Нечистите – 9.1

b9ca786fc3402877d76d33ea113c28f5

 

Елизабет не можеше да разбере какво се случи. В единия момент се смееха, а в другия се появи този остър шум, Калахан пребледня, изражението му се вкамени и я завлече след себе си. Опитите й да се отскубне или да забие пети в земята и да спре изобщо не го притесняваха, а за въпросите й оставаше глух.
Какво, в името на Боговете, се случваше? Другите страшници ли бяха дошли? При тях ли я водеше? Но преди дори да е имала време да се уплаши от тази мисъл, Лизи си даде сметка, че нямаше как да е това. Акантусите никога не биха провъзгласили пристигането си по този начин. Щяха да дойдат тихо и пак така да си тръгнат. Този звук… Елизабет се вгледа в наизлезлите хора. Повечето бяха рошави и облечени в дрехите си за сън, но нито един от тях не изглеждаше сънен. Приказваха помежду си оживено и с доза страх. Този звук не означаваше нищо добро, а Финиан я водеше точно към източника му.
– Нечисти ли са? – попита го напрегнато Лизи. Когато той отново просто я игнорира, тя вдигна поглед към гарвана, който летеше над тях. – Франк, изяж го!
– Спри да си насъскваш кокошката срещу мен! – викна страшникът, когато птицата се спусна към главата му с радостен грак.
– А ти спри да ме игнорираш! Този звук за нечисти ли е? Защото ако е за нечисти…
– Не, не са нечисти! Ох! – Франк явно бе успял да го накълве. – Кажи му да спре, мътните да те вземат!
Елизабет не побърза да изпълни нареждането, чакайки да чуе още едно „ох“, преди все пак да протегне ръката си и да позволи на птицата да кацне.
– Добър гарван – похвали го.
Финиан изглеждаше готов да й извие врата, но вместо това отново я затегли. Лизи реши да не го предизвиква повече поне за момента. Щом не я водеше при страшниците или при нечистите, а хората не бягаха паникьосани, нямаше как да е толкова лошо. Определено не толкова зле, колкото спомените за сънищата й всяка нощ през последния месец. Чудовищата, Марго, мъченията. Силуета. Лизи не знаеше какво бе направил, като я докосна с пръст по челото, но сега помнеше абсолютно всичко, което й беше сторил и казал. Не това я тревожеше обаче. Може би трябваше, но Елизабет така или иначе си спомняше за тези неща, щом заспеше. Вече ги беше преживяла веднъж. Друго караше дланите й да лепнат от студена пот.
Преди знаеше, че сънува някакви кошмари, понеже се будеше с разтуптяно сърце и с писък, заседнал в гърлото, но никога дори не си бе представяла, че те ще се окажат нещо истинско. Защото онова, която се случваше в кръга светлина, не беше някакъв обикновен сън. Не беше и съвсем реално, защото нямаше как да оцелее подобни наранявания, но болката бе оставила достатъчно ярък отпечатък в съзнанието й, за да е плод на фантазията й. Не че можеше дори да си представи такива неща.
А сега същото онова същество, което я тормозеше от месец, казваше, че я иска. Какво, в името на Боговете, трябваше да значи това?
Толкова беше потънала в мислите си, че дори не забеляза кога бяха спрели да ходят. Сега стояха пред голяма сграда. Двете й правоъгълни крила бяха разделяни от двуетажна централна част, завършваща с две позлатени кули. Стените от бял мрамор, издялани като деликатна дантела, бяха прекъсвани на равни разстояния от големи прозорци във формата на островърхи арки. Атешите караха цветовете на витражите им да танцуват. Пред входа на цилиндричен постамент се издигаше статуя на жена, заобиколена от хора. Дългите й коси бяха разпилени от вятъра – същия, който караше и робата й да прилепва плътно по тялото й. Чертите на лицето й бяха красиви – бадемовидни очи, плътни устни и нос, който имаше едва загатната гърбица, каквито Лизи знаеше, че се срещат при хайранците. Изражението й бе твърдо и решително. Дясната й ръка бе протегната напред с разперени дълги пръсти, сякаш се опитваше да спре нещо. Около китката й имаше гривна от кръгли мъниста. Лявата бе свита в лакътя със стиснат юмрук и на нея бе кацнала голяма птица с ужасно дълга опашка и остър клюн, разтворен във вечен крясък.
– Къде сме? – прошепна Елизабет. Дали заради излъчването на мястото, или заради всички останали хора, които се бяха събрали наоколо, просто не искаше да повишава глас.
Тъкмо си помисли, че Финиан отново ще я игнорира и откъсна поглед от сградата, за да му се намръщи, когато той все пак също толкова тихо каза:
– Храмът на Ну‘Ахра.
– Ну‘Ахра?
Финиан посочи с брадичка статуята, като същевременно тръгна през тълпата.
– Дъщеря на Боговете. Вярват, че ще се прероди и ще ги избави от злото.
– Значи…. нещо като Ертар, но жена?
– Да, нещо такова – съгласи се той разсеяно.
Спряха отново и Елизабет проследи погледа му обратно към статуята или по-точно към хората, които я бяха наобиколили. Едната група, по-голямата, бе съставена от мъже и жени, облечени в същите бели роби като на мраморната жена над тях. Другата наброяваше десетина мъже в тъмно сини униформи и с мечове на кръстовете си. Всички много старателно отбягваха да поглеждат към статуята и когато няколко от тях се преместиха, Лизи забеляза нещо в подножието й. Беше червено и…
Тяло. Виждаше тяло. На жена. Захвърлена като боклук, беше съвсем гола и всеки сантиметър от кожата й бе покрит от рани. От лицето й не бе останало нищо, което да ти помогне да я разпознаеш. Косата й бе остригана или оскубана, откривайки челото й, където имаше още рани. Големи, отсечени, ядосани. Знаци? Думи?
