Нечистите – 21

27cb4c1305c5d0cd58820d0a6d4b0878

 

Чарли забеляза още от сутринта, че и Сам, и Лизи не са в особено добро настроение днес. Честно казано, и за двамата това не беше нещо необичайно – Казра по принцип си гледаше все едно някой му е наръгал любимото тяло, което, според мошеника, за него беше еквивалентно на някой да му изсипе вино върху любимата риза, а пък момичето все още се опитваше да си стъпи на краката след всичко, което й се беше случило. Сега обаче Сам не изглеждаше все едно иска да набие някого на кол, а като клепоухо сритано кученце, докато пък Елизабет куцаше като такова.
Чарли ги наблюдаваше цял ден как се заобикалят с наведени глави, само за да си хвърлят по някой нещастен поглед, когато мислеха, че другият не гледа. Опитът му да изкопчи някаква информация от Елизабет удари на камък, като тя с ведра усмивка му каза, че всичко е наред, нищо не се е случило и сутринта е паднала и затова сега ходи малко по-сковано. Очевидно го лъжеше и въпреки усмивката, очите й бяха леко влажни.
Чарли предположи, че куцането е резултат от „мисията“, на която Калахан я бе взел, но това не обясняваше поведението на Сам. Може би беше заплашил да обезглави страшника или да размени местата на дробовете му, но Елизабет му се беше скарала? Все пак по някаква причина момичето защитаваше Калахан въпреки всичко, на което я беше подложил. Флетчър оценяваше предимствата на това страшникът да изчезне безследно, но все още мислеше, че младокът щеше да бъде полезен, ако беше наоколо. Мошеникът се зачуди дали да не досажда на Сам, докато върши конярската работа, но реши, че така и така вечерта ще чакат заедно пред кабинета на Майсторът и ще успее да устои на любопитството си до тогава.
Кантората им беше изпратила съобщение. Или по-скоро призовка. Чарли не беше сигурен кой точно беше измислил системата с шахматните фигури, но явно беше някой, който ценеше стил повече от дискретност – колко често се случваше на не-убиец ей така да намери пешка на перваза на прозореца си? И защо все още му пращаха пешки?
Нямаше значение. Явно Майсторът искаше да говори с тях и нищо чудно след бъркотията на приема на Садат. Сигурно щеше да ги разпита какво, “нечистите да го вземат”, са си мислили, че правят. И да си иска камата. Естествено, в тяхната версия на събитията те бяха ни лук яли, ни лук мирисали, което беше почти вярно, но трябваше да внимават с известната способност на Майстора да надушва лъжи, колкото и малки да бяха те.
Сега двамата със Сам чакаха като овчарчета, загубили шиле в гората, които трябва да съобщят лошите новини на господаря на къщата. Поне пред кабинета на Майстора имаше пейка. Нямаше много друго обаче. Коридорът беше празен както откъм хора, така и украса и голите каменни стени и под не предлагаха нищо, с което да се разсееш от мисълта, че всеки момент ще се изправиш лице в лице с един от най-опасните мъже в Хайрани.
Чарли се опита да се разтревожи поне малко, както се очакваше от него, но съвсем скоро вниманието му се отплесна към начумереният му приятел.
– Какво й е на Елизабет? – попита го.
– Не иска да говори с мен. – каза му Казра, преди да го попита: – С теб говори ли?
– Ако имаш предвид дали ме лъже – да, и то доста неуспешно. Каза ми, че била паднала. – Чарли поклати глава. – Къде я е влачил оня умник този път?
При това лицето на Казра се изкриви, сякаш го бяха ударили.
– Не беше той, а аз.
Чарли изчака за да види дали Сам случайно не е решил да се учи на хумор. Не че беше особено добър хумор, но може би беше изял някой некадърен шут.
– Моля? – попита го, когато се увери, че Сам не е поел по нов професионален път.
За първи път, откакто го познаваше, виждаше Казра толкова несигурен. Накрая убиецът сведе поглед към ръцете си и каза:
– Искаше да я науча да се бие.
– И? – подкани го Чарли.
– Започнах да я уча. Със сопа. – отговори му, след което набързо преразказа как е преминала сутрешната тренировка. Стегнато и без излишни описания, но, изглежда, и без да спестява нищо. Когато свърши с историята си, убиецът го погледна гузно и каза: – Пазих я.
– Пазил си я. – повтори с равен тон Флетчър, след което се пресегна и го цапардоса зад врата. – Да ти изглежда пазена?!
– Тя искаше да я науча! – отговори му Казра с тон, който подозрително много приличаше на оправдание. – Как предлагаш да го направя? С книги?
– Не! Никакви книги! – викна му. – Като те знам, ще почнеш да я замеряш с тях!
Сам го изгледа малко обидено и Чарли въздъхна.
– Тя е на шестнадесет и едва ти стига до гърдите. Ръката ти е по-дебела от двата й крака един до друг. Естествено, че след като я удариш, тя ще куца и няма да може да държи както трябва ножа, докато реже неща в кухнята. – цапна го отново, но този път с по-малко сила, тъй като предполагаше, че него го боли повече, отколкото Сам. – Очаквам такива тъпотии от страшника, но не и от теб. Трябва да си по-внимателен.
