Нечистите – глава 3

842a78d8238ef21da93c5973a22cdb3e

Елизабет седеше на пода на килията си, прегърнала коленете си и скрила лице в тях, опитвайки се да запази поне мъничко топлина в тялото си. В ръцете си стискаше колието от майка си.
Даваше си сметка, че е напълно излишно, когато след броени часове вече нямаше да чувства нищо. Изведнъж я напуши смях, когато се сети, че преди да умре, разтопеното сребро, което щяха да излеят в гърлото й, определено щеше да я сгрее. Закикоти се и заскимтя от болката, която смехът предизвика, но стражът, който пазеше отвън, сложи край на истерията й, като удари желязната врата с палката си.
Това я накара да потръпне. През последните десет дни се беше научила, че не е добра идея да ядосва пазачите, както и че за постигането на това не е необходимо кой знае колко. Първите три или четири дни влизаха при нея при най-малкия повод и я пребиваха почти до безсъзнание. След това просто спряха и ако Елизабет не бе толкова уплашена, сигурно щеше да забележи новите ръждивокафяви петна по пода и стените на килията си или как стражите, които веднъж на ден отваряха масивната метална врата, за да й хвърлят една паница с гранясала гадост, носеха на показ синджири със божественото слънце с девет лъча на Ертар около вратовете си и правеха знаци за прогонване на злото, докато бързаха да се махнат от там. Но Лизи бе подивяла от страх, защото в тесния й затвор беше тъмно, а в мрака, както бе научила, наистина се криеха чудовища. Преследваха я трескави сънища, в които чернотата й говореше и се опитваше да я докосне, а сенки с бръсначи вместо зъби разкъсваха Мартин и Марго пред очите й. И всичко миришеше на кръв, урина и повръщано. В тези моменти наистина се чудеше дали не й беше по-добре, когато стражите я пребиваха до безпаметност. Тогава поне не усещаше нищо – нито ужаса, нито болката, нито задушаващото отчаяние. Защото бяха изминали дни, а единственият, който дойде да говори с нея, бе някакъв магистрат, за да й каже, че са я намерили за виновна по обвинения в съучастие със силите на злото и вещерство, в резултат на което са загинали двадесет и трима представители на аристокрарицята и над седемдесет „други“. Наказанието щяло да бъде смърт чрез поглъщане на разтопено сребро – предпочитаният метод за убиване на всеки „слуга на злото“.
Над сто души, за чиято смърт я държаха отговорна. Елизабет не можа да намери думи, а магистратът си тръгна. Чак след това девойката се сети, че не й е казал кога ще се изпълни присъдата. В началото това бе на косъм да я побърка окончателно, но после си даде сметка, че по всяка вероятност е част от наказанието й – да живее в неведение и със страха, че всяка глътка мазен, влажен въздух може да й е последната; че във всеки един момент може да дойде войник и да я извлече от килията й, за да я убият. И макар да го осъзна, това не й помогна особено – само колкото да престане да удря като обезумяла по вратата, да тряска с дървената си паница по стените и пода и да вика до малкото прозорче.
Научи се да мрази това прозорче. Досами тавана, тясно, с железни решетки и без стъкло, първоначално го приемаше като късче свобода и надежда, ала после си даде сметка, че и то, като всичко останало тук, имаше задачата да я изтезава. Килията й се намираше на първия подземен етаж на Съда – голяма и красива сграда, построена точно на площада, където се извършваха и екзекуциите. Ако Лесли отидеше до прозорчето и успееше да се покатери, за да надникне през него, щеше да види платформата, където щяха да изпълнят нейната. Но дори и да не гледаше към бъдещото си лобно място, бъдещата й публика идваше да гледа нея. Малки и големи деца се предизвикваха едно друго да надникнат в килията й, мъже пикаеха през решетките, а жени изливаха нечистотии и развалени зеленчуци вътре. Вонята беше нетърпима, особено през онзи час следобед – най-горещият, естествено – когато слънцето намираше път до килията й. Елизабет мислеше, че само ако завали малко дъжд, някак ще отмие миризмата, но влагата я направи по-тежка и лепкава. Единственото й спасение идваше през нощта, но тогава тя зъзнеше в парцалите, останали от роклята й.
Въздъхна тихо и надигна глава, поглеждайки към малкото прозорче, като нарочно пропусна купчината зловонен боклук, който се помръдваше леко от време на време, раздижван от мишките и плъховете. Ако не друго, така поне гадините не я закачаха, твърде заети да пируват. От мястото си на земята не можеше да види какво се случва отвън, но чуваше ясно виковете на главния екзекутор, който даваше нареждания за засилване на огъня, с който разтопяваха среброто.
Сребро срещу демони.
