Нечистите – 10.7

87ed9e62a11b5f18ec64f58db48ec0b8

Сам прекосяваше двора към конюшнята, където го чакаше поредния бокс за почистване, но мислите му изобщо не се въртяха около това как да изрине на конете и да ги изчетка. Не, че не харесваше животните – даже напротив. По някаква неясна на никого причина, всъщност му харесваше да се занимава с тях. Още по-изненадващо беше, че те също нямаха нищо против грижите му – нещо, което не можеше да се каже за останалите представители на животинския свят. Но мислите му отказваха да останат съсредоточени върху черния жребец или кафявата кобила, които го чакаха да ги среши. Не, мислите му все го теглеха към едно русо, слабо момиче, което не беше виждал от онзи път, когато се запозна с нея. Това беше преди седмици. Беше очаквал, че тя ще започне да слиза да се храни с останалите или поне ще излиза на разходка в двора, но нищо такова не се беше случило. Дните минаваха, а тя не си показваше носа навън. Но и какво щеше да й каже, ако я види? Сам и преди беше говорил с жени. Никой, който го беше чул онзи ден, не би го повярвал, но обикновено нямаше никакви проблеми да го прави и даже се справяше много добре. Тогава защо пред Елизабет не можеше да върже и две думи на кръст? Звучеше като пълен идиот, а по някаква причина казваше първото, което му мине през главата. Нескопосаността му забавляваше безкрайно Чарли, който между подигравките си почиваше, като му казваше, че колкото и достоверна да изглеждаше историята с ударът по главата в момента, тя нямаше да го спасява още дълго. Е, Сам възнамеряваше следващия път, когато се засекат, да проведе дълъг и смислен разговор с нея. Нормален. И щеше да се справи нормално, защото Елизабет Шей все пак беше нормално момиче, като всички останали, и нямаше никаква причина той да се стяга така само от присъствието и звукът на гласa й.
Сам спря и погледна за пореден път към прозорецът на стаята й, точно както правеше всеки ден по няколко пъти през последните седмици, само че този път мислите му явно я бяха достигнали, защото тя първо се показа на него, а после и го отвори. Постоя няколко мига така, затворила очи, след което пусна гарвана да излети и отвори очи. Той тъкмо се зарадва и се приготви да й помаха, когато Елизабет седна на перваза и прехвърли единия си крак през прозореца.
Не беше толкова глупава. Сам знаеше, че не е толкова глупава. Кракът се плъзна още малко навън. Нечистите да я вземат! Не можеше да е сериозна! Нали?
– Хей! – викна й рязко, а тя изведнъж замръзна с изпънат гръб и го погледна ужасено. Сам си наложи да звучи дружелюбно: – Как си?
– Х-хей. – заекна момичето и бавно прибра крака си обратно в стаята. Усмивката й беше напрегната, а гласа й – твърде приповдигнат. – Исках… ъм… да проветря. Добре съм.
Сам наклони глава и я изгледа. Дори от тук забелязваше бледото й лице и огромните, тъмни сенки под очите й. Това не му харесваше толкова, колкото и факта, че Насифа – момичето, което се грижеше за стаите и гостите – връщаше почти недокосната храна от нейната стая от дни. Но сега гласът и видът й, както и незначителния факт, че се бе опитала да скочи през прозореца, издаваха нещо повече от обикновено изтощение и слабост.
– Сигурна ли си? – попита я
– Да. – Елизабет пак му се усмихна насила. – Е, не искам да отнемам от времето ти. Оставям те да работиш.
И с едно помахване за довиждане тя се скри в стаята.
Това определено не му хареса. А остави и прозореца отворен, когато навън беше такава жега, че можеше да изпържиш яйце на камъните. Елизабет определено имаше нужда да излезе от тази стая поне за малко и да поговори с някой друг, освен Финиан. Сам постоя още няколко мига, загледан в проклетият прозорец, докато се убеди, че тънкият, бял крак няма отново да се покаже и този път Елизабет да успее да скочи. Изтича до хана, а после и по стълбите нагоре, вземайки по две наведнъж. Когато спря пред вратата й, лицето му беше изкривено в ядосана гримаса, така че загуби още няколко секунди, за да скрие гнева си. Не беше лесно, при положение, че отвътре всичко му кипеше при мисълта, че тя съвсем сериозно беше решила да слага край на живота си и ако не се беше забавил малко повече в двора, сега щяха да чистят мозъка й от плочките.
