Нечистите – 18.5

dagger

 

Бледото призрачно сияние сякаш изпълни цялата огромна зала. Меката светлина обгърна Сам и докосна нещо вътре в него, подръпна някаква скрита струна, прошепна му, че го очакват чудеса, само ако се пресегне…
Нямаше как да се сбърка. Пред тях на червена възглавничка лежеше отломка от Лунния камък във формата на кама. Същият Лунен камък, който в Хайрани боготворяха от стотици години заради магическите му свойства и предполагаеми лечебни сили и който беше строго охраняван в двореца. Показваха го единствено по време на Лунния фестивал, и то от безопасно разстояние.
– Как Садат се е сдобил с парче? – попита Чарли.
– Не знам.
Но поне му стана ясно защо Малора и Майсторът искаха камата. Имаше нещо неземно в нея. Ако вярваше в Боговете, дори би нарекъл енергията й божествена. Най-великите магьосници в и извън Хайрани бяха изследвали на какво е способен Камъкът. Никой не беше казал нищо конкретно, но трябваше да си има причина да бъде държан под ключ и далеч от всички и всичко. Ако нещо такова попаднеше в неправилните ръце, ако вещицата се добереше до камата…
– Не можем да я дадем на Майстора. – каза Флетчър.
Сам го погледна изненадано. Не че мошеникът имаше някакви скрупули да крие и краде от Гилдията, но пак беше очаквал да се наложи да го поубеждава малко, когато става дума за Майстора.
– Съгласен. – каза му. – Не можем и да я оставим тук. Щом незимът я види, ще нареди да я приберат на сигурно при камъка.
Чарли погледна камата.
– Значи я взимаме?
Това беше момента. Щеше да е толкова лесно. Сам трябваше единствено да му каже, че ще се погрижи да е прибрана на сигурно място и после щеше да я занесе на Малора. Нямаше да са необходими никакви обяснения и лъжи. Нямаше да има никакви проблеми и последствия.
Освен онези, които щяха да се стоварят на главите на всички, когато вещицата започне да използва мистериозната магическа кама.
– Ти я взимаш. – поправи го Сам, привличайки вниманието му към себе си. – След това ще я скриеш и няма да ми кажеш къде.
Веждите на Флетчър се свиха объркано, преди изражението му да се проясни с разбиране.
– Бил си пратен да я вземеш за друг? – попита, а когато Казра просто продължи да го гледа, без да каже нищо, закима. – Да, вярно. Гаеш. – отново се обърна към камата и потърка с ръка устата си замислено. – Какво ще стане, когато не я занесеш?
– Не е твой проблем. – каза му.
Чарли изглеждаше готов да спори с него, но накрая си пое дълбоко дъх и кимна.
– Добре тогава. – погледна го. – Започвам.
– Аз ще ида да пазя.
Сам побърза да се върне при входа. Чарли беше издигнал друга илюзия в тази част от коридора, която показваше как двамата стражи пазят съвсем живи и здрави, но винаги беше добра идея да държиш нещата под око – особено когато се очакваше почти цялата аристокрация да дойде всеки момент.
Убиецът се опитваше да не мисли за онова, което направи току-що. Никога преди не се бе противопоставял на заповед на вещицата по този начин. Не беше като с Елизабет, която искаше да запази за себе си. Дори не се опитваше да й прави на пук. Беше нещо… друго. Сам почти очакваше да изпита познатата болка, която се появяваше, когато нарушаваше заповед, но Малора не му беше дала такава. Не и категорична. Вярваше, че той си беше научил урока от предния път и че ще бъде вярно куче.
Сигурно щеше да го убие, когато осъзнаеше, че не е така.
Хвърли поглед през рамо към Чарли, но той беше изцяло фокусиран върху обезвреждането на заклинанията. Тези трябваше да са по-сложни от онова на входа, щом му отнемаше толкова време.