Дали беше за нея, или за някоя мора?
Не, не беше за нея, каза си твърдо. Майка й нямаше да позволи собствената й дъщеря да загине по този начин. По какъвто и да е начин. Вероятно баща й обаче й пречеше да дойде да я види, но Лизи вярваше, че майка й щеше да намери начин. Майките бяха за това, нали? Да помагат на децата си, когато са загазили. А Елизабет бе затънала до ушите и се давеше.
Следващите минути прекара все така свита, криейки лицето си, за да не усеща смрадта и да не вижда дали някой пак не я наблюдава през прозорчето, сякаш е някое езкотично животно в зоопарк. После обаче чу гласове пред вратата на килията си, а след малко и подрънкването на ключовете. Надигна глава и погледна натам с надежда. Пантите изскърцаха, вратата се отвори, а войникът предупреди, впивайки поглед в нея:
– Внимавайте, сър. Тя е опасна.
– Знам. – Oтвърна мъжки глас.
Сърцето й заби бясно в гърдите й. Баща й. Елизабет не посмя да помръдне от страх войникът да не размисли и да не го допусне вътре.
– Ще бъда отвън. – Каза пазачът и се отдръпна, за да му направи място.
Погледът й попадна първо на лъснатите му обувки. И тогава блестяха от чистота въпреки всичката кръв и разруха наоколо. Зачуди се дали бяха същите, с които я рита онази нощ. Присви колене по-близо до тялото си в несъзнателен опит да се предпази от бъдещи удари. После очите й бавно запътуваха по перфектно изгладения ръб на черните му панталони, по искрящо бялото ръбче на ризата му, което се подаваше изпод копринената зелена жилетка на златни цветни мотиви, плъзна се по черния плат на сакото му и се спря на черното шалче около врата му. Майка й му подари тази жилетка за рожденият му ден тази година.
Господин Шей вдигна облечена в мека кожена ръкавица ръка към устата си и направи гримаса. Лизи не каза нищо. Не можеше да намери гласа си и без това, така че просто зачака със свитото си сърце и с плахата си надежда той да заговори.
Баща й обаче не бързаше. От мястото си до вратата огледа всичко, което имаше да се оглежда в тясната й килия. Не пропусна нито мухъла по стените, нито паяжините по ъглите, нито цвърченето на пируващите мишки. Кофата, която й бяха оставили, за да се облекчава, паницата с гранясала слузеста каша за ядене – нищо не му убягна. И чак когато не остана нищо повече за гледане, той обърна присвитите си презрително очи към нея.
– Знаеш ли какво направи? – попита я, думите му заглушени от ръката му.
– Татко…
– Имаш ли представа какво ни коства твоето малко изпълнение! – повиши глас. – Разорени сме!
– Съжалявам…
– Всичките ми партньори! Всичките ми клиенти! Всички избягаха, щом научиха, че дъщеря ми е чудовище!
Думата увисна в настъпилата тишина.
– Татко… – Изхълца Елизабет. – Съжалявам! Моля те…
С една крачка той я стигна и я срита в крака. Тя изпищя и се сви дори повече, мъчейки се да потъне в студения, влажен камък.
– Не съм ти никакъв „татко“! Да не си посмяла да говориш за мен по този начин!
Наплю я и се обърна да си върви. Щеше да я остави. Щеше да си тръгне и да я остави тук! Тя се хвърли в краката му, хвана го за крачола
– Не! Татенце, моля те! Не ме оставяй! Моля те! Помогни ми!
На лицето му се изписа отвращение и той пак я изрита. Елизабет се прекатури по гръб и през насълзените си от страх и замъглени от болка очи го видя как изтупа крачола си. Направи една решителна крачка към вратата и спря. Обърна се към нея. Девойката дори не можеше да опише облекчението, което я заля, когато баща й се върна. Нямаше да я остави! Но той само се наведе, пресегна се към отпуснатата й ръка и откъсна колието от сапфири и диаманти – онова, което баба й бе дала на майка й, а майка й даде на нея за бала. За годежа й с Мартин. Мартин, който не само не й предложи, но сега беше й мъртъв. Баща й изтръгна колието от пръстите й, изправи се, потропа на металната врата.
– Дано не умреш веднага, когато излеят среброто в гърлото ти! Дано страдаш, както сега страдаме ние заради теб!
И излезе.
Елизабет не помръдна повече.
Знаеше колко време е минало единствено заради прясната болка, съпътстваща всяко вдишване. Броеше всяко едно от тях, за да не мисли върху това, което се случи, и какво променя то. Не беше готова.
Затвори очи и продължи да диша. Вдишваше и издишваше.
Вдишваше. Издишваше.
Вдишваше.
