помагаш, Елизабет. Много. – каза й, но изражението й така и не се смени.
Оставаше си твърдо решена да замине, защото там щяха да я използват. Сам не виждаше как да я убеди, че в Хайрани ще може да помогне на много повече хора, отколкото в защитената от кристали Фриниа – не и без да й разкрие, че той е Ка‘Раим и знае в детайли как е победила с различен успех три фантома, без дори да е напълно наясно какво прави. Това беше и причината да й кимне примирено и да й каже:
– Добре, ще отидем във Фриниа.
Тя присви вежди объркано.
– Ще отидем? Ние?
– Да.
– Не. – отсече Лизи.
– Да. – заяви й твърдо Сам.
– Не. – изгледа го строго момичето.
– Щом ти ще ходиш там, тогава и аз идвам.
– Твоят живот е тук, Сам. – каза му Лизи. – Не можеш просто така да оставиш всичко за някой, когото познаваш от няколко месеца.
– Не само мога, но и ще го направя. – каза й, но виждайки, че тя все още беше готова да спори, допълни: – Колкото до живота ми – ще вземем и Чарли с нас. И без това сигурно сам ще се довлече по някое време.
Лизи затвори очи и потърка челото си.
– Сигурна съм, че Чарли ще се зарадва да научи за пътешествието си до Фриниа.
Сам не разпознаваше съвсем някои човешки емоции, но дори той нямаше как да пропусне сарказма в гласа й сега. Затова й се усмихна криво насреща й.
– Сигурен съм, че ще му хареса там. Ново място, където ще е пълно с хора, които спокойно да обира на карти. – Елизабет го изгледа въпросително, което го накара да добави: – А и страшниците ще бъдат късметлии да съм сред редиците им.
– Убедена съм, че ще изпаднат в екстаз. – каза му сухо.
О, Сам беше убеден, че не само щяха да са в екстаз, но и щяха да зачислят цял един екип, който да се занимава само с него. Но Лизи нямаше как да знае за това и в момента изобщо не изглеждаше доволна от перспективата той да отиде с нея във Фриниа по съвсем човешки причини. Истината беше, че и Сам не беше сигурен как точно ще успее да го направи и със сигурност щеше да липсва за по седмица-две, като понякога точно заради това щеше да му е нужен мошеника. Не вярваше на никой друг, че ще се погрижи за момичето, а сред страшниците тя щеше да има нужда някой да й пази гърба. Но щеше да го измисли, когато се стигнеше до там. Сега погледна намръщената физиономия на Елизабет, искайки му се повече от всичко да можеше да излезе от това тяло, за да може да подуши аромата й. Всичката болка, което това щеше да му донесе, щеше да си струва и при други обстоятелства щеше да го направи, но тя все още не знаеше, че той и силуета са едно и също. Лизи се мислеше за чудовище, но истинското седеше пред нея и Сам откри, че наистина се страхува от нейната реакция, когато най-сетне научи какво всъщност е той. Сигурно нямаше да седи така спокойно пред него и да го гледа нацупено. Поне не й докато не я убеди, че той е нейното чудовище и ще я пази. Но и това беше проблем за малко по-натам. Сега все още тя нямаше против той да я докосва, затова Сам вдигна ръка и премести един кичур от косата й зад ухото й, преди почти сериозно да й каже:
– Започвам да си мисля, че не ме искаш с теб, амара.
– А пък Чарли твърди, че трудно схващаш. – измърмори тя и въздъхна. – Не е, че не те искам с мен, Сам. Просто не можеш да зарежеш всичко, за да последваш някакво момиче в чужда страна.
– Нямам какво толкова да зарежа. – този път Сам беше съвсем сериозен. – Така че ще дойда с теб.
Елизабет се усмихна криво, положи длан на бузата му и каза простичко:
– Не.
– Няма „не“, Елизабет. Ти си моя. Харесвам те и ще дойда с теб. – заяви й войнствено Сам.
Тя премига срещу него, изглежда временно загубила дар слово. Това беше добре. Беше му омръзнало да му говори глупости. После страните й поруменяха, карайки луничките по бузите и носа й да изпъкнат още повече. Това също беше добре. Клатенето на главата й обаче – не чак толкова.
– Аз също те харесвам. – каза му Лизи и лицето й съвсем почервеня. – Затова и няма да позволя да провалиш живота си.
Сам изръмжа тихо. Просто не знаеше как да я накара да разбере, че тя е негова и той няма да я пусне. Поне не и за да отиде при страшниците.
