Нечистите – 21.1

030703391289b769fa23a3f94ca6da2a (2)

 

Кабинетът не беше голям и беше осветен от четири малки атеша в ъглите на стаята. Покрай страничните стени бяха наредени множество столове, всеки с различни седалка и облегалка, от обикновени дървени столове, до луксозни тапицирани такива, които бяха почти като фотьойли. Всеки посетител в кабинета сядаше на различен стол според ранга в Гилдията или положението си извън нея.
Двойна библиотека стоеше до далечната стена. Едното крило беше изпълнено с дебели книги с кожени корици, някои от тях – томове на значими философи от миналото на Хайрани или дори призната художествена литература, а други просто бяха записките на Майстора и предшествениците му. Другото крило беше пригодено да държи свитъци от папирус и велен – ценни ръкописи от стари времена и магически заклинания изпълваха рафтовете му.
Между входа и библиотеката стоеше масивно бюро от черно-кафяво дърво. Голяма мастилница, няколко пера с писци от различни птици и парчета висококачествена хартия бяха разхвърляни по него, сякаш ценните материали не струваха нищо. Книги, отворени на различни страници, им правеха компания на бюрото, но бяха грижливо отделени на безопасно разстояние от пособията за писане. Подобна мебел би изглеждала съвсем нормално в офиса на някой писар, но размерите и специфичната окраска на бюрото напомняха всеки път на Чарли, че то беше символ на статуса на човека, седящ зад него, толкова, колкото и огромната порта, през която минаха, за да влязат в офиса.
Той беше висок, слаб почти като скелет, с къса прошарена коса и напредващо плешиво петно в центъра на скалпа. Беше прегърбен на големия си мек стол и лицето му беше напрегнато. Очите му гледаха през чисти стъкла, съсредоточени в документ, който следеше с показалец, докато записваше нещо на едно от парчетата хартия с другата си ръка.
Майсторът ги накара да чакат може би минута, преди да се изправи и да се облегне с въздишка. Свали бавно очилата си и ги остави на абаносовото бюро. Разтри леко слепоочието си, сякаш беше уморен от тежката работи, преди да ги покани да седнат на два сравнително малки, но все пак облицовани стола пред него. Чарли мразеше театралченето му.
Нестерин Йерел беше много неща, но определено не беше дори малко недовиждащ и определено не се занимаваше с толкова много документация, с колкото се преструваше. Майсторът беше решил да се представя на света като чиновник и всичко от фалшивите очила до множеството документи на бюрото и простичкият му костюм бяха маскировка, която криеше много опасно тяло и още по-опасен ум. И може би затова Чарли не го харесваше. И може би защото Чарли не се връзваше на евтината измама, Майсторът не харесваше него. Мошеникът дори се учуди, че ще седне на тапициран стол, вместо на трикраката табуретка, която бяха довлекли от някъде при първото му посещение в офиса. Естествено столът на Сам беше по-мек и по-добре украсен и Чарли подозираше, че убиецът обикновено стоеше на фотьойл вместо на стол, но сега беше понижен заради приятелството им.
– Майстор Йерел. – каза Сам почти любезно и седна на отделения му стол.
Чарли щеше да се заяде за нещо малко и незначително, но предварително беше решил да не ръчка котката с ръжен, преди да са й съобщили лошите новини. Не че майсторът не беше наясно, че мисията им е провал, просто трябваше да му обяснят как и защо. За да демонстрира уважение към ранга на Йерел, мошеникът направи лек официален поклон, преди да седне на стола си.
– Ка‘Раим, Флетчър. – кимна Майсторът – Тъй като предметът, за който бяхте пратени, не е в ръцете ми, мога да заключа единствено, че мисията ви е била провал. Моля обяснете.
Въпреки мекия мелодичен глас и любезния тон запитването беше заповед. Сам като по-висшестоящ, а и честно казано по-добре помнещ, започна разказа си. Тонът му беше равен и безстрастен. Всъщност не можеше да се долови нито една емоция от страна на убиеца, сякаш рецитираше по памет нещо, което беше чел. Събитията излизаха едно по едно, точно както се бяха случили, а подробностите бяха изумителни. Имаше не само детайли, които мошеникът не помнеше, но и такива, които той никога не би могъл да запомни. Чарли за пореден път се плашеше от умът, който ги пазеше – чужд, и като гласът му в момента – студен и прецизен.