Само това й оставаше – да поема зловонния въздух и да усеща как прерязва ребрата й. Болка. Само това имаше и това я очакваше. Не я искаше. Богове, не я искаше! Как всичко се обърка така? Преди няма и две седмици беще едно нормално момиче, просто Елизабет с глупавите си мечти да се омъжи, за да се измъкне от хладния си, вечно недоволен и неодобряващ баща. Виждаше иронията, но не й ставаше смешно. Ако можеше да се върне назад във времето, щеше да се шамароса и да си каже да стиска зъби и да е благодарна за всеки смръщен поглед, който й отправи. Така поне щеше да позволи и на майка й да я погледне. Да я помилва, да я прегърне, да я целуне по косата. Да я увери, че я чака нещо по-добро, че един ден и Лизи ще има деца, които ще осмислят целия й живот. За които щеше да е готова да стори всичко.
Но Елизабет никога нямаше да стигне до там, за да провери дали е вярно. Не, всъщност не й бе нужно да проверява. Вече имаше своя отговор. Защото тя гниеше тук, сама, бита, измръзнала и мразена от всички, а майка й я нямаше никаква. Още помнеше страхът в очите й, докато седеше безучастно. Дали се бе превърнал в омраза? Дали и тя я смяташе за чудовище?
Дали Елизабет наистина бе чудовище?
Ситните камъчета покрай прозореца й захрущяха. Някой се задави с миризмата и след кратко колебание приклекна.
– Хей. – Прошепна.
Лизи не помръдна да погледне кой е. Сигурно поредното дете. Само те искаха да си приказват с чудовището – възрастните предпочитаха да говорят и хвърлят мръсотии.
– Хей! – шепотът беше по-настоятелен този път. – Тук ли си?
Девойката се обърна внимателно с гръб към прозореца. Лицето й се разкриви в гримаса на болка, за която Марго сигурно щеше направо да я набие с ветрилцето си, вместо само да я смъмри, както когато сбръчеше чело, докато четеше нещо интересно. Само че Марго я нямаше да й се кара за бръчките, които би могла да получи, защото бе отнесена и изядена жива от мора.
– Кажи нещо!
Как, в името на Боговете, я наричаха чудовище? Как изобщо я причисляваха в една група с онези страшилища от бала? Лизи не ядеше хората живи. Дори отказваше да яде суровата океанска риба, която на Островите се смяташе за деликатес. Не ходеше и на лов, защото й беше мъчно за животните. Не понасяше неспирния лай и вой на хрътките, докато преследваха избраната от стопанина им плячка. Противно й ставаше, като види някой лорд да се перчи пред другите лордове с улова си. Абсолютно непонятно й бе как някой, който отказва да си подреди леглото сутрин, защото е „под нивото му“, в следващия миг е стиснал мъртва лисица с белите си ръкавици и се гордее с това, че е убил беззащитно животно с помощта на пушка, цяла глутница кучета и поне още двама опитни ловци, които да се уверят, че въпросният лорд ще има успешен лов. Наричаха това спорт и се забавляваха.
Като се замислеше, всъщност нямаше нищо чудно, че именно тези хора се обърнаха така срещу нея.
– Елизабет, не зная дали си там.
Девойката застина. От десет дни беше тук и никой не я бе нарекъл по име. „Чудовище“, „демон“, измет“ – да, но никога името й.
– Исках да ти благодаря. – Продължи гласът. – Зная, че обичаше Мартин и ме мразеше. Но въпреки това ме спаси, Елизабет, и за това винаги ще ти бъда благодарна.
Лизи седна рязко – твърде рязко. Просъска от болка и очите й се наляха със сълзи, но въпреки това съумя да попита:
– Меридит?
– О, слава на Боговете, тук си! Помислих, че говоря на някой стар пияница! – възкликна със звънливия си глас. – Да, аз съм! Добре ли си?
– Топят сребро, за да го излеят в гърлото ми. Мислиш ли, че съм добре? – заяде се.
Веднага съжали, но преди да е успяла дори да си представи как да се извини на Меридит Чапман, другото момиче каза разпалено:
– Те са глупаци! Ако беше толкова лоша, щеше да оставиш онова нещо да ме изяде и да спасиш Мартин. И никога нямаше да позволиш Марго…
Гласът й заглъхна, сякаш изведнъж осъзнала, че е казала нещо, което не бива. Сякаш не искаше да й причинява болка.
Елизабет се вгледа в нея. Не виждаше много от Меридит – само тънките й пръсти, стиснали едната пречка на решетката, за да не се катурне назад, повлечена от тежката си маслено зелена рокля. Представяше си какви чудеса върши този цвят за очите й и я жегна завист. А после и срам.
