Нечистите – 11

e6b71edc86ea384833426de94b900e16 (2)

 

Два дни минаха за Елизабет като в мъгла. Всичко беше някак притъпено и заглушено и така й харесваше. Това бе и една от причините упорито да отказва да заспи, което само засилваше усещането й, че се намира в някакъв странен сън и нищо не се случва наистина. Онзи мъж още се разхождаше жив там някъде, Финиан беше напълно здрав и щеше да се върне всеки момент с някоя хаплива забележка, а Франк… Когато се събудеше от този кошмар, Франк щеше да си е гарван, а не същество, което я изтезаваше седмици наред, а сега я и заплашваше, че ще посегне на близките й, ако тя посегне на живота си отново.
Би трябвало да му е бясна за това и защото беше поредният, който отнемаше правото й да избира, но една част от нея осъзнаваше и нещо друго. Макар и да не се съмняваше, че ще изпълни обещанието си да нарани любимите й хора, знаеше също така и че той я харесва. Не като човек – не си правеше илюзии за това, колкото и да й обясняваше, че иска да са „приятели“ – а като нещо ново и интересно, като някое екзотично животно, което не искаше да загуби, преди да е имал време да се отегчи сам от нея. Затова и я заплашваше – защото по някакъв странен, изкривен начин държеше на нея. В Лизи трябваше да има нещо наистина сбъркано, защото това нямаше да е валидно оправдание за всеки друг нормален човек, но за нея беше не само валидно и съвсем логично, но и нещо, което тя също би направила, ако няма друг изход. Не й харесваше да мисли за себе си като за някой, който би изпаднал до там да заплашва хората, когато вече се чувстват толкова зле, но, от друга страна, нямаше по-ниско от това да убиеш човек.
Дори и да можеше да му прости за тези неща, не мислеше, че ще успее някога да забрави предателството и лъжите, но най-вече – че я беше оставил абсолютно сама. Никога досега не се бе чувствала така. Дори в тъмницата я крепеше надеждата, че някой ще дойде за нея. След това Меридит я подслони и й помогна, а когато напусна това убежище, Франк вече се беше внедрил в живота й. Още тогава знаеше, че не е обикновен гарван, естествено, но прецени, че след като я пазеше и дори рискуваше живота си за нея, няма как да бъде лош. Пък и тя отчаяно се нуждаеше от някой, било то и странна птица, който да е на нейна страна. Никога не би помислила, че Франк и Силуетът са едно и също. И как да му повярва, че не й мисли злото сега, след като я беше защитавал, преди да реши, че иска да й бъде приятел, само за да я даде на мистериозния си господар? Каква гаранция имаше, че и сега не я мами? Честната му дума? Изсмя се горчиво само при мисълта.
Беше сама и го ненавиждаше за това. В същото време си казваше, че си го е заслужила. Трябваше да си плати някак за животите, които беше отнела, а след като не можеше да напусне този свят, така че да не нарани никой друг повече, можеше поне да се държи настрана от всички. А когато Калахан се върнеше в странноприемницата, щеше да му каже, че е съгласна да работи за Ордена му. Щеше да изпълнява всичко, което й кажеха и накрая… Е, рано или късно щеше да умре. Силуетът нямаше да може да й каже нищо, ако я убият. Сделката им беше друга.
Елизабет за първи път се зачуди дали и другите сенки са като нея – прокълнати със странни сили, които не знаеха как да използват, и набеждавани за хладнокръвни злодеи. Дали бяха загубили всичко в момента, в който някой бе осъзнал какво са? Дали сега работеха със страшниците, защото са наранили някого и искат да изкупят вината си? Дали някой от тях можеше да й каже как да се справи с омразата и срама, които изпитваше към себе си?
