Нечистите – 9.7

6c6c33a9c644213a66ab250e6e08b1b8 (2)

 

Лизи се събуди в чудесно настроение. Силуетът и този път бе отсъствала от сънищата й и тя започваше да се осмелява да вярва, че може би се е разправила с него завинаги. Онзи червей щеше да присъства в кошмарите й още дълго, дълго време, но това беше незначителна цена, ако фантомът и мрачната фигура действително са били едно и също нещо.
Финиан го нямаше в стаята и Елизабет се почувства длъжна да пробва вратата. Не се изненада, че я е заключил в стаята, особено след поредния й опит да му избяга. Все си повтаряше как трябва да приспи подозренията му и някак да спечели доверието му, но не можеше да се въздържи, когато се появи възможност да му се изплъзне, така че не можеше и истински да му се дразни, не и за това. И въпреки това откри, че всъщност му е малко обидена. Беше се изправила лице в лице с фантом без никаква магия и само с един гарван, беше го изтеглила от човека с голи ръце и почти се бе справила с него, а Калахан не каза нищо. Не я похвали, дори не й се скара, че пак е опитала да избяга – само й каза да не го прави отново, за да не я продадат за вода. Вероятно трябваше да му е благодарна за съвета – не че имаше каквото и да е намерение да повтаря – само че наистина очакваше… нещо. Не да й каже „браво“, каза си твърдо, не беше толкова жалка, но поне да отчете някак, че се е случило.
Е, поне беше разбрала нещо полезно снощи. Преди той й беше казал, че страшниците идват, но ако искаше да търси работа с идеята да ги „измъкне“, това явно нямаше да се случи скоро или той не беше сигурен, че въобще ще се случи. Отгоре на всичкото се намираха в обикновена странноприемница, а не в база на страшници, както се бе опасявала в началото. Всичко това значително увеличаваше шансовете й да се измъкне, когато дойде подходящият момент. Въпреки че какво щеше да прави след това – все още не й беше много ясно.
Лизи въздъхна и се почеса по главата, изчегъртвайки малко от пясъка, залепнал за косата й. Направи гримаса на мръсотията под ноктите си и се обърна към прозореца. На масата имаше три дълги пури от нещо зелено, дебели почти колкото китката й. Беше виждала уличните търговци да продават подобни неща за ядене и с два скока вече държеше една от тях в ръката си. Беше затворена в единия край, но от другия се подаваше препечената коричка на тънкия, плосък хляб, който се ядеше тук, увит около плънка от някакви жълтеникави зърна и парченца месо, от което се носеше аромата на пушена риба. Стомахът й изкъркори толкова шумно, че сигурно я чуха и на улицата. Без да се замисля особено какво всъщност яде и защо изглежда някак лепкаво, Лизи отхапа огромна хапка и примижа от удоволствие.
Престоят й в тъмницата я бе излекувал от всякакви капризи на тема храна, така че можеха да й сервират всичко (без фантоми) и тя щеше да го изяде на мига. Това руло обаче, каквото и да бе то, всъщност беше много, много вкусно. Зърната имаха вкус на нещо средно между леща и ориз, но едновременно сладки и леко пикантни, и чудесно се допълваха с хляба, рибата и ситните парченца зеленчуци. Единствено листото отвън нямаше никакъв вкус, но Лизи нямаше нищо против. Изгълта цялата пура и започна втората, преди все пак да отдръпне леко пердето и да погледне през прозореца. Очакваше отново да види как конярят мъчи животните, но вместо това погледът й попадна върху Финиан. Страшникът разговаряше с русия мъж, който ги бе поздравил вчера на фринийски и за когото тя подозираше, че е друг агент от ордена им. Снощи бе носил синьо сако, което бе стигало до хълбока му, а днес върху бяла риза с дълги ръкави бе облякъл синя жилетка, разкопчана до средата. Синият панталон си беше същият. Изглеждаше като облечен в костюм от онези, които бяха модерни преди година-две в Рива. Цветът беше достатъчно изсветлял, че дрехите да са купени тогава и да са носени често. От колана му висеше меч с дълго, тънко острие, който от тук й напомняше на рапирите, с които братята на Франсис се бяха дуелирали. Споменът за приятелката й остави неприятна тежест в гърдите й, затова Елизабет побърза да се разсее като открехна прозореца, за да подслуша разговора между страшниците. Напрегна се да улови думите им и с раздразнение откри, че говорят на хайрански. Естествено. Дано Финиан успее да не обиди поне този, каза си кисело, а после размисли. Не, дано го обиди, по възможност да замеси и някоя роднина, така че да се сбият. Засмя си се сама, като си представи как русият забива острия връх на рапирата в задника на Калахан, но настроението й бързо изчезна, докато продължаваше да ги наблюдава. Дали решаваха какво да правят с нея в момента? Щяха ли да я убият, когато отново им откажеше да се бие срещу нечистите? Още можеше да усети тялото на фантома – гъвкаво, твърдо, толкова очевидно материално и все пак… не съвсем. Все едно държеше пара или пушек, който някак е добил форма и вещественост. Не беше… естествено нещо такова да съществува. Не беше редно да живее в хората и да унищожава живота им.
Една мисъл я накара да спре, тъкмо преди да отхапе от пурата. Всъщност тя не беше ли спасила вчера онзи човек? Не беше ли направила нещо хубаво? Вярно, не беше нарочно – не тя бе търсила мъжа, а той намери нея – но пак се броеше, нали? Сега той беше свободен и можеше да се върне към предишния си живот, а чудовището не можеше да нарани никой друг.