Когато убиецът работеше, той попиваше всичко – гледки, звуци, миризми, дори полъха на вятъра не оставаше незабелязан и незапомнен. Всъщност през повечето време Сам, изглежда, помнеше абсолютно всичко и единствените му пропуски, доколкото Чарли можеше да каже, бяха когато беше с Елизабет. Момичето го правеше малко по-малко перфектен… повече човек. Затова и беше толкова ценна. А и я харесваше. Не както Сам я харесваше, очевидно, но като приятел. И като приятел може би щеше да е по-добре да я отдалечи от убиеца поне за малко, колкото да се възстанови. И от Калахан. Чарли можеше да се опита и да я тренира по същото време, но неговата магия и магията на сенките не работеха по един и същ начин. Или поне той го виждаше така. Виж, ако трябваше да тренира Калахан…
Мошеникът разтърси глава, за да прогони произволните си мисли и се съсредоточи отново върху рапорта на убиеца тъкмо на време, за да чуе малката лъжа:
– Стъклената кутия беше празна и Флетчър предположи, че бариерата на входа е била толкова проста, защото е била издигната набързо, за да заблуди стражите, след като крадецът е обезвредил оригиналната бариера, издигната от Майстора от Кулата.
Чарли запази сериозното си изражение, но вътрешно се хилеше като малко дете. Бариерата определено беше издигната от “майстора” от Кулата, просто в Кулата не знаеха какво точно правят. Нищо чудно, че в нея имаха бариера на всяка една врата – ако бяха разчитали на една единствена, та издигната и от майстор, нищо нямаше да могат да опазят. И все пак множеството бариери бяха достатъчно ефективни, за да го спрат да стигне до проклетата библиотека, заради която беше дошъл в тази безводна пустош. Арогантността на водните магьосници особено го караше да…
Отново се разсейваше. Чарли си наложи да се съсредоточи върху разказа на Сам и да кима в съгласие, когато Майсторът го погледнеше за потвърждение. Убиецът продължи рапорта си с все в същия монотонен глас и обилни детайли, които Чарли предполагаше, че са верни, без да има начин да провери. Когато завърши, очите на Сам малко просветнаха и убиецът попита:
– Нещо друго, Майсторе?
Йерел кимна замислено и потри брадичката си.
– В кого е камата според теб?
Сам мигна. Когато не се преструваше на човек, това беше еквивалента на замислено намръщване.
– Не мога да кажа със сигурност. Може би крадецът се е измъкнал в суматохата при нападението над незима и смъртта на Садат, но е възможно и самият убиец да е взел артефакта.
Майсторът се облегна назад.
– Това е интересно заключение, тъй като според достоверни източници убиецът на Садат е не кой да е, а именно господин Флетчър.
Сам отвори устата си да възрази, но Чарли го изпревари:
– Това са глупости!
Последва звучно тупване. Без да го осъзнава, мошеникът се беше изправил от стола си, бутайки го назад.
Йерел го изгледа остро.
– Господин Флетчър, има множество свидетели, които са ви разпознали на приема. Голяма част от тях твърдят, че са Ви видели да нападате незима и в некомпетентността си сте убили Садат. Свидетелите са мъже и жени с високо положение. Много дори смятат, че прословутият Расул Ираж е станал жертва на планът Ви, като сте го отровили, ползвайки го за отвличане на внимание и алиби.
Чарли разтри врата си с една ръка и тръгна да вдига падналия стол, а Сам се намръщи.
– Това очевидно не е вярно. – каза с равен тон убиецът. – Аз съм Ираж.
– Друго е, Сам. – отвърна Чарли, преди Майсторът да е успял. – Някой не ме харесва и иска да се отърве от мен. А и е по-политически изгодно издънката на Кантората да се е провалила в поръчково убийство срещу незима, отколкото да признаят, че бунтовник е успял да се приближи толкова близо до него.
Майсторът кимна.
– Някои благородници могат да бъдат изключително суетни. – потвърди той. – И тъй като мисията ви беше провал, Кантората няма причина да е пратила някого там.
Сам изглеждаше ядосан и за момент гневът, който изпитваше самият Чарли, беше заменен от изненада и признателност. Поне докато Майсторът не си отвори устата отново.
– Ако мисията беше успешна, щяхме да можем да разкрием детайли за нея, но сега… – Йерел потри брадичката си. – Ако се разбере, че Кантората е имала агент на приема, който се е провалил не само в мисията си, но и в задължението си да опази незима и друг високопоставен благородник, цялата ни репутация ще рухне. Ние не можем да си позволим това и, дори и да не го осъзнават, цял Хайрани не може да си позволи това. Некадърността ти най-после ти изигра лоша шега, Флетчър.
