Нечистите – 9.2

c223b8efa66dd661a25de202f77f1dc2

 

Щом се отдалечиха достатъчно, Елизабет издърпа ръката си и се отдръпна от страшника. Този път той не се опита да я хване отново, може би осъзнал, че е прекалил. А може би ръмжащия от рамото й Франк имаше нещо общо.
Колкото и да се опитваше да не си спомня и да не мисли за това, гледката на мъртвата жена бе прогорена в съзнанието й. Беше виждала как пода на балната зала бе станал червен от кръв. Беше виждала нахапани тела, изсипани вътрешности и откъснати със зъби крайници. Но това бе причинено от мори. От чудовища.
Някой преднамерено бе рисувал по тялото на онази жена.
Калахан наистина вярваше, че тя е способна на нещо толкова жестоко. Не би трябвало да е изненадана, каза си. Той не я познаваше – само си мислеше, че я познава. Смяташе я за сянка, за нещо по-ужасно от морите, защото е способно на същата жестокост, но и на рационална мисъл. С това интересът му към нея се изчерпваше. Защо му беше да си прави труда да опознава чудовище? Достатъчно бе да знае как да ги убива.
Докато се приберат в гостилницата, сирената бе спряла, а навън започваше да се развиделява. Дните без истинска почивка, ако не се брои времето, в което бе изпаднала в несвяст, я бяха оставили физически изтощена, но знаеше, че няма да успее да заспи. Отиде до прозореца и се загледа навън – отначало невиждащо, но после погледът й се фокусира върху трепкащите светлини на фантомите. Франк издаде тих звук, въпросителен и разтревожен, и тя вдигна ръка към рамото си, за да го погали.
– Това е третата жрица за три дни, която изниква мъртва в града.
Елизабет не се завъртя да погледне Калахан. Знаеше, че все още стои до вратата.
– Оправдаваш ли се? – попита го остро.
– Не. Ти си сянка, Елизабет. Ще бъде грешка да не очаквам всичко от сянка.
Тя само въздъхна, уморена да повтаря отново и отново, че не е сянка и че не би наранила никого по този начин. Калахан обаче продължи с известно неудобство, изненадвайки я:
– Но направих грешка. Ти нямаш физическата сила да пренесеш труповете.
– Да ги пренеса? – сви вежди объркано Лизи.
– Раните кървят, но около тялото нямаше кръв. Жрицата е била убита другаде и след това е пренесена пред храма.
Стомахът й се сви неприятно и тя отново усети горчив вкус в устата си, който напълно унищожи всякакво задоволство от опита му да се извини.
– Защо някой ще направи нещо такова? – попита го тихо и най-накрая се обърна към него. – И то на жрица?
Финиан поклати глава.
– Не знам.
– На челото й… имаше нещо там. Не бяха обикновени рани. Изглеждаха ми като хайрански букви.
– Да.
Елизабет почака да разясни, но той, изглежда, нямаше подобно намерение, привидно доволен да седи пред вратата със сключени зад гърба ръце. Ако не гледаше в нея, а право напред, щеше да изглежда съвсем като войник на някой парад.
– Е? – подкани го. – Какво пишеше?
Финиан задържа погледа си върху нея, сякаш се чудеше дали изобщо да й отговори, но накрая въздъхна и каза:
– Лъжежрица.
– Лъжежрица?
– Или хляб.
Лизи го изгледа кисело, спомняйки си как беше успял да ядоса униформените. Кой знае какво им беше казал с това „лъжежрица или хляб“.
– Къде си учил хайрански? Фриниа и Хайрани не поддържат контакти от десетилетия – въпросът й го хвана неподготвен и ако се съдеше по мнителното му изражение, май успя и да го стресне. Тя подбели очи. – Няма да разбера къде живее семейството ти, ако ми кажеш, Калахан. А дори и да разбера, няма да им направя нищо. Проблемът ми е с теб – скръсти ръце и му се усмихна с престорена арогантност, все едно се чудеше как да се отърве от въпросния проблем, без да оставя следи.
При това Финиан също се усмихна, макар да побърза да го скрие и отново да изглежда така, сякаш някой е откраднал любимия му нож. Лизи изпита абсурдно задоволство, че може да го накара да се смее на нещо, което е казала. На него обаче явно не му се понрави толкова, колкото на нея, защото каза хладно:
– Аз съм страшник. А на теб ти е време да си лягаш.
Лизи се гордееше със себе си, че не му каза на него къде му е време да иде, ами само поклати глава, извървя двете крачки до леглото и си легна, обръщайки гръб на стаята и на Финиан. По всяка вероятност беше научил езика от Израри, която беше хайранка, но се правеше на интересен. Всъщност искаше да го пита за „лъжежриците“ и какво толкова трябва да са направили на някого, за да го вбесят до такава степен, че да ги убие по такъв начин. Знаеше обаче, че ако не й бе казал за езика, със сигурност нямаше да й отговори на този въпрос, защото подозираше, че тя ще използва информацията да разбере дали ще е безопасно за нея да избяга и да е сама по улиците на града. Щеше да е прав. Така че Елизабет беше приключила официално със страшниците и труповете за деня. Франк направи няколко подскока по леглото и тя вдигна ръка, позволявайки му да се сгуши до гърдите й. Все още не знаеше защо я бе водил към гилдията на убийците, но точно в момента отказваше да мисли повече по въпроса. Гарванът се явяваше единственият, на който можеше да разчита поне малко, а топлото му тяло и меката му перушина под пръстите й успяваха да я успокоят достатъчно, че да се престраши да се срещне отново с мастиления силует и да затвори очи.