Почукване по стъклото на прозореца й я изкара от мислите й и я накара да въздъхне. Откакто изгони Франк от стаята, гарванът не спираше да й носи неща и да ги оставя на перваза. Започна се с ръждив пирон и перфектно кръгло жълто камъче, мина се през обеци и верижки, които бе задигнал Боговете само знаеха от кого, а малко по-рано днес – черен кожен бикокет с едно-единствено бяло перо, закрепено за шапката с помощта на тъмно синя брошка, която искреше като нощното небе. Това трябваше да е в отговор на заканата й да си забоде перата му на шапката си. Фантомът правеше опити да се шегува с нея, осъзна Елизабет. Трябваше да е доста отчаян да се вмъкне обратно в живота й. Тя обаче не взе нищо от предложените й дарове, ами ги остави да се събират на купчина пред прозореца й. След като видя шапката, дори спря да става, когато й почукаше, за да провери какво й е домъкнал пак, решавайки, че няма да го окуражава да продължава с опитите си да я подкупи повече.
Франк обаче не приемаше много добре да бъде игнориран. Ханът бе притихнал за нощта отдавна, но упоритото същество почукваше на прозореца й сигурно за пети път за последния час.
Трак-трак.
Шести път. Елизабет изпуфтя и се зави през глава с чаршафа.
Трак-трак!
Тя изскърца със зъби. Просто трябваше да продължава да не му обръща внимание и той щеше да се отегчи от нея. Само трябваше да го изтърпи още малко.
Трак-трак-трак-ТРАК!
Елизабет отметна гневно завивката и скочи от леглото. С две гневни крачки изшляпа до прозореца и със замах дръпна пердето, което държеше бледата светлина от нарастващата луна далеч от мрака в стаята й. Нещо дребно и черно се скри под перваза. Само че вместо да се спусне надолу с плясък на криле, то прилази по стената, чаткайки тихо с ноктите си по стената. Момичето отстъпи назад с приглушен писък, а хиляди ледени иглички започнаха да я боцкат по тялото.
Не беше гарванът. Не успя да го види както трябва, но знаеше с абсолютна сигурност, че не беше животно. Само че фантомите не трябваше ли да бягат от сенките? Освен Франк, който не се бе отделял от нея от седмици. Той обаче нямаше да направи нещо такова, Лизи беше напълно убедена в това.
Сърцето й щеше да се пръсне, когато пристъпи обратно към прозореца и бавно, много бавно премести сантиметър пердето. Отвън не я чакаше нищо, освен тъмната нощ, затова Елизабет боязливо протегна шия, за да надникне по-навън.
По вратата на стаята й започна да се блъска. Лизи подскочи и затисна устата си с ръка, за да заглуши писъка си.
Можеше да е съвпадение, каза си, докато думкането продължаваше, а дръжката подскачаше нагоре-надолу. Може би някой пияница бе объркал стаята си. Беше напълно готова да повярва на това, ако тежката, парлива миризма на тютюн не се вмъкна в стаята й заедно с появилият се от никъде леден въздух, който се уви около голите й глезени. Лизи познаваше тази миризма. Беше я усетила веднъж преди, беше чувала тези удари по вратата преди, когато се къпеше в банята. Тогава Калахан не беше разбрал, че нещо се случва. Сега също никой не се беше разкрещял шумът да спре, въпреки че цялата й врата се тресеше.
Нямаше кой да й помогне, осъзна. Франк го нямаше, Калахан лежеше ранен на другия край на града и документите й бяха останали в него, така че ако се развикаше за помощ и някой поискаше да разбере коя е, нямаше да може да му покаже. Нямаше да може дори да му каже или да го разбере, защото не разбираше проклетия език.
ТРАК-ТРАК-ТРАК!
Лизи се обърна стреснато към прозореца, а после обратно към вратата и за миг притисна ушите си с ръце и затвори очи, молейки се на Боговете всичко това най-накрая да спре. След като си позволи този момент на паника, умът й заработи, подсещайки я за чантата, която Финиан криеше под леглото и за която я беше предупредил никога да не докосва. Вътре трябваше да има нещо, което да може да използва.