– Пазих я. – повтори Сам отново, но беше замръзнал, сякаш очакваше още плесници по врата: – Обясних й нещата и й показах движенията, преди да започнем да се бием. И наистина я пазих. Мен никой не ме пазеше. – замисли се за миг и добави: – Или ми е обяснявал нещо, когато ме учиха. Просто… ме хвърлиха.
Чарли имаше план да поразрови още малко с вината, която убиецът очевидно изпитваше, но последната дума хвана вниманието му.
– Хвърлили са те? – попита объркано.
– Да. – отговори му Сам.
Мина известно време, преди мошеникът да се откаже да чака някакво разяснение. Любопитството му му казваше да започне да дълбае и да притисне приятеля си за повече информация, но нещо го караше да мисли, че дори и да искаше, Казра нямаше да може да му отговори заради проклятието, което му беше наложено.
Сам поне беше казал достатъчно, за да обясни защо мисли, че е удачно да започне обучението на Елизабет с бой. Чарли въздъхна. Сам имитираше хората толкова успешно и беше толкова самонадеян и уверен във всичко, което правеше, че понякога беше много лесно да забравиш, че всъщност не е човек и си няма никаква идея какво да прави с хората, когато не трябва да ги убива. Чарли години наред се беше опитвал да го приближи повече до човечеството, да го направи един от тях, но дори той трябваше да признае, че преди Елизабет да се появи, не беше имал особен успех. Но момичето… момичето му беше помогнало. И тъгата в очите й, докато го лъжеше, му подсказваше, че може да му помогне още.
– Трябва да си внимателен с нея. – каза тихо Чарли, може би толкова на себе си, колкото и на Казра. – Тя съвсем доскоро се опитваше да се убие. Чуплива е. – мошеникът се намръщи. – Не е изключено да си мисли, че заслужава, каквото и да решиш да й правиш и вероятно ще мълчи и ще търпи до последно.
– Не искам да я наранявам. – отговори му убиецът също толкова намръщен. – Но как да я науча?
Чарли се облегна назад и разтърси глава, за да изпъди мрачните си мисли.
– С показване и обяснения. – отговори мошеника с лека усмивка. – И повторения, докато тялото й не запомни движенията. Чак след това е време за спаринги, в които да я удряш достатъчно силно, за да го усети, но не и за да я контузиш.
– Това ще е много бавно.
Флетчър вдигна рамене. Не че не разбираше защо Сам иска момичето да се научи възможно най-бързо, но нетърпението му само щеше да влоши нещата.
– Не забравяй, че тя не регенерира като теб. Ако й счупиш ръката, ще се възстановява с месеци, през които няма да може да тренира. По-сериозни наранявания могат да не се заздравеят никога. Ще отнеме време, но това е правилният начин.
– Време, което може и да нямаме. – въздъхна примирено Сам, преди да каже: – Ще се постарая да не я удрям повече. Не и така.
– Добро дете. – Чарли се пресегна и разроши косата му, както правеше майка му преди години. – А междувременно може да се опиташ и да ходиш с нея и Калахан на „мисиите“ им. Птицата е полезна за събиране на информация, но през повечето време не може да направи нищо съществено в бой. Ако не друго, то поне ще следиш страшникът да не прекалява.
Убиецът му кимна отвръдително:
– Не винаги ще мога да бъда с тях, затова искам ти да си там, когато аз не съм.
– С тях на мисия? – каза развеселено Чарли.
– Да.
– Или аз, или ти. Винаги. Калахан ще се изприщи. – мошеникът се засмя, като си представи киселата му физиономия.
– Не му вярвам. – изръмжа Сам. – Не искам повече да е сама с него.
Чарли нямаше как да не се съгласи:
– И аз. – кимна – Всеки път, като говори с него, малката изглежда, сякаш ще ревне. – случайна мисъл мина през главата на мошеника и той не можа да скрие усмивката си – Много по-добре е да е сама с теб. В конюшнята.
– Нали? – каза Сам с толкова доволна усмивка, че Чарли щеше да избухне в смях.
Вместо това сведе глава и покри лицето си с ръка, колкото да заглуши смеха, толкова и да не не гледа изражението на щастливо петгодишно на лицето на убиецът. След няколко много трудни секунди се облегна назад и поклати глава с дълбока въздишка:
– Горката Елизабет. Точно неосъзнатото дърво да й се падне.
– Какво искаш да кажеш с това? – Сам веднага изръмжа насреща му.
– Това ще трябва да го откриеш сам за себе си. – отвърна Чарли с ехидна физиономия. – Само се надявам тя да има търпението да те изчака.
Сам го изгледа с кървясал поглед и разярено изражение, но както и очакваше, накрая само издиша рязко и изръмжа насреща му:
– Понякога наистина не те харесвам.
– Знам. – отвърна му доволно мошеникът.
Вратата на кабинета се отвори сама. Чарли знаеше, че това трябваше да е злокобен знак, че Майсторът е готов да ги приеме, но като всичко друго свързано с Гилдията на убийците, беше прекалено театрално, за да предизвика и най-малката нотка страх в него. Мошеникъ обичаше да си представя, че вместо да използва магия или скрит механизъм, Майсторът тичаше от бюрото си и обратно, бързайки да се настани и да изглежда достолепно.
– Дай да приключваме с това. – каза на Сам и го потупа по рамото.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s