Той обаче не се появи. За първи път от месец Елизабет не се озова на онова тъмно място. Което не значеше, че нямаше кошмари. Мори я преследваха през зали, пълни с пищящи хора, от чиито рани се изсипваха червеи. От тавана върху нея падаше кървав дъжд, а по пода се стелеше черна мъгла, която я викаше по име и лепнеше около глезените й в опит да я погълне. А когато най-накрая стигна до изхода, Калахан изникна от нищото пред нея и я блъсна обратно в залата, казвайки й, че е сянка и трябва да се бие или да умре. Така че не, не се размина без кошмари. Но поне си бяха само нейни.
Когато се събуди, беше обляна в пот и й трябваше малко време да си спомни къде е. Разтри лицето си с ръце и започна да се изправя. Чак когато погледна към пода, за да види как може да настъпи страшника, осъзна, че него го няма. Беше сама в стаята.
Веднага скочи на крака и изтича до вратата. Естествено, беше заключена. Елизабет изруга тихо и я ритна ядно с крак. Франк прехвърча от леглото до рамото й.
– В гилдията на убийците има ли кой да ме научи да разбивам ключалки? – попита го почти на шега.
– Гра!
Лизи опита още веднъж да отвори вратата, все едно нещо можеше да се промени за няколко секунди, а после с въздишка се тръшна на леглото. След малко погледът й се спря на прозореца и този път скочи към него, карайки Франк стреснато да отлети. Напълно очакваше и той да е залостен по някакъв начин, но за нейна изненада и двете крила се разтвориха широко. Въпреки че се свечеряваше и в момента слънцето изобщо не напичаше тази страна на странноприемницата, горещия, сух въздух пак я блъсна в лицето. В стаята жегата изобщо не се бе усещала, което я наведе на мисълта, че вероятно е замесена някаква магия. Изтика любопитството си за момента обаче и се надвеси навън. Както бе видяла и снощи, покрива на конюшнята беше само няколко метра по-встрани и надолу. Нямаше издатини по стената на странноприемницата, нито пък други прозорци, но може би ако стъпеше на перваза и скочеше както трябва, щеше да успее да се приземи на сламения покрив. Но ако не успееше да се справи… Направи гримаса. Земята отдолу беше покрита с тънък слой пясък и изглеждаше доста твърда.
Дори не спря да се замисли дали рискът си струва, ами започна да се катери. Нужни й бяха няколко опита и много повече ругатни заради ниския й ръст, докато успее да скочи както трябва и да седне на перваза, но преди да е имала възможност да се зарадва на малкия си успех, плешивият коняр се появи, теглейки за юздата кон, който не искаше да ходи никъде с него. След като и мъжът го осъзна, взе цигарата, която беше захапал, и ядно я доближи до врата на животното, което се разцвили уплашено.
– Хей! – викна Елизабет вбесено. – Престани!
Конярът вдигна поглед към нея без капка срам или неудобство, захапа цигарата си отново и този път позволи на коня да го изтегли обратно в конюшнята. Само Боговете знаеха какво щеше да направи на животното, когато никой не го вижда.
– Този заслужава да му натикам цигарата в гърлото – измърмори ядосано Лизи.
Някъде зад нея Франк изграчи съгласие, а миг по-късно и предупреждение. Някой слагаше ключа в ключалката и Елизабет имаше достатъчно време само да скочи обратно в стаята, преди Калахан да влезе. Погледът на страшника веднага се прикова върху нея.
– Какво правиш там? – попита я подозрително.
– Проветрявам – каза и даже му се намръщи недоволно. – Мирише на страшник, който отказва да си събуе ботушите с дни в пустинята, докато не се окаже в една стая с момиче.
Изражението му си остана изсечено от камък, но поне явно за момента реши да повярва, че не е достатъчно откачена да се хвърли от втория етаж, защото й каза:
– Трябва да изляза в града. Ти идваш с мен.
Елизабет се постара да скрие вълнението си от перспективата, че ще може да му избяга, и скръсти ръце пред гърдите си.
– Къде ще ме водиш? При другите страшници?
– Не.
– Тогава къде? – и преди да е успял да й даде друг лаконичен и напълно безполезен отговор, заяви: – Няма да мръдна от тук, докато не ми кажеш, Калахан, а ако се опиташ да ме накараш, ще пищя толкова силно, че ще събера целия град тук. Включително и нашите приятели със сините униформи.
Страшникът не каза нищо дълго време, може би обмисляйки какви шансове има да я извлече и да си спести всичките неприятности покрай това. Накрая обаче се предаде с примирена въздишка и каза:
– На пазар.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s