– Благодаря ти. – Каза й задавено. Искрено. Никога не бе й предполагала, че някога ще й благодари и няма да е от фалшива любезност.
Меридит изпусна облекчена въздишка.
– Опитах се да им обясня, че грешат. Разказах им какво направи за мен, но никой не иска да чуе. Родителите на Мартин са съсипани. Лорд Чейс казва, че си искала да отмъстиш на Мартин, защото не те е избрал. Другите благородници настояват да има наказан. Кралят не позволява на страшниците да напуснат двореца.
Елизабет се беше изправила, докато другото момиче говореше, и сега се затътри по-близо до прозореца, стиснала ребрата си. Доближи се само до границата на купчината боклук. Дори и да беше мръсна, не можеше да се насили да нагази във втечнената помия.
– В тъмницата ли са?
Меридит, осъзнала, че гласът й идва от по-близо, се наклони лекичко, колкото Лизи да види ясно как лицето й застина в шок за няколко удара на сърцето. После отново се изправи, а потрепващият й гласец хич не помогна на самочувствието на Елизабет.
– Не. Затворени са в стаите им. Кралят казва, че е за тяхна безопасност, за да не бъдат атакувани от семействата на убитите, но всички знаем, че са затворници там.
Лизи се зачуди защо я интересува някой друг, но изведнъж искаше да научи за Финиан.
– Говори ли се какво ще ги правят?
– Не зная. – Призна й Меридит. – Татко казва, че на лордовете много им се ще да ги обвинят за смъртта на всички и дори в опит за убийство на кралското семейство, но Рива наистина се нуждае от договора с Фриниа, така че действат много внимателно и се опитват да отвлекат вниманието и да помирят духовете, като… ъм…
Меридит пак замлъкна смутено. Елизабет довърши сама с кух глас:
– Като направят представление с моята смърт.
– Да. – Прошепна унило и виновно, все едно се бе провалила някак. – Наистина съжалявам, Елизабет.
– Мисля, че си само ти.
Мълчанието й бе достатъчен отговор, но по някаква причина болеше по-малко, отколкото очакваше. Поне някой щеше да я запомни като Лизи, а не като чудовище.
Меридит отново се показа през решетките. Красивите й очи блестяха като два изумруда от непролятите й сълзи. Сочните й устни потрепваха от усилието да не заплаче. Беше толкова красива в този момент, толкова противно прекрасна, че можеше съвсем естествено да се впише в някоя от храмовите стенописи. Богиня на милосърдието и състраданието. Елизабет я мразеше повече отвсякога. Беше й благодарна повече, отколкото се бе чувствала благодарна за каквото и да е през живота си.
– Ето. – Каза тогава Меридит и провря ръка през решетката. Хвърли до краката й пакет, увит в кафява хартия. – Ако знаех… Трябваше да донеса повече. Това са кифлички от пекарната на Цветната улица. Онази с червените кепенци. А това е вода. Задигнах я от телохранителя ми. – Този път заклатушка една манерка за кожения каиш и Елизабет се принуди да спре да зяпа умно, за да я хване, когато я запрати към нея, преди да я е фраснала в лицето. – Извинявай!
– Защо правиш това? – не разбираше Елизабет. Собствените й очи плуваха в сълзи, като срещна двата лъскави смарагда от другата страна на решетката. – Защо… Никога не съм… Винаги… – Преглътна трудно. – Държах се зле с теб. Говорех лоши неща за теб, Меридит! Защо ми помагаш? Защо рискуваш да те видят да говориш с мен? Аз съм чудовище! Ако те видят да ми даваш храна…
Тя й се усмихна с треперещи устни.
– Защото ти не си чудовище, Елизабет. И си мисля, че ако обстоятелствата бяха различни, двете с теб може би щяхме да бъдем добри прия…
Меридит внезапно се изправи. Отвън се чуха ядосани възгласи.
– Какво? Какво става? – попита Лизи и се надигна на пръсти.
– Нещо се случва при ешафода. Има тълпа. Магистратът и… – Пое си остро дъх. – О, велики Емес!
– Какво?
Меридит се приведе отново с ужас в очите.
– Среброто е готово.
Искаше й се да каже, че е като героите в книгите, чието око дори не трепва в лицето на смъртта. Които с гордо изправени рамене отиват към ешафода и дори казват нещо остроумно, преди да увиснат на бесилото. Но Лизи не беше като тях.
Усети как кръвта се оттича от тялото й, заместена от мъртвешки хлад.
– Не, не е готово. – Поклати глава и й викна: – Не е!
– Елизабет…
Всичко се въртеше. Пръстите й изтръпваха.
– Не е готово! Сбъркала си! Сбъркала си, чуваш ли?