– Елизабет. – каза, когато беше сигурен, че гласът му ще излезе спокоен, а не като ядосано ръмжане: – Влизам.
– Какво? – изписука момичето. Сам можеше да я чуе как тича към вратата. – Няма да влизаш никъде!
– Влизам при теб. – отговори й. Бяха му нужни само няколко секунди, за да извади инструментите, които винаги носеше със себе си, и да отключи вратата, след което натисна дръжката и я отвори: – Сега.
Сам застана на прага и лицето му не можа да задържи спокойното си изражение. Против всички негови желания да изглежда мил, спокоен и безопасен, се намръщи насреща й. Елизабет изглеждаше преуморена, иначе светлата й кожа сега беше почти бяла, а очите й изглеждаха огромни на изпитото й лице. Девойката, дори и покрита с мръсотия и дрипи, беше хубава, но сега изглеждаше все едно не е седяла в стаята на хана, а някой я е влачил около него. Косата й висеше на сплъстени кичури около лицето й, по което се забелязваха ожулвания по лявата буза. Дрехите й също се бяха сдобили с няколко дупки, главно по ръцете и коленете, а ръждивите петна по тях нямаше как да бъдат от нещо различно от кръв. Но дори и някак да можеше да пренебрегне външния й вид, липсата на живот в погледа й сериозно го накара да се притесни. Това беше и причината да пристъпи вътре в стаята и да я уведоми:
– Ще ходим на разходка.
Тя или не го приемаше сериозно и си го пропусна покрай ушите, или нарочно се опита да го разсее:
– Не можеш да влизаш просто така в стаите на хората, Сам. – обясни му внимателно като на дете Лизи, нищо, че той беше с няколко глави по-висок от нея. Поне не беше изплашена, както като й се усмихваше първия път. За сметка на това, когато погледът й попадна върху шперцовете, които все още държеше, веждите й първо отхвръкнаха нагоре, а после се свиха. – Сам? Вратата ли си разбил?
Опита й се оказа успешен. Той погледна към инструментите си, чудейки се защо изведнъж му се прииска да скрие ръка зад гърба си. Това беше абсурдно, а още по-абсурдно беше усилието, с което все пак успя да се спре да не го направи.
– Да. – отговори й и все пак извади коженият несесер от джоба си, за да прибере шперцовете в него. Но това беше различно, защото го направи внимателно и преднамерено, а не гузно и бързешком. Все пак беше възрастен мъж, а не някое гузно хлапе.
Тя изглеждаше доста объркана и несигурна какво точно да му каже, което го остави доволен. Не само тя можеше да смущава хората. Накрая си пое дъх и го издиша бавно.
– Няма да питам защо имаш шперцове и откъде си се научил да ги ползваш, нито пък защо ги носиш в странноприемницата. Няма и да кажа на никого. – при това го погледна. – Но само ако си тръгнеш веднага.
– Няма. – заяви й Сам. Примирявайки се, че планът му да говори с нея нормално ще остане за друг път, протегна ръка към нея: – Ще дойдеш с мен долу да ядем.
Елизабет успя да прикрие страха си при тези думи. Всъщност беше изненадващо добра в това. Само не и достатъчно бърза.
– Не съм гладна. Вече закусвах – каза му, отдръпвайки се навътре в стаята.
– Не си, видях храната ти. – уведоми я и продължи да протяга ръка към нея: – Обещавам, че няма да те нараня. Само ще ядем.
Момичето погледна през рамо към масата, където действително се намираше недокоснатата й закуска. Обърна се отново към него и поклати глава.
– Не искам. А и обещах на Финиан да не излизам. По-…безопасно е така. – каза и припряно добави: – За мен. Нали не съм съвсем легално тук.
– Чарлс ти направи документи. – припомни й Сам: – Къде са?
