Нечистите – 13.3

815fdf6f6b1f57e5292d2d0b1b289795

Ка‘Раим достигна края на тунела и застана пред тежката желязна врата, покрита с руни, които да спрат дори него да премине лесно. Убиецът вдигна ръка и блъсна два пъти силно със свит юмрук, карайки символите да присветнат предупредително. Чу изчаткването на зъбчатите колела на трите брави и вратата се отвори със скърцане. Очертан на мътната светлина, идваща от коридора зад него, стоеше един от прислужниците й, облечен само в свободен панталон, увиснал ниско на ханша му. Сам не знаеше как се казва. Никога не си правеше труда да научи имената им. До един бяха млади, красиви и атлетични. До един смятаха, че Боговете са им се усмихнали, защото тя е благоволила да им обърне внимание. И до един биваха захвърляни, щом й омръзнат.
– Закъсня. – каза слугата укорително. – Господарката не обича да бъде карана да чака, особено от такива като теб.
Този го виждаше вече за трети път. Времето му се изчерпваше и тогава душата му щеше да бъде негова. Сам му се усмихна зъбато и изведнъж от чувството за превъзходство на хлапака не остана и следа. Не се знаеше дали нямаше да се намери някаква по панталона му обаче.
Слугата се отдръпна, за да му направи път. Явно този път не искаше да има убиец зад гърба си и да го заведе до нея. Не че имаше значение. Ка‘Раим нямаше нужда да пита къде е тя. Само трябваше да следва магическата си каишка.
Коридорът беше дълъг, сух и хладен, дори през най-горещите дни. С повечето подземия беше така. Имаше само четири атеша, висящи от тавана на големи интервали, така че вътре винаги да цари полумрак. Плътни железни врати бяха наредени от двете страни и шумоизолиращите заклинания явно не бяха вдигнати навсякъде, защото писъците кънтяха из целия коридор. Дълги кокалести пръсти с остри черни нокти се провираха през процепа до земята на една от вратите. Зад друга проблесна ярка светлина, последвана от принизителен женски крясък. Дори и сетивата му да бяха притъпени в човешкото тяло, пак можеше да усети металическата миризма на кръв, а усещането за магия, чието място не е в този свят, лепнеше по носа и гърлото му.
В края на коридора имаше още една желязна врата с руни, която беше отворена от друго красиво момче. Това поне знаеше да не си отваря устата.
Сам се изкачи по витото каменно стълбище, като с всяко стъпало температурата се покачваше, докато най-накрая не стигна до тясна площадка, част от крилото на прислугата. Пред него стояха още стълби, водещи към втория етаж. Ако ги изкачеше, както се очакваше от него, нямаше да бъде видян или чут от никого, освен може би от слугите. Никой от редовните й важни гости нямаше да научи, че е бил тук. Но ако завиеше по коридора наляво – щеше да излезе в официалната част на дома на вещицата. Той дори не се замисли, преди да обърне гръб на стълбището.
Мрамор в богати червени, оранжеви и златни цветове покриваше пода и контрастираше с белите стени. Колони, пищно украсени с фигури на голи жени и мъже, се издигаха да посрещнат сводестия таван, който с десетките си куполи винаги му беше напомнял на някакво море с фрески, изобразяващи приказни истории. Само където въобще не бяха приказки.
В центъра на входната зала, точно между високата дървена порта с изящна дърворезба и централното стълбище, постлано с мек килим в Източен стил, стоеше шадраван. Атлетичен мъж държеше амфора, с която обливаше приседнала в краката му с гръб към него жена. Тя беше заровила пръсти в дългата си коса, а изражението й беше на пълен екстаз. И двамата, естествено, бяха голи.
Сам не беше хранил големи надежди, че ще засече някого тук посред нощ, но и вероятно затова беше призован толкова късно. Вече я беше излагал веднъж пред важните й гости, принуждавайки я да плете лъжи и илюзии, за да обясни присъствието на Ка‘Раим в дома й. Магията й беше подействала, а той си беше платил скъпо за неподчинението, но си беше струвало дори само за онзи момент, в който лицето й пребледня от шок и гняв, защото той е дръзнал да направи нещо срещу нея.
Въпреки доказателствата за противното обаче, убиецът не беше глупав. Тя държеше живота му в ръцете си, така че не си позволяваше да й се противопоставя често и никога с нещо сериозно. Подсмихна се. Е, почти никога.