Жлъчка изгори гърлото й и тя побърза да извърне глава, да погледне където и да е, но не и в тялото, както хората около него правеха. Защо никой от тях не плачеше? Защо никой не я покриеше с нещо? Не заслужаваше да бъде така. Не заслужаваше да лежи гола и в рани пред очите на всички. Никой не заслужаваше подобно нещо.
Вдигна глава към Финиан, сякаш той имаше отговорите и можеше да стори нещо. Но той въобще не гледаше към трупа. Гледаше нея.
– Ти ли направи това?
Виеше й се свят и в ушите й се бе появил ужасен пищящ звук, който почти заглушаваше продължаващата да вие сирена.
– Какво? – попита.
Пръстите му около китката й се стегнаха и той се приведе към нея.
– Ти ли ги убиваш?
– Аз?
Устата й пресъхна и по лицето й изби пот.
– Да, ти, Елизабет – изръмжа й и я стисна още повече. – Ти ли правиш това? За три дни това е третата жертва. Ти ли ги убиваш?
Тя повърна върху обувките му. Стомашният й сок отми прахта от ботушите му. Не бяха лачените, които бе носил на бала, отбеляза една отдалечена сякаш на стотици километри от тук част от нея.
Страшникът изруга и отстъпи, без да я пуска. Хората около тях също се отдръпнаха, но когато Лизи се изправи отново и обърса уста в ръкава си, не видя погнуса по лицата им, а съчувствие. Жалко, че нямаше да продължи дълго, помисли си и ръката й се стрелна към лицето на Калахан. Плесникът прозвуча като гръмотевица. Финиан със сигурност изглеждаше като ударен от гръм.
– Убила съм само един човек, и то за да защитя Израри – каза му и гласът й се повишаваше с всяка дума. – Нито един повече, Калахан! Чуваш ли? Нито един! Нито един на бала и със сигурност нито един тук!
– Добре, добре – прошепна нервно Финиан, стрелкайки с нервен поглед хората при статуята. – Тихо!
– Не ми казвай да мълча, когато ме обвиняваш в това! – викна му и размаха ръка към трупа. – Как, в името на всички Богове, си мислиш, че съм способна на това, Калахан?! И кога съм успяла да го направя?! Докато бях в проклетата пустиня ли?!
– Елизабет, престани!
– Няма да престана, проклето говедо такова! Ако не беше искал да започвам, нямаше да ме извлечеш тук посред нощ, да ми покажеш това и да ме питаш дали не съм го направила аз!
– Добре, ясно, не си ти! Стига!
– Ясно ти е до следващия труп! Проклет страшник…
Рязък глас я прекъсна и я накара да се обърне назад. Двама от мъжете в сините униформи се бяха отделили от групата при статуята и сега им се мръщеха раздразнено. По-възрастният попита нещо на хайрянски и Финиан му отговори. Посочи я, повдигна рамене и каза нещо с достатъчно снизходителен тон, че да й дойде да го шамароса отново. Въпреки това побърза да сведе глава уж засрамено, но повече, за да се опита да скрие сините си очи. За косата си нищо не можеше да стори, освен да се надява да е достатъчно прашна, че да не си личи колко е светла всъщност. Знаеше, че не е добре двама чужденци да привличат внимание толкова близо до убийството. Не само беше проява на лош вкус, но и шансовете да бъдат обвинени за нещо бяха доста по-високи, защото не са местни. Само да си беше прехапала езика, но не можа да си замълчи, когато той я обвиняваше в такова зверство! Как можеше да си помисли, че е способна да убие човек по този начин?
Пак започваше да се ядосва, затова затвори очи и си наложи да вдишва и издишва бавно и равномерно за няколко секунди. Отвори ги, защото нещо в тона на униформените се бе променило. Каквото и да си говореха с Финиан, отговорите му никак не им допадаха и сега ръката на по-младия се беше преместила върху дръжката на меча му.
На рамото й Франк се раздвижи неспокойно. Елизабет си спомни как хората, които помоли за вода, се изплашиха от него. Сега никой не го поглеждаше. Не знаеше как униформените не бяха забелязали огромната черна птица досега, но или гарванът имаше някаква способност, с която да постигне това, или просто си имаха твърде много по-важни неща, с които да се занимават. Така или иначе, Лизи подозираше, че щом му обърнеха внимание, и те щяха да ги оставят на мира. Което звучеше добре, само докато не си дадеше сметка, че така ще се набият дори повече на очи.
Възрастният каза дума, която Лизи разпозна – „йанар“. Чужденец. Хвана меча си и Финиан се заобяснява все по-нервно. Поне трябваше да му признае, че не се спираше, за да се сети за някоя дума, но от друга страна, само Боговете знаеха какво приказва. Лизи реши да се намеси, преди да е разгледала отвътре още една тъмница.
Прегърби се и притисна ръка към устата си, след което започна звучно да се дави, сякаш се готвеше да повърне отново. Без да иска хвърли поглед към тялото и вече изобщо не се преструваше. Обърна се към униформения тъкмо навреме, за да изплюе малко жлъчка в близост до неговите обувки, а после, знаейки чудесно колко окаяно изглежда с големите си, насълзени очи, го погледна възможно най-нещастно, преди да започне всичко отначало.
С периферното си зрение видя погнусената физиономия на мъжа и по-важното – как пуска меча си и им махва рязко да се махат. Финиан побърза да я подхване, а тя се облегна на него, сякаш се чувства много зле, и двамата закретаха бавно надалеч от храма и тялото.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s