– Елизабет, съжалявам…
В коридора отвън издрънчаха ключове. Удариха се в металната врата, докато един се пъхаше в ключалката, и звукът й се стори силен като топовен гърмеж. Тя изтърча до вратата и впи пръсти в плитката вдлъбнатина, където на нормалните врати трябваше да стои дръжка. Но тази не беше нормална. Тази пазеше затворници и чудовища, които не трябваше да излизат в никакъв случай.
Усети през метала вибрациите от превъртането на ключа. Отекнаха в тялото й. От другата страна понечиха да отворят, а тя с всички сили задърпа към себе си, за да не им позволи.
– Махни се от вратата! – извика гневният глас на пазача.
– Не!
Войникът изруга и с едно рязко дръпване отвори. Елизабет залитна напред и се блъсна в гърдите му. Той я изтика обратно назад с уплашен звук и тя тупна на пода.
– Не ме докосвай! – изръмжа й. Обърна се към другите двама войници зад себе си и им нареди: – Хванете я!
Мъжете се поколебаха само за миг, преди да тръгнат. Ризниците им – ситни, фини мрежи, които започваха като качулка от главата и завършваха до колената – звънтяха като кесия с монети при всяка крачка на високите им ботуши. По-плътно подрънчаваха оковите, които единият носеше.
– Не! – изпищя Елизабет и заотстъпва рачешката. – Не ме пипайте! Не!
– Няма къде да избягаш, нечиста! – викна от прага пазачът. – Стой мирна!
– Не! – изплака.
Усети нещо меко и слузесто под пръстите си и осъзна, че е нагазила в боклука. Не я интересуваше. Продължи още по-навътре в мръсотията. Плъховете се разцвърчаха възмутено и побягнаха към краката на войниците, които отскачаха, за да не се допрат до тях. Елизабет чу как пазачът извика, когато животните минаха покрай него през отворената врата.
Главата й се удари в стената и тя седна в помията, притискайки се възможно най-плътно до студения камък, сякаш можеше да се слее с него, да изчезне. Но не можеше и само след миг войниците отново настъпваха към нея.
– Не!
Хвърли се настрани по корем, плъзгайки се в лигавата гадост и между краката на онзи с веригите.
– Хей! – викна той, но девойката вече се изправяше и се засилваше към вратата.
Само две крачки я деляха от ужасения пазач отвън, когато един от двамата войници я сграбчи за косата, дръпна я рязко назад и тя с писък се стовари в краката му. Другият веднага се надвеси над нея с веригите и преди да е успяла да се отърси съвсем от удара в пода, оковите вече бяха щракнали около китките й.
– Не! Не! Помощ!
Замята се и запищя, а страхът наливаше в тялото й сили. Войникът се опита да грабне единия й глезен, а тя го зарита в гърдите, в лицето – където свари. Поне докато другият не заби тока на ботуша си в корема й и въздухът изведнъж не изчезна от дробовете й.
– Мислех, че среброто трябваше да ги прави по-слаби. – каза той и вдигна веригите от земята, където другарят му ги беше изпуснал, за да се хване за разбития нос. – Добре ли си, Ладан?
– Кучката ми счупи носа! – бръкна с показалец в устата си и примижа: – И ми изкърти зъб! А онази невестулка на вратата дори не си помръдна задника да ни помогне!
Пазачът отвън се сви.
– Не аз нося ризница от сребро!
– Ще ти дам аз на тебе цял нож от сребро…
– Достатъчно. – отсече Настъпвачът и двамата веднага млъкнаха. – Ще живееш. Другите нямаха такъв късмет. – обърна се към пазача: – Иди извикай Гантел да го смени.
– Да, сър! – козирува и побърза да изпълни заръката.
– Но, капитане! – възрази Ладан.
– Не може член на кралската гвардия да се разхожда с разбита физиономия. Твоя си е вината, че й позволи да те подреди така.
– Тя е чудовище. Изненадващо силна е. – измърмори недоволно.
Елизабет тъкмо се съвземаше, но капитанът просто я настъпи отново по вече наранените ребра и докато пред очите й танцуваха черни кръгове, оковите щракнаха около глезените й.
– Сега не ми изглежда чак толкова силна.
– Нямате право да се отнасяте с нея така! – извика Меридит от прозорчето.
Мъжете се сепнаха и отправиха взор натам. Капитанът въздъхна с досада.
– Госпожице, махнете се от там. – нареди й.
– Няма да ходя никъде! Не може да я биете така! Дори с животните не се държат така!
– Тя не е животно! – викна Ладан, отдръпвайки ръката от носа си, за да й покаже кръвта по дланта и лицето си. – Тя е чудовище!
– Тя ми е приятелка!
