Нечистите – 6.2

c505743c91869e70d3d533efdf8fc888

Елизабет загуби равновесие и залитна назад върху нападателя си. Строполиха се със задавени викове върху нещо, което беше по-меко от пода, но не с много. Около тях експлодира облак от бял прах, който се сипеше върху тях, а докато врагът кашляше и пуфтеше, Лизи принуди тялото си да се размърда. Извъртя се, възседна нападателя си, грабна металния си прът и го вдигна високо, готова да разбива глави.
Само където не затискаше с всички сили някой страшен бандит или войник. Не затискаше дори някое момче от прислугата, което я е разпознало. Не, не. По-зле беше.
Меридит Чапман кашлюкаше деликатно и бършеше полепналото по лицето й брашно от чувалите, върху които бяха паднали. Всеки друг човек на света щеше да изглежда нелепо, оплескан целия по този начин. Елизабет беше убедена, че самата тя прилича на някой мим, който те първа се учи как да се гримира, но при Меридит брашното стоеше като скреж по дългите ѝ мигли, обрамчващи леко насълзените ѝ изумруденозелени очи. Беше като някакъв нещастен ангел и на Лизи ѝ дойде да я цапардоса, само защото някак съумяваше да е красива дори в това жалко състоение. За съжаление, точно сега трябваше да я помоли за помощ.
Пък и ѝ донесе кифлички в тъмницата.
Отмести се от нея и се огледа бързо наоколо. Намираха се в пълен и добре снабден килер. Освен брашното, имаше картофи, ябълки и рафтове, пълни с юфка, мармалади и още много неща – твърде много, за да се надява Елизабет, че никой няма да потърси никое от тях, за да занесе на Берта. Побърза да затвори вратата.
– Какво правиш? – попита стреснато Меридит.
– Не искам някой да ме види тук. Преследват ме.
– Но… ще е тъмно.
Уязвимото потрепване на гласа ѝ накара Лизи да я погледне критично. Виждайки обаче съвсем истинския страх в очите ѝ, изведнъж разбра – и Меридит се боеше от мрака, също като нея.
– Добре. – каза тихо.
Остави вратата открехната няколко пръста, така че бледата светлина от коридора да достига и до тях. Другото момиче въздъхна с облекчение и ѝ се усмихна, а пък Лизи облиза нервно устни. Сега, като някак беше дошла и по чудо се беше натъкнала на Меридит, изведнъж изпита несигурност. Така и не беше обмисляла как да започне и какво да ѝ каже. Единствената ѝ цел бе била да се добере до тук жива.
– Слушай, Меридит…
– Искаш помощ? – прекъсна я момичето.
– Аз… Да. – Лизи издиша шумно през носа си.
– Предположих – усмихна се Мери.
– Толкова ли е очевидно? – попита Елизабет и започна смутено да приглажда рошавата си, къса коса.
Меридит бутна ръцете й.
– Престани. Няма ти нищо. Нищо, което малко почивка и храна няма да оправи – каза. – Просто предположих. Изчезна от… екзекуцията. Всички предположихме, че страшниците са те отвели – наклони глава настрани и един посипан с брашно черен кичур се търкулна по рамото й. Погледът й излъчваше загриженост. – Бяха страшниците, нали? Не онези… неща?
– Не, не, страшниците бяха – Лизи изпуфтя. – Но и те не се оказаха цветя за мирисане.
– Защо? Какво ст…
Елизабет залепи длан на устата й и Мери първо се опита да се отдръпне, преди и тя да чуе забързаните стъпки и нервният разговор на две жени, които обсъждаха какво трябва да донесат. Момичета се спогледаха и замряха неподвижни, като Лизи се чудеше какво, в името на Боговете, биха обяснили. Тя приличаше на момче и двете лежаха в брашното. Репутацията на Меридит щеше да отиде по дяволите, ако ги заварят така.
За щастие, жените ги отминаха и продължиха нататък. Лизи дръпна ръката си и тихо попита:
– Има ли къде да отидем?
– Да – кимна Мери и се надигна на колене. Шумоленето на роклята сякаш отекваше като гръм в тъмното килерче. – В стаята ми. Но първо трябва да те преоблечем в нещо друго. В някоя от униформите на прислугата.
Елизабет погледна към вратата замислено.
– Сигурно бих успяла да завлека някоя вътре. Едва ли ще е толкова трудно. Изглеждат малко недохранени. Ако я ударя по главата, после мога да я съблека и…
– Какво?! – ахна възмутено Меридит. – Няма да удряме прислугата по главите или където и да е! Ще ти донеса една от резервните им униформи! Богове, Елизабет! – при това присви очи срещу нея и още по-обидено добави: – И не са недохранени!
– Малко са слабички.
– Изобщо не са слабички! Грижим се отлично за тях! Татко им плаща чудесно!
– Мхм.
– И имат по един платен от нас преглед при лекар и зъболекар в годината!
– И ако продължаваш да викаш така, може и да се наложи някой от тях да се възползва и от двете още днес – каза сухо Лизи. Меридит изгледа железния прът, който държеше, и стисна устни, очевидно недоволна, че е принудена да си замълчи. – Стига си правила тази физиономия, ще ти излязат бръчки. И се размърдай. Хванат ли ни така, ще си помислят, че безчинствам с дъщерята на барона.