– Финиан ми ги пази обикновено, но сега са някъде наоколо – отвърна тя, без да го поглежда в очите. После се прокашля и направи жест към вратата. – Както и да е. Време е да си тръгваш.
Значи той й ги „пазеше”. Сам се намръщи при идеята, но се въздържа от желанието да й обясни, че документите трябва да са в нея, а не в някой друг. Елизабет беше достатъчно умна да сключи сделка, за да ги получи, така че със сигурност знаеше къде е най-добре да са. Това, че бяха във Финиан, значеше, че той просто не й ги даваше. Погледът му обходи драскотините и синините по лицето и ръцете й. Освен когато тя не му трябваше за нещо друго някъде другаде, помисли си мрачно.
– Ще ядем долу. – каза й и без да й дава възможност да изтъкне още някое оправдание, се пресегна и я хвана за китката: – После ще се разходим в двора и ще ти покажа конете.
– Не! – викна тя. – Недей! Не мога да изляза!
Tова беше моментът, в който Сам разбра, че тя се боеше да излезе. И макар първоначално да се поколеба, накрая тъкмо поради тази причина започна да я тегли през вратата. Елизабет се задърпа със силата, която само наистина уплашените притежаваха. Когато се оказа недостатъчна, започна да се опитва да разтвори пръстите му, а накрая го защипа и задраска, издавайки звуци като на някое уплашено животинче. Всичко това обаче рязко приключи в момента, в който се оказа от другата страна на вратата. Тогава момичето се вкопчи в него със свободната си ръка, сякаш ако се държеше за него, нищо лошо нямаше да се случи.
– Сам – започна тихо тя, – не мога да съм навън. Не мога да съм сред хора. Искам да съм в стаята.
– Долу няма да си навън, а и обядът мина, така че няма хора. – отговори й. Този път не я затегли по стълбите, нито пък я пусна – просто я чакаше да се успокои и да тръгне сама. – Всичко ще е наред.
Тя вдигна лице към неговото и го погледна нерешително.
– Финиан няма да е доволен, като научи – смотолеви.
– Няма да му казваме.
– Аша ще му каже. Те се познават.
За жалост Сам нямаше как да направи нещо, за да спре Аша, или поне не и без да покаже, че не е само коняр, което не му влизаше в плановете. Естествено, имаше си и други начини, но всички завършваха с уволнението му, а той определено не възнамеряваше от утре вече да не е на работа. Щеше да се наложи да измисли нещо друго.
– Ще му кажеш, че съм те отвлякъл. – каза й почти на шега.
Тя премига срещу него и за един дълъг миг Сам беше сигурен, че тя ще му се развика или паниката отново ще я залее. Вместо това беше възнаграден и намек за усмивка подръпна устните й.
– А отвличаш ли ме?
– Да. – заяви й и леко раздруса ръката, която все още държеше: – Отвличам те на обяд.
Елизабет се обърна към стаята, а после отново към него. Прехапа устна с несигурно изражение и Сам знаеше, че ако я беше дръпнал отново в този момент, тя щеше да се откаже. Затова и не го направи, ами зачака търпеливо, заричайки се, че ще я остави да се скрие в стаята, ако реши така. Отне известно време, но накрая Елизабет кимна леко.
– Добре.
Той побърза да свали елека си и да я наметне с него, за да покрие поне част от дупките и мръсотията по дрехите й, след което я поведе внимателно по стълбите надолу. Беше странно, но сърцето му биеше бързо и имаше усещането, че не е спечелил спора да я заведе до долу, а някаква голяма награда. Сам нямаше спомен някога да се е чувствал чак толкова доволен от нещо, което е постигнал, но определено можеше да свикне с усещането. Харесваше му. Това беше и причината да й се усмихне, преди да я настани на една маса съвсем в дъното и да отиде да вземе храна. Насифа го изгледа учудено, като го видя да отива до казана с две паници.
– Нали обядва вече? – попита го.
– Беше толкова вкусно, че искам още. – отвърна Сам с необходимата доза чар, за да я накара да му се усмихне свенливо.
– А втората паница?
– Беше толкова вкусно, че искам и да го споделя с някой друг.