Преди Чарли да успее да отвърне нещо, Сам беше сграбчил Майсторът за гърлото. Понякога мошеникът забравяше колко е голям приятелят му и ръката, протегната над цялото бюро, го накара да отбележи отново, че е добра идея да не ядосва сериозно убиеца никога. А и топлото чувство се беше завърнало. Майсторът обаче не изглеждаше да има нещо против да бъде държан за гърлото и сякаш дори не забелязваше пръстите, впити в кожата му. Със сигурност не му пречеха да говори.
– Някакви възражения, Флетчър? – попита Йерел.
Мошеникът въздъхна.
– Пусни го, Сам. – каза тихо.
Казра се замисли за момент, но го послуша. Майсторът седна и започна да оправя яката си.
– Знаеш, че ще те изгонят, нали? – попита убиецът.
– Знам, естествено. – каза кисело Чарли – Опитват се да го направят от години.
– От години знаем, че не си достатъчно компетентен, за да си част от Кантората. Това само го доказва. – допълни Майсторът.
– Никой от твоите смешници няма да може да събори бариера от майстор магьосник толкова бързо. – отвърна Чарли.
– И когато намерим крадецът, който е свалил бариерата преди теб, може би ще му предложим твоят пост. – усмихна се Йерел.
И двамата знаеха, че мошеникът може да разглоби бариера от висш магьосник за минути – беше го правил множество пъти в миналото за мисии на Кантората, когато по-амбициозните убийци бяха пращани на работа, която е много над възможностите им. Но сега не можеше да каже нищо, защото според тяхната собствена история ножът беше откраднат, преди те да успеят да се доберат до него. Чарли стисна зъби.
– Дай да свършваме с тази среща. – процеди.
Този път Йерел се ухили толкова широко, че Чарли можеше да преброи кътниците му.
– Господин Флетчър, информирам ви официално, че от днес не сте част от Кантората. Не сте добре дошъл в която и да е сграда, управляване от гилдията, и Ви е забранен достъп до всички ресурси на Кантората. Всички парични средства в сметката, която имате към касата на Кантората, стават притежание на гилдията според стандартния договор за ползване. Също така управлението на хазартната среща всяка сряда и магазинът за билки и редки артефакти ще бъде трансферирано към подобаващ служител на Кантората.
С всяка дума Чарли ставаше все по-бесен.
– Това са моите пари и моят бизнес! Кантората няма нищо общо с тях! – възрази мошеникът.
– Както казах, парите стават притежание на Кантората според стандартния договор. Колкото до бизнесите – те са установени с ресурси и връзки, които принадлежат на гилдията и съответно Кантората ще се грижи за тях след като управникът, който е бил назначен за тях, вече не е част от кадрите й.
Тънък слой скреж покри бюрото и остри късове лед се формираха във въздуха. Всички бяха насочени към лицето на Йерел. Той не изглеждаше притеснен.
– Наистина ли искаш да умреш днес? – Майсторът попита мошеника.
– Може би. – процеди Чарли през зъби.
Сам сложи ръка на рамото му. Убиецът изглеждаше изключително недоволен.
– Ако го направиш, няма да мога да те предпазя. – каза той тихо. – Между двама ни вероятно ще успеем да ги избием всичките, но рефлексите ти са толкова калпави, че вероятно ще умреш от раните си след това.
Мошеникът изръмжа бясно и отпусна ръката си. Ледените конструкции изчезнаха, разтворени мигновено във въздуха.
– Впечатляващо, господин Флетчър. – каза Майсторът с ехидна усмивка – Тъй като срещата ни приключи, Ви моля да напуснете сградата.
Чарли излезе от кабинета и тръшна вратата зад себе си.

Майсторът погледна от вратата към Ка’Раим.
– Както винаги е удоволствие да се срещна с теб. – каза Йерел любезно. Винаги си струваше да си любезен с Ка’Раим.
Убиецът го изгледа намръщено.
– Днес направи голяма грешка. – каза простичко той, след което излезе тихо от кабинета.
Майсторът остана сам в офиса си. Или не точно. Нещо се размърда в кресло, залепено на една от стените. След миг от него слезе слаба стара жена с широка усмивка, която сгъстяваше и без друго дълбоките й бръчки. Беше стояла там през цялото време, но, както обикновено, никой не я беше усетил, докато тя не реши да се покаже.
– Направих, каквото искаше. – каза й Майсторът.
Тя кимна, но не му каза нищо.
– Сигурна ли си, че това е правилния път? – попита я. – Това е най-добрият ми магьосник
– Права съм. – отговори му старицата. Отиде до него и го потупа майчински по бузата. – Недей се мръщи така, момчето ми. Кашан‘кай не трябва да стои зад гърба му. Няма друг начин.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s