На втория етаж този път го чакаше младо момиче, облечено в ефирна туника в преливащо в различни нюанси оранжево, което правеше абаносовата й кожа да изглежда дори по-тъмна. Косата й се спускаше на ситни къдрици чак до кръста и миришеше на цитруси. Виждаше я за пръв път. Трябваше да е от Прилия – полуострова на запад. Беше част от Лунарата. Демоните го бяха завладели преди няколко месеца.
Момичето се поклони леко и безмълвно го поведе към спалнята й. Сам усети неприятното присвиване в стомаха си, въпреки че вече знаеше, че тя е там. Откакто беше решил да остане в това тяло, вместо да го захвърли, щом приключи задачата си, то винаги се появяваше, когато дойде тук. Все още не го разбираше съвсем, но сякаш усетила странната реакция, проклетата вещица отново подръпна каишката му.
Стаите, покрай които минаваха, принадлежаха само на нея. Това беше нейното лично крило, където малцина бяха канени. Вратите до една бяха от облицовано с дърво желязо, което да скрива руните, като дърворезбите със сребърни и златни щрихи изобразяваха сцени от една и съща древна хайранска приказка. Първите разказваха за хармонията и щастието, които царяха между високите и стройни хора, за любовта им към книгите и изкуството, за вековните им гори и кулите им, които стигаха облаците. След това един от тях открил в дълбините на тъмна пещера ярък къс светлина. Увил я в плаща си, занесъл я на останалите и когато те я докоснали с гола ръка, в земята под краката им се отворила пукнатина. От нея изпълзяло нещо огромно, страшно и опасно, което започнало да поглъща всичките им книги, картини, гори и сгради. Погълнало и почти всички хора. Една шепа от тях успяла да се скрие и да работи над начин да оцелеят. От клона на последното дърво измайсторили жезъл, който покрили с руни. На последната врата нежна женска ръка държеше жезъла с издълбаните и напълнени със сребро и злато символи и го допираше до светлината. Прилиянката спря пред нея и я отвори.
Бяха достигнали спалнята на вещицата.
Миризмата на сандалово дърво, орлови нокти и ванилия накара стомахът му да се обърне, а всичките му инстинкти да закрещят да не влиза вътре. Ако имаше избор, щеше да се махне веднага. Ако имаше избор, щеше да е възможно най-далеч от нея. Сам обаче нямаше.
Вещицата седеше по средата на издигнато меко легло в центъра на стаята, отрупано с възглавници и обгърнато от полупрозрачен балдахин от най-деликатната коприна. Златните нишки, вплетени в плата, улавяха светлината на атешите и блещукаха. Също толкова ефирни завеси се издуваха при всеки по-лек повей на вятъра, който изпълваше стаята с миризмата на жасмин и другите цветя, които растяха в градината под прозорците й.
Кучката беше полегнала на една страна, докато две момичета решеха косата й. С цвят на богат, тъмен махагон, тя беше единственото, което запазваше, когато променяше външният си вид, за да изглежда, сякаш принадлежи в Хайрани и в този свят изобщо. Точно както Азим Явед издигаше илюзия около дома си, за да го направи да изглежда грандиозен, така и вещицата се обвиваше с една, за не изглежда чак толкова нечовешки красива. Както самата тя се беше изразила поетично за себе си веднъж, магията променяше цвета на кожата й от млечно бял на целунат от слънцето бронз. Кехлибарените й очи с форма на бадем се превръщаха в сянката, която дърветата хвърляха върху горска поляна на обяд, а крайчетата им се извиваха леко нагоре, за да й придадат по-екзотичен вид. Плътните й устни ставаха дори по-плътни, а единственият недостатък, който допускаше, беше деликатният намек за гърбица на носа й, характерна за повечето хайранци. Илюзията също така заглаждаше заострените върхове на ушите й и скриваше извитите й над челото рога. Все пак демоните не бяха особено обичани тук.
Сам знаеше, че и мъжете, и жените я намират за красива и в двете й форми. Не само външният й вид ги привличаше към нея обаче – вещицата притежаваше излъчване, някакво магическо обаяние, което караше хората да искат да й се харесат, да й угаждат, да й служат. Той не беше един от тях. Още от първия ден, в който я видя, смяташе, че изглежда изкуствена – като някоя от порцелановите кукли, с които децата на богаташите си играеха. И, точно като кукла, беше напълно бездушна.