– Госпожице, ако ви чуят да говорите така за една нечиста, ще си навлечете големи проблеми. – каза капитанът. – Склонен съм да си затворя очите. Този път. Вървете си.
– Не!
– Махайте се, преди да оковем и Вас! – изръмжа й Ладан.
– Меридит, върви. – каза Елизабет. Преглътна сълзите си и обърна глава към прозорчето, за да я погледне. – Моля те.
– Но…
– Не искам да ти се случи нещо заради мен. Няма да го понеса. Върви си. Моля те.
Меридит прехапа долната си устна. Веждите й се свиха, а в очите й отново блестяха сълзи.
– Ще се опитам да говоря с татко отново. Трябва да спре всичко това!
И преди Елизабет да е успяла да й забрани, девойката вече беше изчезнала. Затворничката не повярва и за секунда, че е възможно някой да спре изпълнението на присъдата й. Вече чуваше възгласите на хората отвън – гласовете от сторици гърла, жадни за смъртта й. Щеше да умре от сребро. Чудеше се дали е бързо и колко ще усети, преди да умре. Болката, осъзна, я плашеше най-много. Не се боеше чак толкова от смъртта. Даже започваше да си мисли, че няма да е чак толкова лошо всичко това да спре. Тя да спре.
Богове, толкова много й се искаше наистина да е чудовище. Къде беше щита от кръв? Къде бяха морите и фантомите, които я обвиняваха, че командва? Сънувала ли беше всичко? А сега сънуваше ли? Защото не харесваше този сън и много, много искаше да се събуди вече.
В килията й влезе още един войник – и той облечен в дългата ризница от сребро. Като видя окървавеното лице на Ладан, се ухили.
– Добре те е подредила.
– Майната ти, Гантел. – процеди мъжът.
– Недей така. – продължи да му се усмихва злорадо. – Сигурен съм, че ще има друга важна екзекуция, в която да участваш и за която всички жени да искат да научат. – размърда вежди нагоре-надолу и добави: – И да искат да те наградят за смелостта ти.
Ладан си отвори устата да го напсува, но капитанът избра този момент да сграбчи веригата между оковите на ръцете на Елизабет и да я издърпа. Стисна я за ръката над лакътя и я повлече към вратата.
– Не! – изпищя тя и заби пети в пода. – Пуснете ме!
– Млъквай! – изръмжа й Гантел и я блъсна така, че да се удари в стената. Направи отвратен звук: – Това слуз ли е? В какво, по дяволите, си се търкаляла?
Елизабет не отговори. Виеше й се свят и й се гадеше, но продължи да се дърпа. Не знаеше защо го прави – нещо отвътре я караше да се бори, макар и да й се искаше да умре. Страхуваше се от болката, но не спря да си навлича нова и нова по пътя през тесния коридор. Другите затворници я гледаха с любопитство и страх. Веднъж и тя беше гледала така едно представление в цирка, където жонгльорите подмятаха ножове. За затворниците, за всички, осъзна, Елизабет беше един от тези ножове.
Издърпаха я нагоре по някакви мрачни стълби, после я повлякоха по друг коридор. Светлината, която проникваше през обезопасените с решетки прозорци, я караше да мижи. Хората по пътя им бързаха да се прилепят до стената, за да им направят път, а после тръгваха подир тях. Нямаше начин да изпуснат представлението.
Извлякоха я отвън и когато Елизабет видя високите дъбове, обграждащи малкия вътрешен двор, с гъстата им зеленина, която хвърляше прохладна сянка над насъбралото се множество, не издържа и се разплака. С глас. С изкривено лице. Грозно.
Гневът на тези хора щеше да е последното нещо, което щеше да види.
– Смърт за нечистите!
– Изчадие!
Гласовете им се сливаха в едно яростно море, което я заливаше вълна след вълна. Войниците я поведоха напред, а още гвардейци се погрижиха пътят й до подиума да е безпрепятствен.
Щом Елизабет видя тежкия метален стол, тълпата сякаш изчезна. Приличаше й по-скоро на трон, само където в края на подлакътниците, там, където щяха да застанат китките й, имаше по една метална халка. Зачуди се за момент за какво е там, а сетне се досети, че за нея щяха да заключат оковите й. За да не мърда, докато я убиват. Целият й свят се сведе до разстоянието, което я делеше до стола, а то се стопяваше бързо. Мълниеносно. Преди да се усети, вече изкачваше стълбицата, бутана и дърпана от двамата гвардейци. С всяко стъпало Лизи имаше чувството, че пропада все по-надълбоко в бездна, докато най-накрая стълбите свършиха, натиснаха я в металния стол и я обезопасиха.
Вече не можеше да помръдне. Това беше.
