Нечистите – 11.3

6b029a9b933ca99104c64e3b0b1136bc

Долу беше пълно с гости на странноприемницата, които беше виждала по време на разходките си до тоалетната, и с други, които подозираше, че са дошли само за храната. Погледите на всички първо се спираха къде любопитно, къде с недоверие и дори враждебност върху нея, преди да се преместят малко по-назад и нагоре и изведнъж да се върнат върху чиниите пред тях. Въпреки че Сам явно беше достатъчен, за да държи вниманието далеч от нея, тя седна върху възглавничките, разположени в ъгъла, с гръб към стената, така че да следи какво се случва и дали някой няма да се реши да й направи нещо повече от това да й хвърля по някой скришен поглед. Очакваше Казра да се настани срещу нея, но след един кратък миг на колебание, конярят седна до нея, принуждавайки я да се премести съвсем в ъгъла, ако не иска да бъде затисната под крака му. Лизи го изгледа криво, но нямаше смисъл да му прави забележка. Вече й се беше изяснило, че мъжът няма никакво уважение към личното й пространство, а и сега поне беше облечен. Даже твърде облечен, ако се съдеше по начина, по който момичето, което дойде да ги обслужи, плъзгаше очи по опънатата върху широките му рамене тънка риза. Беше същото, което чистеше стаите и което я беше чуло да вика по Франк. Тогава очевидно се беше попритеснила какви хора има в странноприемницата, но сега Лизи съвсем спокойно можеше и да е невидима.
Двамата със Сам си размениха няколко думи и когато девойката тръгна към кухните, хвърляйки един последен поглед през рамо към коняря, Елизабет го сръчка леко в ребрата.
– Имаш си почитателка. – уведоми го.
– Знам. – отговори й, обърна се към нея и я погледна: – Но работим заедно. – и сякаш почувства нужда да обясни, защото повтори: – Само това. Работим.
Тя повдигна вежда.
– И сега изведнъж разни дреболии като правила и почтеност те спират? – подразни го с малка усмивка. – Не знам дали да не се засягам.
– Недей. Ако съм с нея, може да ме изгонят. Не го искам. – отговори й съвсем сериозно, преди да я попита: – А ти искаш ли?
– Разбира се, че не. – отвърна бързо Лизи.
– Радвам се. – и този път Сам й се усмихна.
Сърцето й прескочи удар, преди съзнанието й да включи, че той й се зъби от щастие, а не защото планира как да й прегризе гърлото с острите си кучешки зъби. Елизабет отвърна на усмивката му, което трябваше да е достатъчно, само че той продължи да й се хили доволно без да мига толкова дълго, че да я накара да се зачуди дали все пак не си мисли как да я изяде. За щастие момичето се появи с храната, слагайки край на злощастните му опити да изразява радостта си. Лизи побърза да се захване със закуската.
Няколко минути се хранеха в блажена тишина и почти бяха преполовили закуската, когато Казра остави купата си на масата и отново прикова вниманието си върху Лизи:
– Гарванът ти носи неща. – каза й, когато тя също го погледна: – Защо не ги взимаш?
Напрежението веднага се завърна в нея. До тук с опитите й да забрави за проклетата птица поне за час. Елизабет гневно забоде някакъв странен лилав зеленчук с вилицата си.
– Защото гарванът е долен измамник и лъжец. – процеди, преди да се усети какво всъщност казва. Хвърли един поглед към Сам, но и да беше осъзнал колко странни са думите й, не го показваше. Все пак реши някак да замаже положението: – Мислех си, че ми е приятел, но се оказа, че не е.
– А Финиан ти е?
Как изведнъж скочиха на Финиан?
– Какво общо има Калахан?
– Той приятел ли ти е?
Елизабет забоде нещо от чинията си, без всъщност да вижда какво, и го задъвка, без да усеща вкуса му. И страшникът се беше преструвал, че е на нейна страна в началото, преди да започне да й повтаря, че е чудовище.
– Нямам приятели, Сам. – каза му в крайна сметка. Щеше да звучи ужасно мелодраматично, ако не беше вярно. – И така е най-добре.
– Тогава защо го слушаш? – попита я той, а гласът му беше малко по-остър: – Защо се криеш в стаята? Защо изпълняваш всичко, каквото ти каже? С какво го е заслужил? – и без да й даде шанс да отговори, отсече: – С нищо. Само те използва, а ти му разрешаваш. Стегни се, Елизабет. Изкъпи се, среши се, облечи чисти дрехи. Започни да учиш езика, за да разбереш какво се случва около теб.