Убиецът се застави да отиде до леглото. Колкото по-скоро приключеше тук, толкова по-бързо щеше да си тръгне.
– Къде беше? – попита го с мелодичния си глас. – Викам те от часове!
Тя вдигна глава към него и изумрудът, който висеше между изписаните й вежди на златна верижка, увита около рогата й, се люшна, а обиците й извънтяха. Имаше по три-четири на всяко ухо, като заостреният връх на лявото беше облечено в чисто злато. Сам не се интересуваше от него, а от черната перла със сребърната жилка, която висеше от дясното. Наложи си да не гледа в нея, да не гледа в нищо, но тя знаеше. С периферното си зрение видя как вдига ръка да я потрие между пръстите си. Тя вля достатъчно магия, за да го накара да усети докосването вътре в себе си. Беше все едно нещо студено и слузесто се плъзга по вътрешностите му.
Обичаше да си играе така с него. Очакваше от него да реагира по някакъв начин, може би да се сгърчи или да се намръщи. Той не направи нито едно от двете, дори не я погледна, но отговори на въпроса й:
– Имах задача. Нямаше как да се измъкна по-рано.
Тя нацупи начервените си с кармин устни.
– Когато ти позволих да членуваш в Кашан‘кай, не знаех, че ще ми се наложи да те деля с тях толкова често. Ако не си струваше за контактите… – демонът въздъхна. – И като заговорихме за това – още ли няма новини за онази Сянка от Рива? Как се казваше?
– Елизабет Шей. – отвърна, игнорирайки почти болезненото свиване в гърдите си. Този път знаеше защо се появи – не искаше да й казва. Искаше тя да забрави за нея. – Още не мога да я намеря. След като мина през портала, следите й се губят.
– Елизабет Шей. – повтори с мъркащия си глас, сякаш опитвайки името й на вкус. Сам не си позволи да покаже колко силно искаше да изтръгне езика от устата й. – Най-вероятно е умряла в пустинята. Жалко, звучеше обещаващо.
– Явно не е била достатъчно обещаваща, щом е умряла.
Демонът го погледна раздразнено с подчертаните си с въглен очи. Направи жест с ръка. Двете момичета спряха да решат косата й, а тя разтвори ефирната завеса и се изправи, заставайки срещу него. Беше висока за жена. Той имаше само половин глава предимство пред нея, като рогата й опираха в носа му, когато беше достатъчно близо до него. Засега все още не беше. Разстоянието й беше нужно, за да се протегне и да сграбчи челюстта му с ръка.
– Поведението ти напоследък ме кара да си мисля, че направих грешка, като ти разреших да се отделиш от мен. – каза му. Дългите й нокти се впиха в кожата му. Единият беше точно под окото му и задълбаваше все повече. – Така ли е?
– Не.
Тя стисна по-силно, преди бавно да го пусне и да плъзне пръсти по бузата му. Сам усети как кръвта потече от раните, които останаха след нея, видя я по върховете на ноктите й.
– Струва ми се, че си забравил мястото си. – каза му. С показалец погали устните му, преди да го плъзне по брадичката му и надолу през гърлото до гърдите му. Без да прекъсва контакта с него, започна бавно да го обикаля. – Започнал си да се мислиш за нещо повече. Започнал си да се мислиш за един от тях.
Беше му трудно да се концентрира. Ръката й беше между плешките му и лениво проследяваше гръбнака му. Искаше му се да я хване и да я счупи.
– Не е вярно. – каза й.
Усети как тя се приближи към него, как тялото й се прилепи до неговото. Сам стисна зъби и се опита да игнорира усещането за ръцете й, плъзгащи се по гърдите му.
– Не е ли? – измърка тя. Устните й бяха толкова близо до ухото му, че усещането за дъха й го накара да потръпне. – Работиш за човеците. Живееш сред тях. Избрал си име. Сам. – при това се засмя тихо. – Дори си започнал да предпочиташ това тяло, вместо да го захвърлиш. – ръката й се пъхна под ризата му и започна да изследва контура на корема му. – Но дори и да можеш да ги заблудиш, че си един от тях, дори да успееш да заблудиш и себе си, и двамата знаем каква е истината. Нали, самашей?
Самашей. Така го наричаше, откакто се помнеше. Беше му казала веднъж какво значи на нейния език. Фалшив. Самозванец. Въображаем. Защото той не беше истински – нито човек, нито Сянка.