Мухите жужаха и я лазеха, привлечени от миризмата на нечистотията, в която се търкаля. Пот се стичаше по лицето й и влизаше в очите й. Елизабет тръсна глава. Не помогна. Пое разтреперано въздух и се засмя – тих и сух като подпалена слама звук. Не беше ли смешно как винаги те засърбяваше носа, когато не можеш да се почешеш?
Най-накрая се осмели да вдигне глава и да огледа насъбралото се множество. Бяха толкова много – мъже, жени, дори деца. Добре облечени богаташи и раздърпани бедняци. Войници, толкова много войници. Щеше да е умилително колко сплотени са всички, ако кръвожадните им изражения не смразяваха кръвта й.
На подиума се качи мъж. Висок, слаб, с издължено лице с остри черти и толкова тънки устни, че за миг Лизи помисли, че даже ги няма, мъжът се обърна за миг към нея, присвивайки малките си очички. Носеше около врата си масивна златна верижка с кръглата емблема на Кралския Съвет на Рива.
Имаше само един Съветник, когото биха пратили тук. Елизабет не знаеше дали да се чувства поласкана, че самият Кадион Илес, Върховният съдия, ще нареди да я убият.
– Госпожице Елизабет Шей. – започна без заобиколки магистратът и тълпата най-накрая замлъкна. – Обвинена сте в укриване и използване на нечисти способности, в заговор с тъмните сили за убийството на кралското семейство и в убийството на сто и девет души, двадесет и трима от които представители на аристокрацията, а тридесет и един – гвардейци.
– Невинна съм! – викна Елизабет.
– Вече сте намерена за виновна и наказанието е смърт чрез посребряване.
Посребряване. Такава хубава дума.
Тълпата полудя, заглушавайки собствените й отчаяни викове:
– Не! Не съм виновна! В името на Боговете, моля ви!
Илес обаче вече бе насочил вниманието си другаде, правейки жест на някого. Само след минута Елизабет разбра и на кого, когато едър мъж с качулка на главата се изкачи по стълбите, понесъл в облечени в дебела кожа ръце димящо котле.
Все си мислеше, че ще е по-голямо. Някой огромен казан, като на вещица. Но това не беше по-голямо от супник. Дори можеше да си представи, че вътре има супа, ако не бе стичащото се сребро по страните му.
– Сложете ѝ маската. – нареди Върховният съдия.
Елизабет подскочи. Маска? Каква маска, в името на Боговете?!
Две силни ръце стиснаха главата ѝ като в преса и я наклониха назад толкова рязко, че вратът ѝ изпука. Беше единият от войниците, които я доведоха тук – Гантел. По сбръчканата му отвратено физиономия си личеше, че предпочита да рови в помията в килията ѝ, вместо да я пипа. Точно в момента Елизабет би живяла в мръсотията. Там поне щеше да е жива.
Запищя и започна да се мята, но ръцете му бяха толкова здрави, колкото и веригите около китките и глезените ѝ.
– Пуснете ме! Моля ви, пуснете ме! Ще се махна! Ще изчезна! Никой няма да ме види повече, обещавам!
– Това е целта на упражнението, чудовище. – каза Гантел със злорада усмивка. – А сега кажи „а-а-а!“.
Дясната му ръка се премести надолу, за да стисне челюстта ѝ, а Елизабет веднага се възползва от охлабената му хватка и я захапа. Здраво. Докато металния вкус на кръвта му не полепна по езика й. Войникът закрещя и я халоса толкова силно по главата с другата си ръка, че за миг ѝ причерня.
– Ухапа ме! – закрещя с истерични нотки в гласа и се дръпна по-далеч от нея, оглеждайки с ужас кървящата си ръка. – Ухапа ме!
Кръвожадните крясъци на тълпата секнаха, заменени от притеснено шушукане. Елизабет усети как устните ѝ се разтягат в доволна усмивка, която обаче бързо изчезна, щом Гантал впи разярен поглед в нея и измъкна меча си.
– Животно!– развика се.
Вдигна оръжието над главата си, пристъпи напред и го спусна със свистене надолу. Лизи се сви колкото можа и затвори очи в очакване. Щеше да е по-добра смърт от онази, на която я осъдиха, помисли си почти с облекчение. Само че болката така и не я проряза и след малко тя се престраши да отвори очи.
Капитанът на гвардията беше стиснал войника си за китката, миг преди острието да се разцепи черепа ѝ. Лизи можеше да види колко остър е ръбът му. Разтрепери се.
– Какво, по дяволите, правиш, Гантел? – просъска ядосано капитанът.
– Тя ме ухапа! Кой знае с какво ме е заразила!