Кафявите й очи грейнаха.
– С мен ли?
Добре, беше направил грешка с чара. Обикновено не допускаше толкова глупави грешки и внимаваше повече, но сега главата му беше заета с други неща. Намръщи се леко, докато си мислеше, че Елизабет го кара да се държи като глупак не само с нея, ами и с другите жени.
– Може би когато си намеря работа на друго място. – каза на Насифа. – Не е добра идея да се забърквам с дъщерята на жената, която ми дава хляба в ръцете.
И с това побърза да излезе от кухнята, преди момичето да е успяло да му отговори. Върна се при Елизабет и постави едната димяща купа пред нея, а другата отсреща, като между тях постави панер с няколко малки, корави питки.
– Яхния. – уведоми я, когато тя погледна незаинтересовано, допълни: – Вкусна е.
Момичето се беше свило в самия ъгъл върху възглавничката си, опитвайки се да бъде възможно най-незабележимо.
– Не съм гладна. – каза му тихо.
– Нали те отвлякох на обяд? Трябва да ядеш.
– Само ще ти правя компания.
Сам й се намръщи. Знаеше, че е страшен, когато го направи. Чарли дори го взимаше със себе си да се мръщи на разни хора, които му създават проблеми – обикновено мъжете, с които се събираха да играят карти и на които неминуемо дължеше пари – и те го оставяха на мира. Беше безотказно. Елизабет обаче дори не трепна. Гледаше го право в очите с онзи мъртъв поглед, сякаш въобще не я интересуваше дали той е недоволен и какво значи това за нея. Раздразнението, което се мъчеше да държи под контрол, откакто я видя да на прозореца, започна да изкипява на повърхността.
– Ако не започнеш да се храниш, ще те изведа навън. – изражението й се оживи, така че той добави безмилостно: – По улиците. Сред хората.
Зениците й се разшириха и лицето й пребледня.
– Няма да го направиш. – прошепна задавено и се сви още повече.
– Това зависи изцяло от теб. – отвърна Сам и кимна към яхнията й. – Яж.
Беше жестоко така да използва страховете й, но не можеше да търпи да я вижда толкова… пречупена. Момичето беше силно. Той го знаеше, Чарли го знаеше, страшникът го знаеше, но тя, изглежда, го беше забравила и беше решила просто да се откаже от живота. Но Елизабет все още се криеше някъде там. Видя я, когато сините й очи пробляснаха с гняв, докато се пресягаше ядно, за да вземе купата си.
– Искаш ли да я хвърлиш по мен? – попита я.
– Още не съм решила. – изсумтя раздразнено тя.
– Давай. Ще ти сипя още. – Сам се подсмихна. – Има цял казан.
Елизабет може и да го напсува, но гневното чегъртане на лъжицата по глинената паница замаскира думите й. Минаха няколко минути, в които апетитът й явно се завърна, защото започна да се храни все по-лакомо, преди да реши да му проговори отново.
– Не знаех, че предлагат такива неща тук – каза му.
Сам значеше, че има предвид ястия, които да се ядат и с прибори. Страшникът все й носеше от другите. Вероятно се боеше момичето да не му направи нещо с някоя лъжица, докато спи.
– Има и други. – уведоми я. – Да ти донеса ли.
– Не, благодаря. – отвърна хладно.
Той повдигна рамене и придърпа собствената си купа. Докато се хранеше, използваше възможността да я наблюдава, без да е прекалено очевидно. Беше отслабнала, откакто я видя за последно, но това не беше изненадващо, при положение, че чиниите от стаята й се връщаха почти недокоснати. Първоначално смяташе, че се опитва да пази някаква глупава диета, както всички момичета на нейната възраст правеха, но сега виждаше, че положението е доста по-сериозно. Сам мислено се поздрави за успеха да я накара да слезе, въпреки че от плана му да проведе дълъг, смислен и нормален разговор с нея, не се беше получило нищо. Всъщност след днес тя едва ли щеше да иска да говори с него повече, което представляваше известен проблем, понеже искаше да разбере какво бе оставило тези сенки под очите й. По всичко личеше, че днес не е неговият ден обаче. Поне бяха тук и се хранеха. Говоренето можеше да почака до другият път.