Сам се ослуша. Когато Малора го беше създала, му беше дала засилените сетива на демоните и Сенките. В началото беше кошмар. Повечето миризми го замайваха, дори слабата светлина му докарваше почти толкова силни болки, колкото тези, които вещицата му причиняваше, и непрекъснато чуваше шепоти и шумове, когато беше абсолютно сам. С течение на времето се научи как да ги притъпява, така че да не са пречка, а предимството, за което бяха предвидени, а когато започна да носи тела, осъзна, че повечето човеци са практически слепи и глухи в сравнение с него. Способностите му нямаше как да се предадат при тях с по-некачествените им осезания, макар че ако носеше някое тяло достатъчно дълго, можеше да започна да трупа в него сетива, които е откраднал от други. Никога нямаше да са толкова силни, колкото в истинската му форма, но поне плътта, мускулите и костите го изолираха от усещането, че лази в разтопено стъкло.
В случая обаче се радваше на всички екстри. Затова и чу крясъците, които идваха от градината.
Сам отдели една малка част от себе си и я спусна по коридора – нищо повече от трептяща сянка по стените. Изчака трима от стражите, които бяха останали в имението, за да го пазят, да избързат напред и се плъзна след тях. На главния вход ги чакаше навалица от уплашени гости, които се бутаха, за да се натъпчат през вратата.
– Уби ги! – изпищя една жена.
– Какво става там? – попита един от войниците.
– Уби ги! Мъртви са! Мъртви! Всички са…
Сам не остана да слуша истеричния плач на благородничката, а се измъкна навън. В градината паниката продължаваше. Една от дългите маси беше преобърната и обгорена, а храната върху останалите стоеше разхвърляна и разпиляна по земята. Гостите бягаха във всички посоки, докато стражата се стичаше само в една – същата, която беше маркирана с обгорени трупове и кръв по тревата. В края й имаше скупчени хора.
– Пусни я веднага! – прокънтя глас.
Незимът.
Сам се приближи, без дори да се опитва да се крие. Никой нямаше да го забележи. Не и сега, когато човек, носещ същия воден камуфлаж, какъвто и Чарли, беше сграбчил Малора с една ръка за гърлото, докато в другата, на сантиметри от красивото й лице, държеше огнено кълбо. Отгоре на всичкото бяха затворени в огнена бариера, която караше въздуха да трепти в лек оранжев нюанс около тях всеки път, когато някой страж хвърлеше оръжие или заклинание по нея.
Вещицата можеше да го разчлени с лекота, но сега гледаше с големи, уплашени очи, понеже нямаше как да се издаде пред всички. Сам нямаше намерение да й помага, въпреки че незимът изглеждаше достатъчно обезумял, за да се пробва. Войниците едва успяваха да останат между него и нападателя, а Садат го беше сграбчил за ръкава и се опитваше да го издърпа назад.
– Знаеш ли кой съм?! – изкрещя. – Имаш ли представа какво те очаква?! Заповядвам ти…
– Знам кой си, незим. – отвърна с гъргорещият си маскиран глас мъжа. – Размяна. Теб за нея.
Сам разбра какъв ще е отговорът му в мига, в който погледът на незима се спря върху Малора. Може би беше поредният, омагьосан от чара й. Може би хранеше истински чувства към нея. Така или иначе изправи гръб, стисна юмруци, а гневното му изражение се изглади в решителност.
– Добре.
– Не, Ерфан! – Сам се изненада колко искрено разстроена прозвуча вещицата.
Стражата понечи да се затегне около очевидно полуделия престолонаследник на Хайрани, но незимът направи едва доловимо движение с ръцете си. Земята от двете му страни избухна, хвърляйки войниците настрани и посипвайки ги с трева, пръст и камъни.
– Пусни я. – нареди твърдо и пристъпи напред. – Мен за нея, нали така?
– Точно така, незим. – каза мъжът. Дори с измененията от магията, Сам пак чу усмивката му.
Нападателят освободи Малора и я блъсна напред. Тя се препъна и падна на колене в разрохканата кална земя. Незимът и Садат едновременно тръгнаха към нея, за да й помогнат да се изправи – или поне така изглеждаше в първия момент, защото в следващия благородника избута бъдещия а‘азвам настрани. Тъкмо навреме, за да го спаси от огненото кълбо, което беше полетяло към гърдите му, но твърде късно, за да има време сам да се отмести.
Огънят прогори дрехите му, прояде плътта му, проправи си път през вътрешностите му. Нощният въздух замириса на комбинация от мокра пръст и карамелизирано месо.
В ръката на непознатия нападател се появи още едно кълбо, но преди да успее да го хвърли по незима, стражата се скупчи покрай него и някой издигна не една, а пет различни бариери около незима и любовницата му. Нощта засия в краски на синьото, зеленото и оранжевото.