– Не ме интересува и да те е убила на място! Кралят нареди да я екзекутират публично – чрез посребряване, а не обезглавяване! – избута го грубо назад. – Прибирай си оръжието и я хвани, за да ѝ сложа маската най-сетне!
Гантел стисна зъби, а в очите му гореше огън. За един дълъг миг Елизабет не беше сигурна дали ще послуша началникът си, или ще му се нахвърли, но после мъжът върна меча си в канията и насочи огъня на гнева си към нея. Тя дори нямаше време да изпищи, преди да я сграбчи и болезнено да стисне челюстта ѝ. В момента, в който устата ѝ се отвори, капитанът се надвеси над нея със сребърната маска. Беше напълно гладка, с изключение на някакъв странен символ на челото, и имаше отвори само за очите и устата. От дупката за устата навътре излизаха две метални пластини. Елизабет едва успя да осъзнае защо улеят е от вътрешната страна, а не отвън, когато капитанът ѝ надяна маската и пластините разцепиха устните ѝ, изчегъртаха по зъбите ѝ и издраха небцето и езика ѝ. Гантел пусна главата ѝ и тя тръсна глава в опит да я свали, но вече беше късно. Войникът затегна каишите отзад. Здраво. Така че пластините да се впият в устата ѝ. Лизи изплака, а той отново сграбчи главата ѝ.Така не можеше да види нищо, освен гневната физиономия на мъжа и късче синьо небе.
– Среброто! – чу гласа на Илес.
Мъжът с качулката – екзекуторът ѝ – се приближи достатъчно, за да го улови с периферното си зрение. За да усети жегата от котлето.

Елизабет извика – сега вече само това можеше да направи. От очите ѝ се стекоха сълзи на безсилие. Започна да се задушава. Сърцето й бумтеше оглушително в такт с виковете на тълпата.
Не искаше да умира. Богове, не искаше! Имаше толкова много неща, които трябваше да стори, преди да умре! Книги, които да прочете; места, които да посети. Да опита екзотични храни, да изгаря под жаркото пустинно слънце, докато търси оазис, или да я хапят насекоми, докато катери някоя планина. Имаше ли изобщо хапещи насекоми в планината? Не знаеше! Не знаеше цял куп неща, които все бе вярвала, че ще научи по-нататък. Че ще има време. Дори не се беше влюбвала. Никога! Никога не беше целувана. Никога мъж не я бе поглеждал нежно в очите и не ѝ бе казвал, че е красива. Никой не ѝ беше разбивал сърцето. Всичко това трябваше да я чака – след пет, десет, двадесет години. Всичко това беше в бъдещето, което сега щяха да ѝ отнемат. Мразеше ги! Мразеше всеки един от тези долни крадци!
Наоколо започна да притъмнява, макар небето над нея да продължаваше да бъде ясно. Съсредоточи се върху синия му цвят, но и това ѝ отнеха, когато екзекуторът надигна котлето над главата ѝ. Елизабет изхлипа, мъчейки се напразно да затвори уста. Искаше майка си. Дали беше сред хората долу? Дали някой от всичките гласове беше нейният? Дали щеше да плаче, когато дъщеря ѝ умре?
Жегата от котлето нагряваше маската. Няколко капки разтопено сребро капнаха по нея, парейки кожата отдолу. Лизи затвори очи. Имаше чувството, че се разпада, че се превръща в прашинки, в малки и незначителни пръски от океана. Дори гласовете на множеството ѝ зазвучаха като шума на вълните, прорязван от остри крясъци. Представи си, че са чайки. Представи си, че тя е морска пяна.
– Наливай! – гръмна гласът на Илес.
Светлината от другата страна на затворените ѝ клепачи помръкна съвсем. Тялото ѝ завибрира от някаква енергия, която не беше нито страх, нито вълнение, но я драскаше под лъжичката също като тях. Елизабет отвори очи, а тъмнината я обграждаше отвсякъде. Вече не усещаше впития метал на маската, нито оковите около ръцете и краката си. Не усещаше болката в ребрата или десетките натъртвания. Всъщност изобщо не чувстваше тялото си. Сякаш наистина се бе превърнала в морска пяна.
Нима беше умряла? Толкова бързо?
Онази странна енергия пак завибрира, но този път около нея. Гъделичкаше повърхността на балончетата морска пяна, свързвайки ги едно с друго, докато накрая не ги подреди във формата на нейния силует. Лизи повдигна ръка пред лицето си. Очертанието на бледата ѝ кожа сияеше на фона на пълния мрак. Тя беше нещо в Нищото. Фигура в негативното пространство.
Размърда пръсти. Премига.
Тя беше напълно голо момиче в тясна уличка, което се строполи в нечии нозе.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s