– Правя го само защото е по-лесно да се храня от хора, които така или иначе ще умрат. – каза й. Пръстите й започнаха да се спускат надолу към панталона му. Сам се опита да намери нещо, с което да я разсее: – Виждаш какво се случва, когато някой започне да убива когото си пожелае – целият град е на крак. Далширът иска да наеме услугите на Гилдията, за да намерим убиеца.
– Да, знам. Чух го да го обсъжда с Яхангир на вечеря. – каза му. Внезапно се отдръпна от него, но той имаше достатъчно опит, за да не си позволи да се зарадва. Миг по-късно дойде и заповедта: – Обърни се.
Сам се подчини. Знаеше какво ще намери в очите й, затова отказа да я гледа в лицето. Вместо това започна да изучава златната бродерия и стотиците скъпоценни камъни по седефеният плат на разкриващата пъпа й блуза чоли.
– Избрал си чудесно тяло, самашей. Харесва ми. – похвали го тя. Гласът й дрезгавееше. – Съблечи се.
Когато той не успя да накара тялото си да реагира веднага, двете момичета станаха от леглото и пристъпиха към него. Той извърна глава към тях и им изръмжа, карайки ги да застинат. Започна сам да сваля дрехите си бавно и методично, внимавайки книгата за Захир да си остане скрита в джоба му. По някое време хлапето, което му отвори вратата към тъмницата, влезе с поднос, отрупан с плодове, сирена и вино. Остави го на ниската масичка до леглото и се отдръпна до стената.
Чудесно, помисли си Сам. Още публика.
Демонът се усмихна доволно, разкривайки двата заострени кучешки зъба. Той имаше същите – независимо в какво тяло отидеше, рано или късно човешките зъби винаги порасваха малко по-дълги и остри от нормалното.
– Наистина ми харесва. – измърка тя.
Пак се приближи. Той не помръдна, докато го докосваше. Все едно не беше виждала това тяло преди. Беше се замислял дали да не го смени, но животът му в Ан Налат вече бе твърде устроен. Както тя каза – вече живееше и работеше сред човеците. А сега и Елизабет…
Сам се спря. Нямаше да мисли за нея тук. Нямаше да я свързва с това, което се случваше сега. Тя беше нещо друго. Нещо само негово. Вещицата може и да вземеше всичко останало, но нямаше да й даде това. Не и нея.
– Какъв страшен поглед. – засмя се демонът, връщайки го в реалността.
Когато тя спусна ръка по корема му и после я прокара по дължината му, му се прииска да се скрие в мислите си, но там неминуемо го чакаше Елизабет. Вещицата изсумтя тихо, явно недоволна от липсата на реакция от негова страна. Без никакво предупреждение го избута назад, събаряйки го без усилие върху леглото.
Тя започна да се съблича. Първо разкопча копче по копче чолито си, разкривайки настръхналите си гърди, а после развърза връзките, които държаха полата й, оставяйки я да се свлече в краката й. Правеше всичко бавно, сякаш за да се опита с чакане да изостри желанието си или да удължи неговото мъчение – той знаеше, че и двете я възбуждат еднакво. Накрая застана гола пред него. Той отказваше да я гледа, но нейният поглед го поглъщаше лакомо. Поне докато не стигна слабините му. Очите й се присвиха недоволно и Сам усети как магията й се влива в него, принуждавайки тялото му реагира.
– По-добре. – каза тя доволно.
Сам не отвърна. Стиснал зъби толкова силно, че челюстта започваше да го боли, впи поглед в балдахина горе, за да не вижда как тя се приближава нетърпеливо, как прилазва по леглото към него и как накрая го прекрачва. Хладните й пръсти почти трескаво отново се обвиха около него, за да го насочат и в следващия момент тя се отпусна върху него със стон. Започна да върти таза си, отривайки се и притискайки се по-силно в него, за да го усети по-дълбоко. Той стисна очи. Искаше му се и да притисне ушите си с ръце, за да не чува.
– Не така. – каза му тя и стисна брадичката му. – Гледай ме. Гледай ме в очите, самашей.
Сам сви ръцете си в юмруци и се подчини. Тя му се усмихна. Опря ръце на гърдите му и започна да се надига и спуска – отначало бавно, но скоро ускори темпото. Червената й коса се люшкаше над него. Перлата със сребърната нишка на ухото й подскачаше в такт. Това беше липсващата част от него. Онази, която кучката беше взела. Не можеше да спре да я гледа.