– Казах ти, където си ти, там ще бъда й аз. – замисли се и добави: – А ако решиш да избягаш, когато не съм наоколо – ще те намеря. Винаги ще те намирам, амара.
Лизи го гледаше смълчана няколко мига, хапейки устни. Сам тъкмо щеше да реши, че я е уплашил някак, когато очите й заискряха весело и смехът просто избухна от нея. Тя веднага притисна ръка към устата си в опит да спре, но щом го погледна, започна отново.
– Внимавай да не ми кажеш нещо такова около стражата. Ще решат, че ме заплашваш, особено с това изражение. – и с показалец боцна леко бръчката между веждите му.
– Какво ми е на изражението?
Тя отново започна да се смее.
– Всъщност, прав си. То си е такова непрекъснато. Напълно нормално си се мръщиш.
– Значи твърдиш, че съм… сърдитко? – изгледа я възмутено Сам.
– Не, в никакъв случай. – заразмахва ръце момичето и със закачлив блясък в очите каза: – Аз бих те нарекла сериозен.
– Сериозен звучи по-добре. – кимна й Сам и понеже му харесваше блясъка в очите й, продължи: – Какво още?
– Хммм… – Лизи потупа устните си с показалец, оглеждайки го замислено. – Навъсен?
– Не. – отсече: – Друго.
Тя повдигна вежда.
– Претенциозен.
– И това не става. – заяви й Сам.
– Това, че не ти харесва, не го прави невярно. – закачи го Лизи и пак започна да го оглежда, сякаш беше някоя от онези нови модерни картини с лиснатите по платното цветове. – Добре. Щом не искаш претенциозен, тогава какво ще кажеш за „с определени предпочитания“?
– С ясни предпочитания. – реши да я поправи Сам и дори леко се изпъчи: – Знам точно какво искам.
– Аха.
– Така е. – кимна й, преди да й се усмихне криво: – Искам да ми кажеш какво още харесваш в мен.
Елизабет се ококори в престорено възмущение и скръсти ръце на гърдите си.
– Комплименти ли си просите, господин Казра?
– Не прося, а изисквам, госпожице Шей.
– Това е много неджентълменско от Ваша страна.
– Аз в момента съм коняр, госпожице Шей. – напомни й с крива усмивка Сам: – И си чакам комплимента.
– Добре, добре. Щом нямам избор… – Елизабет въздъхна драматично. – Харесва ми, че не обичаш сладко – така остава повече за мен.
Сам я изгледа доволно, преди да кимне и да каже одобрително и с доста надут тон:
– Това и на мен ми харесва. Продължавай.
– Косата ти е много хубава.
Това малко го изненада. Беше я хванал няколко пъти да го заглежда, но всъщност му стана приятно да го чуе. Това беше и причината да попита:
– Само тя ли?
Леката й усмивка се замени от леко стреснато изражение, което бързо прерасна в лек срам. Лизи сведе поглед към ръцете си и поклати глава.
– Не е само тя.
Усмивката на Сам стана още по-широка. Елизабет също харесваше нещо в него. Не беше го допускал до сега, а сега се хилеше като идиот и искаше да разбере за кое точно мисли, че да се изчервява така.
– Така ли? – попита я, а тя само смънка в отговор, така че той отново я хвана за брадичката, карайки я да го погледне и попита: – Какво?
Елизабет облиза притеснено устни.
– В Рива наистина не е прието жена да говори такива неща на мъж. – промърмори, преди да го стрелне със срамежлив поглед. – Харесва ми, когато ми се усмихваш.
И ето, че просто така усмивката му стана дори още по-широка и доволна:
– Вече я харесваш? И не те плаша?
Тя поклати глава.
– При теб се чувствам в безопасност.
И просто така тя отново го изненада. Не мислеше, че някой някога му е казвал нещо такова, а сега не знаеше как да реагира. Искаше да й каже, но изтуптяването в главата му му напомни, че сега не е момента. И не само заради забраната. Искаше още малко тя да го харесва и да се чувства в безопасност.
– Не се бях наспивал от години. Не си бях позволявал да се отпусна. – призна й друга истина Сам: – За първи път се наспах, когато беше до мен. Успокояваш ме, амара.
– И ти мен. – каза му Елизабет. – Обикновено сънувам кошмари, но тогава нямах нито един.
– Радвам се. – Искаше му се да я накара да говори за тези кошмари, но се притесняваше, че ако зачекне темата сега, тя вероятно щеше да се затвори в себе си. Имаше обаче един начин да предотврати нови кошмари. – Значи продължаваме с тренировките, нали?
Лизи се пресегна и взе една сламка от земята, започвайки да я върти между пръстите си.