Взел това решение, довърши набързо яхнията си и се изправи, при което погледът на Елизабет веднага се закова в него.
– Сега идвам. – каза й и се запъти към кухнята, връщайки се след малко с купичка, която постави пред нея: – Десерт.
Момичето погледна с недоверие жълтеникавия крем с парченцата сушени плодове вътре.
– Какъв точно? – попита.
Сам огледа купата отново. Десертът трябваше да е вкусен, или поне така смяташе, защото беше виждал доста жени да си го взимат и правят. Той го беше опитал няколко пъти, но сладките неща просто не влизаха в храната, която смяташе за нужна.
– Вкусен. – заяви накрая и я подкани: – Опитай.
Лизи го стрелна с несигурен поглед. Канеше се да откаже отново, затова той я изгледа заканително. Тя му върна абсолютно същия поглед, преди с протяжна въздишка да опита. Очите й се разшириха от изненада, която побърза да скрие, преди да го погледне, за да проверят дали е видял. Той й се усмихна като потвърждение, че не е изпуснал нищо.
– Всичко е за теб. – каза й Сам и се облегна доволно назад.
Тя се опита неуспешно да изглежда ядосана, но ефектът се развали, когато си гребна още веднъж от крема. Десертите винаги успяваха да накарат жените да се почувстват по-добре. Беше го виждал хиляди пъти и все още се изумяваше, че действа така. Остави я да се храни, гледайки я през цялото време. Цветът се беше върнал на лицето й. Чудеше се дали и настроението й се е подобрило и дали ще е добра идея все пак да я попита какво й тежеше толкова много, че да иска да се самоубие. Елизабет преполовила купичката си, но той още се колебаеше какво да прави. Сега обаче и тя започна да му хвърля погледи. Личеше си, че и също се опитва да събере смелост да му каже нещо, но за разлика от него – успя.
– Флетчър каза, че си бил войник – промърмори, бутайки с лъжичката си една стафида из крема. – Вярно ли е? Или е преувеличил?
Сам не й отговори веднага. Реално Чарлс не я беше излъгал, или поне не много, така че кимна:
– Не е преувеличил. Бях войник. Защо?
Елизабет повдигна рамо.
– Просто се чудех.
Сам я погледа няколко мига как си рови в десерта така, сякаш в него се криеше отговорът за смисъла на живота и всички тайни на света и само ако Елизабет ровеше достатъчно старателно и упорито, те щяха да се разкрият пред нея. Само където по всичко личеше, че това начинание не се увенчаваше с успех.
– Какво? – подкани я да сподели.
– Нищо, просто… – преглътна и сведе глава, така че той да не може да вижда много от лицето й. Гласът й звучеше задавен, когато накрая попита: – Случвало ли ти се е… да не можеш да спасиш някого? И той да умре, въпреки че си се опитал… Въпреки че не си искал да го… Да си го наранил без да искаш и… – спря и поклати глава, като с ръка припряно потърка очите си. – Не. Забрави, че питах. Благодаря за обяда. Нямам пари в момента, но ще се постарая да ти ги върна.
Тя се изправи и Сам се надигна след нея. Протегна ръка да я хване и спре, но после я отпусна до тялото си, гледайки как леко прегърбената фигура на Елизабет бързаше към стълбите. Ходеше целеустремено със сведена глава и без да поглежда към никого към малката стаичка, която се беше превърнала в нещо като затвор. А той наистина искаше да говори с нея, да й обясни, че не му се е случвало лично на него, но се е случвало на негови познати и знае, че говоренето помага. Те твърдяха, че ако споделиш – олеквало. Затова наистина искаше да може да поговори с нея, но езикът му сякаш се връзваше на панделка и успяваше да каже само по някоя единична дума, затвърждавайки мнението й, че е някой, който е не добре с главата. Оголи зъби и сви юмруци, защото сега, когато нея я нямаше, вече всички думи идваха в главата му, а от това му идваше сам да се набие. Сам бавно издиша и отпусна ръце. Следващият път. Следващият път определено щеше да й покаже.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s