– Ти? – очите й се разшириха от изненада. – Но ти си момиче!
– Бъркат ме с момче с тази коса – призна кисело.
Меридит пак наклони глава и изсумтя замислено, докато я оглеждаше. Погледът й мина няколко пъти покрай гърдите й.
– Ами, малко приличаш.
– О, я стига! Ризата ми е широка! – намръщи й се Лизи. – Поне не ме боли гърба!
Меридит й се усмихна развеселено и се изправи. Изтупа брашното от дрехите си, доколкото можа, и отвори вратата.
– Чакай тук. Ей сега се връщам.
И с това излезе, притваряйки след себе си. Елизабет остана сама сред брашното.
Това трябваше да е най-дългият разговор, който двете бяха водили някога. Не беше толкова ужасно, колкото бе смятала, че ще бъде. Даже не й се наложи да се моли – Мери сама отгатна и се съгласи, без да е питана. Лизи още не знаеше дали поредното доказателство за това колко добър човек е Меридит си струваше разминаването на унижението. Дали щеше да се чувства по-добре, ако се бе наложило да се влачи по корем, за да я накара?
Защо въобще мислеше за такива глупости? Трябваше да се радва и да е благодарна. Дори и Меридит да не можеше да направи нищо повече, това, че я прие в дома си, пак беше страшно много. Никой никога не би предположил, че Елизабет се укрива при Меридит Чапман, защото, макар да не се бяха карали, отношенията между тях не бяха и топли. Девойката сега започваше да осъзнава, че вината за това е нейна. Ревността и завистта й я бяха заслепявали. Всички лоши неща, които с Марго и Франсис говореха зад гърба ѝ, всички слухове, които пускаха за нея, всички неискрени усмивки и фалшива любезност… Май излизаше, че злодеят в тази история бе тъкмо Лизи.
Девойката въздъхна. Ако някоя слугиня влезеше, щеше да се наложи да я удари по главата, колкото и да не ѝ се нравеше на Мери, a това нямаше да се случи лесно, ако продължаваше да лежи така. Изправи се и се отдръпна зад вратата, така че да бъде скрита и да може да нападне при нужда. Такава обаче не се появи, защото само след малко Меридит се върна, стиснала дрехите с такова гузно изражение, че ако я видеше човек, определено щеше да заподозре, че прави нещо нередно. Минимум, че пренася контрабандни опиати.
– Ето. – подаде й униформата. – Ще те почакам отвън. Побързай.
Лизи нямаше нужда да ѝ се повтори и щом другото момиче излезе, започна да се преоблича. Да стиска зъби срещу болката в ребрата си ставаше все по-лесно, но не знаеше дали това е на хубаво. Не беше ли чела някъде, че хората спирали да усещат такива неща, като се доближавали до мига на смъртта? Елизабет не мислеше, че ще умира скоро. Или поне много силно се надяваше да е така. По-вероятно беше да е уморена или да е привикнала. Като героите в книгите. Все им се чудеше откъде намират силите да помръднат накрая след голямата битка и всички наранявания, които са понесли, за да кажат нещо остроумно за финал или дори да споделят някоя целувка с любимата си. Лизи не бе промушена с меч и пак в момента завиждаше на чувалите с брашното, защото можеха да си лежат на пода.
Поклати глава, приглади въздългата пола на униформата си, намести шапчицата си както можа без огледало, взе си старите дрехи и пристъпи отвън в коридора, където Меридит се оглеждаше нервно и кършеше ръце.
– Хайде. – махна й другото момиче и тръгна. Елизабет я последва, но не бяха направили и две крачки, когато Мери се извъртя към нея: – Не толкова близо до мен! Слугиня си!
Завъртя се с шум на коприна и отново закрачи. Ако погледите можеха да убиват, от нея щеше да е останало само пепел. От огън, подпален от блестящите гневно очи на слугинята, следваща я на три почтителни крачки разстояние.

 

3 thoughts on “Нечистите – 6.2”

  1. Хубаво. “Сближи ли се”. Меридит ще помага на Лизи, ама от кога това е причина дългогодишно мразения от теб човек да стане “Мери”? Дори и когато Лизи осъзнава некоректното си отношение към Меридит, дори когато Меридит рискува всичко за да и помогне… Абсолютно неясно от какъв зор. Никой не е толкова мил, красив и наивен.
    Та малко е дразнещо.

    Liked by 1 person

  2. Ох, бях забравила, че Лизи спаси Меридит на бала. Така, че зорът го намерих. 🙂
    Но все пак, продължавам да смятам, че никой не е толкова мил, красив и наивен 🙂

    Liked by 1 person

    1. Здравей, Адриана! Благодаря ти за коментарите! Колкото до Мери/Меридит/Чапман, съжалявам, че те дразни, но има хора, които си мислят или се обръщат към други хора по фамилия. Особено много ги има в книгите, когато авторът не иска да прави повторения 😉 Пък за това колко мила, красива, наивна и т.н. е Мери – никъде не съм казвала, че тя Е такава, а само, че Лизи и околните я възприемат така 😉 Определено си надушила нещо, но ще мине време, преди да разбереш точно какво.

      Like

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s