– Не съм сигурна, че е добра идея. Ако те нараня…
– Няма да ме нараниш, Елизабет. – обеща й Сам. – Всичко ще бъде наред, ще видиш.
Тя въобще не изглеждаше убедена. Стръкчето слама започна да се върти все по-бързо.
– Ако ти кажа да спреш, трябва да спреш. Разбирам, че в истинска битка никой няма да ме чака, затова и няма да го казвам, ако ме боли или съм уморена – само когато усетя, че губя контрол.
– Добре. – това беше лесно обещание за Сам.– Спарингите ще са спаринги и ще спра, ако ми кажеш. – замисли се и добави: – Или ако аз преценя.
Лизи кимна.
– Нека пробваме така тогава.
Сам не беше осъзнал, че е ненапрегнат от очакване, докато тя не се съгласи. Сега пак можеше да диша спокойно. Отново й се усмихна и хвана ръцете й в своите.
– Ще опитаме, но утре. Днес ще почиваш.
– Днес няма и кога, трябва да се връщам на работа. – каза му, загледена разсеяно в това как с палци правеше малки кръгчета по кожата й. – Ще трябва да е сутрин или в обедната почивка.
Защото вечер беше не само изморена, ами и страшника имаше гениалните идеи да я влачи по тъмните улици. Само от мисълта за това и отново му се прищя да го намери и просто да му извие врата. Щеше да е толкова по-лесно, ако го нямаше тук, но Елизабет, по някаква необяснима причина, държеше да е в неговата компания. Все пак Сам се успокои с това, че не беше споменала името му, дори и да беше повече от ясно, че той е основната пречка. Идваше му да изръмжи, но вместо това спокойно каза:
– Тогава ще е сутрин, за да може на обяд да поспиш.
По изражението й пролича, че се кани да спори, но миг по-късно размисли и всъщност кимна.
– Май ще ми трябва един час, особено ако ставам по-рано.
– Значи всичко е решено, амара. От утре започваме на ново.
– От утре. – повтори Елизабет и му се усмихна. – Знаеш ли какво друго харесвам в теб?
– Какво?
– Че винаги си толкова търпелив с мен. – отвърна и на свой ред несъзнателно започна с палците си да гали неговите ръце. – И че вярваш в мен, когато аз не успявам. Нямаш представа колко много значи това за мен, Сам. Колко се радвам, че си на моя страна, дори когато не го заслужавам.
– Винаги го заслужаваш, амара. – успя да каже Сам, след като си намери гласа.
Никога през живота му не му бяха благодарили и никой не му беше казвал, че се радва да е там. Чувството беше толкова ново, силно и хубаво, че Сам усети как сякаш го изпълни целия и го стопли отвътре. Само Елизабет можеше да направи това с него и само тя можеше да реши, че се радва той да е до нея. Никой друг, освен нея.
Сега му се усмихна малко тъжно, сякаш не беше съвсем съгласна с него, и каза:
– Искам да знаеш, че и аз ще съм на твоя страна. Каквото и да се случи.
Сега беше негов ред да се усъмни в думите й. Не в желанието й, защото в момента Елизабет наистина мислеше това, но го съмняваше, че ще продължи да го иска, след като научеше какво всъщност е той.
– Благодаря. – реши просто да приеме и този подарък от нея. Тя дори не осъзнаваше колко много му даде през последните няколко седмици. Със сигурност много повече, отколкото той е успял да направи за нея.
Елизабет стисна ръцете му леко, преди да ги пусне и да приглади панталоните си по навик, както бе правила и с полите на роклите си.
– Аз трябва да се връщам, преди Насифа отново да е започнала да ми намига заговорнически. – каза му.
При това Сам се усмихна криво, изправи се и й подаде ръка:
– Ще те изпратя.
Елизабет взе ръката му. Определено беше в много по-добро настроение, отколкото когато дойде да го потърси. Докато вървяха към задния вход на странноприемницата, малката усмивка не слезе от лицето й. Харесваше му да я вижда такава. Още повече му харесваше, че някак, без да е съвсем сигурен как, той беше причината. Когато стигнаха, Лизи се качи на стъпалото и се обърна към него.
– Изпратена съм. Ще се видим на вечеря?
– Ще те чакам на нашата маса. – и просто защото искаше да го направи, хвана ръката й и я целуна: – До довечера, госпожице Шей.
Стори му се, че очите й заискряха за миг, но тогава тя се ухили широко и направи елегантен поклон.
– До довечера, господин Казра. – каза му и се шмугна в странноприемницата.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s