Сам си мислеше, че с нападателя вече е свършено – беше обграден и нямаше заложник, но тогава в ръката му се появи нещо друго. Парченце кристал, чиято червено-оранжева вътрешност сякаш кипеше. Когато го хвърли, Казра си помисли, че може би пет бариери нямаше да бъдат достатъчни.
Светлината дойде първа, бяла и ослепителна, последвана унищожителния огън, който погълна цялата поляна. Грохотът дойде последен, но беше също толкова разрушителен, разтрисайки земята под краката им и чупейки високите прозорци на имението.
Всички в радиуса на експлозията бяха мъртви. Всички освен незима и Малора, спасени от последния останал магически купол.
И мистериозният нападател, който някак си се беше спасил и бягаше с всички сили към оградата.
– Какво, нечистите да го вземат, беше това? – попита Чарли обратно в залата.
Сам се обърна да го погледне. Беше извадил камата и я затваряше в кутията.
– Садат е мъртъв. Трябва да се махаме.
Дори и някой да беше забелязал как Чарли се връща обратно в стаята, където Расул Ираж почиваше, не го беше сметнал за странно или подозрително – не и с шока и паниката, които царяха навсякъде. Сам беше хранил някакви надежди Майсторът на Маьосническата гилдия да е умрял в експлозията, но негодникът се беше скатал в имението заедно с останалите. Както подобава на най-могъщия магьосник в Хайрани.
Дойдоха още стражи, както и нови гвардейци. Поредното разочарование за Казра беше, когато видя Хирса сред тях. Щеше да е чудесно, ако поне той си беше отишъл днес, но провидението очевидно не беше на страната на Казра и щеше да му се наложи да търпи досадника още известно време.
След като разпитаха Ираж и осъзнаха, че не е видял нищо, защото му се е наложило да се оттегли по здравословни причини, го пуснаха да си върви, но не и без да хвърлят на него и Чарли по някой подозрителен поглед. Сам още от сега знаеше, че ще си има проблеми с толкова навременното му изчезване, но едва ли щяха да бъдат особено значими – все пак беше Расул Ираж.
Двамата с Флетчър се качиха в каретата, където Сам му разказа сбито какво се беше случило.
– Кой би предположил, че Садат ще се окаже такъв герой? – въздъхна мошеникът. – Жалко за него.
Казра не беше съвсем убеден, че благородникът беше действал по собствено желание. Обаянието на Малора беше толкова силно, че нерядко се случваше хората да искат да пазят дори нещата, които тя харесваше. В случая това беше незима.
– Дали са бунтовниците? – попита Чарли.
– Възможно е. – кимна замислено Сам.
Това би обяснило и защо чарът на вещицата не беше подействал на нападателя – просто омразата му към престолонаследника беше по-силна от всичко. Случваше се, когато те наказваха със суша и семейството ти измираше от глад, жажда и болести.
Чарли дръпна копринената завеса и погледна през прозореца.
– Остави ме тук.
Сам допря пръсти до магическия символ на тавана на каретата, захранвайки го с магия, така че атешът, закрепен за капрата, да светне. Миг по-късно кочияшът подвикна на конете, дръпна юздите им и ги спря.
– Ще скриеш камата?
– Да.
– Ако разбера, че си я заложил на карти, ще те убия.
Чарли скочи на земята и му се ухили.
– Тогава ще се постарая да не разбираш. – заяви му, тръшна вратата и потропа по каретата, давайки знак на кочияша да потегли.
След като остави тялото на Джайеш и облече онова на Казра, на Сам му оставаше още една спирка. Беше обещал на Елизабет, че ще говори с Хедаяти и този път, без досадни гвардейци, ще го накара да каже какво е видял. Убиецът подозираше, че ще му каже много повече от това, щом се сблъскаше с двуметрова закачулена фигура, която контролираше мрака – тенденцията беше всички да си казват всичко, когато се окажат лице в лице с него. Единствено Лизи беше изключение. Дребно, упорито изключение. Сам се усмихна леко. Тази вечер щеше да започне да я учи и как да използва зъбите си. Преди това обаче трябваше да накара свидетеля им да се напикае от страх.