Момичето падна на колене и бръкна под кревата. Пипнешком намери грубата, очукана кожа на раницата и я издърпа пред себе си. В тъмното не виждаше почти нищо, но въпреки това съвсем лесно откри масивната закопчалката. В мига, в който пръстите й докоснаха каиша, листото на акантуса върху капака – символ на Ордена на страшниците – блесна ярко и я заслепи, а металът на закопчалката грейна в оранжевото на нажежено желязо. Каквото, мозъкът й регистрира след секунда, всъщност беше. Елизабет стисна зъби срещу болката и дръпна изгорената си ръка. Символът угасна, запечатвайки послеобразът на очертанията му в очите й.
– Нямам време за това, Калахан! – изсъска под съпровода на все по-яростните удари по прозореца и вратата й.
Дръпна чаршафа от леглото с идеята да предпази ръцете си с него, но акантусът отново припламна, а топлината от закопчалката беше толкова голяма, че прогори плата и го залепи за ръцете й.
– По дяволите! – процеди Елизабет.
Всеки друг на нейно място сигурно щеше да се откаже някъде по това време, но те не бяха преживели всекидневните мъчения на доста изобретателен фантом. Лизи стисна зъби, изтика болката на заден план, събра двоен пласт от чаршафа и принуди пръстите си да се размърдат. Няколко припряни, резки подръпвания на каиша по-късно и беше готова, а символът угасна отново. Момичето реши да не рискува повече и направо обърна раницата, разпилявайки съдържанието й по пода. Различни предмети се затъркаляха насам-натам, нещо стъклено се счупи, но звуците от всичко това бяха почти заглушени от непрестанното думкане. Колко още щеше да издържи прозорецът на тези удари, преди да се пръсне?
Металически блясък грабна вниманието й и тя се пресегна със здравата си ръка към дръжката на големия нож. Измъкна го от кожената кания и се изправи. Тежестта му й даде нужната смелост да отиде до вратата и да завърти ключа.
– Играеш си с грешния човек. – изръмжа тихо и с рязко движение отвори вратата.
Никой. Нямаше никой. Ударите също престанаха. Миризмата на тютюн обаче беше толкова силна, че я накара да се закашля.
– Защо се криеш сега? – просъска ядосано и огледа коридора от край до край. – Покажи се!
Вонята на цигари изчезна. Елизабет обаче остана където си беше, напрягайки слух и за най-малкия шум. Главата й се обърна рязко наляво, към стълбището, където най-горното стъпало изскърца под нечия тежест. Момичето видя единствено нещо по-черно от нощния мрак, което изчезна, преди да е успяла да различи каквито и да е детайли.
Беше го прогонила. Сега трябваше да се прибере обратно в стаята, където беше в относителна безопасност, а не като пълен идиот да тръгне след какъвто и кошмар да беше това, но ето, че вече слизаше по стълбите, стиснала ножа в здравата си ръка и придържайки се за парапета с ранената. Беше толкова ядосана, че почти не усещаше болката от изгореното. Искаше единствено да докопа съществото и да се отърве от него, преди да е успяло да нарани нея или някой друг. Щеше да му покаже защо фантомите трябваше да бягат от сенки.
Мерна го отново как се шмугва зад тезгяха към кухненските помещения. В тясното коридорче там цареше пълен мрак, но Лизи дори не се поколеба, преди да пристъпи в него. Миризмата на тютюн се сместваше с тази от рибата, която Аша бе приготвила за вечеря. Беше тук. Всяка частица от тялото й беше на щрек, съсредоточена върху едничката цел да намери и унищожи нечистата твар, която я плашеше вече втори път. Надяваше се да я нападне. Молеше се да го направи, за да разбере къде е.
Вратата към задния двор се отвори. Съществото се опитваше да й избяга. Лизи хукна след него, изхвърчайки навън. Луната хвърляше призрачни сенки, които я объркваха. Само една от тях обаче се движеше. По-бързо, отколкото беше възможно, създанието бе пресекло целия двор и се шмугваше в конюшнята. Елизабет го последва, оставяйки вратата широко отворена, така че светлината да влиза вътре. Животните бяха будни, пръхтяха и пристъпяха нервно в боксовете си. Сигурно го усещаха.
Изведнъж очертаният й от луната силует изчезна, погълнат от друг.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s