– Докосвай ме. – заповяда му със стон тя и без да го чака да се подчини, го застави с магия.
Против волята му едната му ръка започна да мачка гърдата й, докато другата се пъхна между сключените им тела. Пръстите му се движеха без негово участие, притискайки и галейки където и както тя искаше. Вещицата притвори очи от удоволствие и започна да го язди още по-диво. Беше близо. Още малко и всичко щеше да приключи. Още малко и щеше да може да си тръгне.
– Върху мен. – каза му запъхтяно и го погледна с премрежен поглед. – Искам те върху мен.
Този път не използва каишката, за да го накара. Сам знаеше защо го прави. Искаше да го накара да участва. Можеше да не се подчини, разбира се. Но тогава трябваше да остане тук, докато тя не го пусне. А тя нямаше да го пусне.
Сам й се озъби. Искаше да я убие. Искаше да разкъса гърлото й. Искаше да изтръгне сърцето й и да го натъпче в устата й. Вместо това я прекатури по гръб и започна да тласка бясно в нея. Смехът й закънтя в стаята и се заби като шип в мозъка му, карайки го да бъде още по-груб. Тя спря да се смее. Обви крака около таза му и започна да вика. Ноктите й се впиваха в плътта му, но раздирайки отвъд нея. Раздирайки него.
И тогава отново усети слузестите пръсти на магията й.
– Не. – изръмжа й. Сам чу паниката в гласа си. – Не!
Тя само му се усмихна с онази нейна змийска усмивка и отметна глава назад, извивайки тялото си като лък нагоре. Вълната, която тя отприщи у него, го заля в същия момент, карайки го да се притисне в нея и изтръгвайки задавен стон от гърлото му. Сам остана застинал отгоре, давейки се в удоволствието. Гневът го разяждаше отвътре.
Накрая тя се отпусна задъхана на възглавницата, освобождавайки го, и той побърза да се махне от нея. Седна на края на леглото. Разтърка лицето си с ръка. Прокара пръсти през косата си и побърза да свали ръцете си, когато осъзна, че треперят. Чувстваше се… мръсен.
– Няма ли да ми благодариш? – попита го тя. Звучеше толкова отпусната и доволна.
Сам не знаеше много неща, особено за човешките емоции. Знаеше обаче, без капка съмнение, че я мрази. Богове, колко я мразеше.
Самашей. – гласът й се изостри.
Кучка.
– Благодаря. – каза й.
– Добро момче. – похвали го. – Можеш да се обличаш.
Сам не изчака втора покана. Докато навличаше дрехите си, забеляза и слугите, наредени до стената. Бяха гледали през цялото време, а сега по лицата и на тримата бяха изписани завист, желание за нея и омраза към него. Той изръмжа тихо и се зае с обувките си.
– Получих доклад от домашният ни страшник, че идва нова Сянка от Рива. – каза тогава вещицата. – Пиратът ще я доведе в храма до месец-два. Подготви се.
Сам изсумтя в знак, че е чул и разбрал и закопча колана с оръжията си. Беше готов.
– Това ли е всичко? – попита я.
– Не съвсем. – отвърна тя и се обърна на една страна, за да го погледне. – Още една жрица не оцеля. Искам да се отървеш от тялото. Остави я пред храма като останалите.
Сам можеше да й каже, че това не е добра идея, защото убийствата вече бяха привлекли прекалено много внимание. Сега обаче искаше само да се махне от тук, затова просто кимна и се обърна към изхода. Едно от момичетата се отдели от стената и изтича да му отвори вратата, но преди да е успял да прекрачи отвън, гласът на демонът отново го спря.
– Не изпускай тази Сянка, както направи с последната, самашей. Не се проваляй отново. Аз те създадох. Аз мога и да те унищожа.

Сам се спря на стълбището на първия етаж, загледан в дърворезбара на огромната дървена входна порта. Отвътре изобразяваше в детайли гледката към Ан Налат такава, каквато е била преди двеста години. А ако човек гледаше вратата отвън, щеше да види края на приказката, която вратите горе разказваха – група слаби, високи фигури, поведени от красива, стройна жена, стиснала дървен жезъл със сребърни и златни руни на непознат език. Много малко бяха онези, които знаеха, че символите изписваха името на предводителката на онези същества, които хората смятаха за демони.
Малора.
Един ден щеше да я изгори. Щеше да изгори всичко.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s