Още преди да стигне колибата на Хедаяти, знаеше, че нещо не е както трябва. Вратата беше открехната, което не беше особено доказателство за нещо нередно, предвид колко паянтова беше цялата постройка.
Миризмата на смърт обаче беше.
Сам отвори вратата. Трябваше да се приведе, за да влезе вътре. Помещението беше достатъчно голямо, за да събере една обърната бъчва, която да служи за маса, и няколко прокъсани одеяла за постеля. Купчината вехтории, събрани от бунището извън града, заемаше най-много място. Хедаяти явно се беше занимавал с поправянето и препродаването на ненужните вещи. От тавана висеше букетче сушени билки, за които се вярваше, че предпазват от нечисти. Струваха колкото едноседмичната надница на зидар и бяха абсолютно безполезни.
Самият Хедаяти лежеше по средата на стаята по корем, а около него се беше събрала локва тъмна, стара кръв. Прободен през корема, ако се съдеше по раната на гърба му. Мухите вече бяха снесли яйцата си в нея. Беше се влачил около метър по земята в опит да стигне вратата и да извика за помощ.
Явно убиецът на жриците не беше пропуснал посещението на гвардията и беше решил, че на Хедаяти не може да му се вярва да си държи вратата затворена.
– По дяволите.
Сега не само нямаше как да изпълни обещанието си към Елизабет, ами без тази информация тя нямаше да има друг избор, освен да стане примамката за убиеца, както беше обещала на шибания далшир.
– Мамка му! – изръмжа Сам.
Малора „покровителстваше“ храма на Ну‘Ахра. Всяка нова жрица, всяка Сянка, й биваше представяна. Дори и да не я беше виждала и да не знаеше, че Елизабет е същата, която Сам беше „загубил“, пак щеше да я избере. Защото Лизи беше силна, защото беше…
Нещо при купчината боклуци изшумоля. Три пипала мрак полетяха инстинктивно от убиеца, преди да е чул тихото измяукване. В последния момент ги пренасочи, така че да се забият в камъка и вехториите, а не в малкото животинче, което се показа.
Коте. Малко черно коте мяукаше и се тътреше към него. Без изобщо да се впечатлява от трупа на Хедаяти или от факта, че замалко не беше станало на шиш, то застана до Сам, вдигна глава, измяука бойно още веднъж и започна да се катери по крачола му. Казра премига втрещено, след което се намръщи, хвана нахалното създание за кожата на врата и го вдигна пред себе си.
– Какво искаш? – изръмжа му.
В отговор котето започна да размахва лапи и да мяука още по-силно.
Сам огледа още веднъж стаята. Какво правеше това тук, нечистите да го вземат?
Хедаяти трябваше да го е открил на сметището – хората често изхвърляха нежелани животни, а по някой път и собствените си бебета там. Сигурно се беше подвел по жалните му звуци и го беше прибрал. Без мъжа обаче късмета му се беше изчерпал. Нямаше да има кой да се грижи за него. Много малко хора в бедняшкия квартал щяха да са склонни да делят оскъдната си храна и вода с животно.
Ако останеше тук, щеше да умре, но първо щеше да се мъчи няколко дни. Най-добре щеше да е да го убие. Милостиво дори. Елизабет сигурно би била доволна, ако научи, че е бил милостив. Тя не обичаше животните да се мъчат.
Насочи един сноп тъмнина към малкото шаващо същество. То се опита да го сграбчи с лапите си. Възглавничките му бяха розови и изглеждаха меки. Всъщност, сега като се замислеше, козината му също беше пухкава, въпреки че нещото беше кожа и кости.
Сам доближи сянката още малко до животното. Щеше да свърши за секунда. То дори нямаше да разбере какво се е случило. Така беше най-добре.
Тогава защо не можеше да се насили да го убие?
Озъби се на котето, а то само продължи с пискливото си мяучене.
– Хубаво. – изръмжа му. – Ще те прибера. За днес. Утре ще те оставя на вратата на някое малко момиченце. То сигурно ще иска да се занимава с теб.
Излезе от дома на Хедаяти и пресече улицата, когато си даде сметка, че нощта всъщност е доста студена. Изгледа криво цвърчащото животно, закопча няколко копчета от куртката си и го напъха вътре. След няколко минути въртене и наместване, проклетото нещо се успокои. И започна да вибрира.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s