Беше невъзможно да не го зяпа изненадано. Наистина го познаваше от скоро, но по някаква причина Казра бе оставил у нея впечатлението, че много малко неща бяха в състояние да го накарат да повиши тон или да се ядоса. А сега беше ядосан, и по-лошото – беше ядосан на нея. Лизи прокара ръка през косата си и се сви по-плътно към стената, повече засрамена, отколкото наранена от коментара му за личната й хигиена.
– Финиан знае какво прави, а аз си имам причините да го слушам. – отвърна му хапливо. – Освен това няма да останем още дълго в Хайрани. Всеки момент ще дойдат да ни изведат от тук.
– И ще тръгнеш с тях? – попита я Казра: – Наистина ли искаш това? Да идеш при страшниците и да си просто още една от сенките им?
Елизабет замръзна на място. Дори не беше сигурна, че диша. Не можеше да е чула правилно.
– Какво? – прошепна.
– Не можеш да отидеш с тях. – отсече: – Не си просто сянка. Различна си. Разбираш ли?
Някакъв пронизителен звук запищя в ушите й, ставайки все по-силен, колкото по-бързо започваше да бие сърцето й. Сам знаеше! Някак беше разбрал! Как? Как беше научил?
Чарлс. Той я беше намерил онази нощ, когато уби работника.
– Флетчър ли ти каза?
– Да. – отговори й Сам и тя тъкмо се закани, че ще убие мошеника, когато той допълни: – Но и да не беше, снощи очите ти светеха.
– Как така са светели? – заекна Елизабет.
– Така. Светеха в тъмното, все едно са котешки.
Тя скри лицето си в шепите си и постоя така няколко дълги мига.
– Често ли светят? – попита накрая със заглушен от ръцете й глас.
– Не. Само когато си много уплашена или ядосана. – побърза да я успокои: – И когато снощи ме видя, спряха и станаха нормални.
Лизи започна да търка лицето си. Все се беше успокоявала с това, че поне не й личи, че е чудовище. Боговете сигурно се заливаха от смях някъде там. На нея също не й оставаше нищо друго, освен да се засмее тихо на шегата.
Е, поне сега можеше да спре да се чувства гузна, че се възползва от добрината на Сам и не му казва какво е. Той знаеше. Тази мисъл задържа вниманието. Казра знаеше и въпреки това беше превързал ръката й и сега седеше до нея.
Елизабет свали ръцете си и го погледна объркано. Може би не разбираше.
– Сам, знаеш какво са сенките, нали? – попита го внимателно.
– Да. – потвърди й.
– Тогава какво правиш тук? – не се сдържа.
– Водя те на закуска, защото иначе не ядеш. – отговори й, без дори да се замисли, като я гледаше леко притеснено, сякаш се тревожеше, че си е загубила ума и е забравила защо са долу.
– Не говоря за това. – каза му. Хвърли един бърз поглед към останалите гости и снижи глас, в случай, че някой от тях разбираше ривски. – Сенките са чудовища, Сам. Трябва да се пазиш от мен, не да ми превързваш раните и да те е грижа дали се храня.
– Някои са чудовища, някои не са. – обясни й съвсем спокойно. – Както някои хора са чудовища, а други не са. Разликата е, че сенките имат по-различна магия. Това ли ги прави чудовища?
Елизабет нямаше как да спори с тази логика, още повече, че и тя беше използвала същите разсъждения, за да отрича и оправдава какво е. Но това беше преди.
– Чудовища са, защото правят чудовищни неща. Защото отнемат животи. – при това го погледна право в очите и се насили да каже: – Аз съм чудовище, Сам.
Сам дори не трепна.
– Аз също убивах, когато бях войник и наемник. – изтъкна й спокойно. Без да сваля поглед от нейния, я попита: – Чудовище ли съм?
– Това е различно. – поклати глава Лизи. – Ти не си имал избор.
– А ти имаше ли избор? – попита я на свой ред. – Или си го правила, за да се защитиш?
Елизабет отвори уста, но в същия миг Чарли Флетчър се стовари върху възглавничките срещу тях, спасявайки я от това да измисли някакъв отговор. Русолявата му коса стърчеше под странни ъгли, очите му бяха подути и с гурелчета в ъглите и ако това не беше достатъчно да й подскаже, че току-що е станал, лъвската прозявка, която й даде чудесен изглед към сливиците му, не остави никакво място за съмнение.