Не беше никак малко. За нея би значело всичко.
И сега въпросът беше… Ако можеше да даде такъв шанс на някого отново, щеше ли просто да му обърне гръб? Способна ли беше да го стори, когато знаеше, че може да помогне, след като не бе успяла да направи нищо за никого на онзи проклет бал? Можеше ли да не даде на някого онова, което никой не искаше да даде на нея?
Франк долетя от мястото си на скрина до рамото й и се опита да клъвне парченце риба от пурата й.
– Не! Крадец! – изсъска му и дръпна храната си на безопасно разстояние, преди да извади същото парче и да му го подаде. Като се имаше предвид от кога не си е мила ръцете, май щеше да е по-добре да беше оставила пилето само да си го вземе, но вече беше късно. – Ето. Виждаш ли? Не е нужно да си невъзпитан.
– Гра! – заяви Франк, изгълта хапката и скочи върху главата й, за да се опита отново да се докопа до храната.
– Не! – викна му тя.
– Днес времето ще е чудесно за разходка, не мислите ли?
Елизабет погледна стреснато през прозореца към страшниците. И двамата се бяха вторачили в нея – Финиан със скръстени ръце и недоволно изражение, докато русият й се усмихваше дружелюбно и й махаше с ръка. Именно той и я беше заговорил.
Лизи се усмихна смутено и също му помаха, преди засрамено да се дръпне назад в стаята. Чудесно, сега Калахан знаеше, че се опитва да ги подслушва! Все едно му трябваха още причини да не й вярва и да я държи под око!
Въздъхна раздразнено и размаха ръка, за да изгони Франк.
– Ти си виновен! – каза му, а той започна да лети из стаята и да грачи възмутено. – Да, ти! Ако не беше ти, нямаше да ме видят! – при това птицата кацна на масата и издаде звук, който подозрително много й напомни на насмешливо сумтене. Лизи го посочи гневно с нахапаното си руло, разпилявайки част от плънката по пода: – Кажи го пак и виж какво ще ти се случи!
В същия момент на вратата се почука и от другата страна се чу тих женски глас. Говореше на хайрански, така че Лизи не разбра смисъла на думите, но определено й задаваше въпрос. Първата й мисъл бе, че някой идва да провери какви са тези викове, и я хвана срам, но после си спомни, че бяха в странноприемница.
– Влез! – викна и затаи дъх, броейки секундите.
Отвън нещо издрънча леко, после ключът влезе в ключалката и се завъртя. Момичето, което им бе донесло храна първата вечер, влезе с метла и лопата. Любезната й усмивка застина на лицето й, щом погледът й попадна върху Лизи. Очите й се стрелкаха от рулото в ръката й към косата й в нещо средно между шок и недоумение.
Не, определено трябваше да се изкъпе. Скоро. Сега обаче имаше нещо по-важно.
Елизабет се усмихна на момичето и му направи знак да влезе. То се поколеба, вероятно разтревожено да не би странното, покрито с прах чудовище да не я нападне, но накрая се престраши. Лизи продължи да й се усмихва дружелюбно през цялото време, докато се разминаваше с нея и излизаше навън. След това си наложи да не тича като обезумяла по коридора и стълбите, докато слизаше към общото помещение на странноприемницата. От кухнята се носеха невероятни миризми, които караха устата й да се пълни със слюнка, въпреки че вече бе закусвала и всъщност още стискаше вкусното руло в ръката си. За момент се зачуди как ще си набавя храна, като дори не говореше хайрански, но после тръгна между ниските маси и възглавничките към входната врата. Само двама души се хранеха толкова рано сутринта – един възрастен мъж в дъното на помещението, който или все още беше пиян, или не беше изтрезнял съвсем, защото не й обърна абсолютно никакво внимание, и един по-млад, седнал на масата точно до вратата.
Този определено я забеляза. Тя него – също. Изглеждаше на около двадесет и дори седнал на възглавничка на пода, си личеше, че е много висок. Беше хайранец с бронзова кожа, тъмни очи и гъста, черна коса, прибрана в дебела, лъскава плитка, която падаше до малко под широките му раменете и за която всяка жена би му завидяла. Елизабет със сигурност правеше точно това. Чертите му бяха малко по-ъгловати от тези на хайранците, които бе виждала досега по улиците, а носът му – леко гърбав. Честно казано, нямаше да е изобщо изненадана, ако бе облечен в униформа на страж, само че той носеше най-обикновени, леко избеляли от слънцето тъмно зелена риза и черен панталон. Не беше точно красив, но в него имаше някакво… излъчване, което тя не можеше да обясни.
Още по-малко можеше да обясни защо той я зяпа втренчено. Не, наистина. Беше ли мигнал и веднъж през последната половин минута? Лизи имаше усещането, че черните му очи я поглъщат и никак не й харесваше. Дали я гледаше така, защото е мръсна? Може би я беше видял вчера, докато се бореше с фантома? Да не би да искаше да я предаде на властите или на жриците?
Вече съвсем се беше притеснила, когато той направи нещо кошмарно. Устата му се разтегна, разкривайки някак твърде острите му кучешки зъби, докато очите му си останаха все така безизразно впити в нея. Елизабет едва потисна писъка си и отстъпи назад. Този трябваше да е фантом или направо демон. Нямаше абсолютно никакъв шанс тя да мине покрай него и после да излезе навън, където ще бъде сама. Без да се замисля особено, се завъртя и закрачи бързо към задната врата и към Калахан, хвърляйки уплашени погледи зад гърба си, за да се увери, че мъжът не я следва.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s