– Добро утро. – поздрави ги и дръпна чинията с храна на Сам пред себе си. – Кой е умрял?
Въпросът стресна Лизи и тя тъкмо се приготви да го увери, че не е убила никой друг, когато Казра изръмжа:
– Ти, ако не спреш да ми крадеш храната.
– А нейната ли да взема? – попита Чарли, посочвайки с вилицата към Елизабет. – Един малко по-силен вятър и сме останали без Лин. Знаеш ли колко трудно ми беше да изготвя тези документи? Няма да ги хвърлям на нечистите, защото ти си скръндза!
– Ще си поръчаш своя храна. – каза му Сам, преди съвсем сериозно да допълни: – И никой вятър няма да я отвее, защото ще й купим железен колан.
– Какво? – възмути се Елизабет.
– Това е добра идея. – кимна Чарли с пълна уста и й намигна. – Е? Как е любимата ни госпожица Брендън днес? Мина ли ти мерака да си сериозна толкова рано сутрин?
Тя присви очи срещу него.
– Не съм сигурна.
– Не се ядосвай. – почти й прошепна Сам, припомняйки й, че очите й светят, когато го прави. Беше пълна мистерия как щеше да скрие, че е сянка покрай тези двамата. – Но, ако искаш да го удариш – ще го държа.
– Хайде без насилие. – каза Флетчър. – Пък и имам по-добра идея.
– Съмнява ме. – измърмори Лизи.
– Още не си виждала много от Ан Налат, нали? – продължи мошеника, сякаш тя въобще не се беше обадила. – И сигурно се съмняваш, че е възможно да се разходиш из града, без да се случи нещо лошо? Няма нужда да ми отговаряш – виждам го в очите ти! Но аз съм тук, за да ти докажа обратното!
– Искаш да ме изведеш на разходка? – изгледа го критично момичето.
– Превърнала си се в отшелник. – каза й все така весело Флетчър, сякаш не я обиждаше.
– Но документите ми… – започна тя.
– Са тук. – прекъсна я Чарли, бръкна в джоба на панталона си и подхвърли паспорта й на масата между тях. – Не знам защо бяха у брат ти. Той въобще не прилича на Лин Брендън.
– Защото тя го оставя да й ги вземе. – избуча тихо Сам.
– Не го оставям да ми ги вземе. – намръщи му се Лизи, упорито отказвайки да си го признае. – Пази ми ги.
Сам само я изгледа намръщено, ясно личейки си какво мисли за отговорът й и че му е повече от ясно действителното положение. Но не каза нищо. Само се обърна към Флетчър.
– Къде ще я водим?
– Аз още не съм се съгласила да ходя никъде. – каза Елизабет.
– Насам-натам. – отново я игнорира Флетчър. – Където и да я заведем, все ще е по-добре от това да стои тук.
Сам кимна леко, а тя се намръщи и на двамата.
– Ако ще ходя някъде, ще е да видя как е Финиан.
При това Казра се обърна към Лизи. Между веждите му се беше образувала дълбока бръчка, сякаш току-що му беше казала, че иска да се метне в някой вулкан:
– Той се лекува. – процеди конярят най-накрая и й заповяда: – Дояж си закуската и ще се разходим из града.
Елизабет повдигна вежда и почака няколко секунди, но той явно нямаше никакво намерение да си върне думите назад или да перифразира.
– За някой, който очевидно не го понася, звучиш досущ като Финиан. „Ще идеш там, ще направиш това – веднага!“ – преправи гласа си тя. – Искаш ли да научиш колко добре работи това с мен?
– Той е удрян по главата. – побърза да й припомни Флетчър. – И разбира се, че ще идем да проверим как е Морфран. Просто ще минем по дългия, интересен път.
Елизабет продължи да се муси раздразнено още няколко мига на Казра, скръстила ръце пред гърдите си. Можеше да се направи на страшно обидена и да го използва за извинение да си остане в стаята, където трудно можеше да нарани някого, само че наистина искаше да се увери, че Калахан е добре. Той беше единственият, който знаеше какво да прави с нея.
– Добре. – каза след малко на Чарли, игнорирайки нарочно Сам. – По дългия и интересен път тогава.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s