Нечистите – глава 2

мора– Богове, видяхте ли тази светлина! – възкликна Марго.
Трите момичета седяха една до друга на една от дългите маси. След ритуала в дворцовия храм апетитът на всички се бе отворил и в момента вечеряха и оживено обсъждаха случилото се.
– Изобщо не изглеждаше безопасно. – каза Франсис, хвърляйки сърдит поглед към групата страшници, които се бяха разположили на кралската маса.
– Беше красиво. – каза Елизабет.
– На теб страшникът ти е размътил мозъка. – ухили й се Марго. – С този танц…
– С това въртене, въртене… – продължи Фран.
– Стига. – начумери им се Лизи.
– Въртене, въртене! И как само си шепнехте!
– Винаги съм твърдяла, че за разбитото сърце няма нищо по-здравословно от нова любов. – заяви авторитетно Марго.
– Така ли си правила? – подсмихна се Елизабет. – Винаги?
Трите се закикотиха и продължиха да си приказват. Лизи се стараеше да не поглежда към Финиан Калахан, за да не предизвика още закачки, но въпреки това погледът й се стрелна към него. Той въобще не се и опитваше да се прикрие, ами съвсем открито си я зяпаше и когато очите им се срещнаха, й се усмихна чаровно. Преди да се е усетила, тя му върна усмивката, а после припряно забоде поглед в чинията си, усещайки как се изчервява. Не беше като да го харесва – даже напротив, струваше й се твърде арогантен и самоуверен. На нея й допадаше мъжете да са по-чувствителни, като Мартин. Не, не, тръсна глава, нямаше да мисли за него. Пък и дори и да го харесваше, той надали щеше да остане в Рива повече от седмица. Или пък не? Девойката наистина не знаеше какви са плановете на Акантусите, можеха и да оставят представител в кралството, за да поддържа кристала. Ако Финиан останеше… Не, наистина не можеше да каже, че го харесва така. Но определено й бе любопитна цялата тази работа с магията. Искаше да го разпита каква е била тази течна светлина, да узнае какво е да боравиш с магия. Изглеждаше й толкова вълнуващо и мистериозно, че бе невъзможно да не иска да научи повече. При тази мисъл въздъхна. Естествено, ако започнеше да задава въпроси за магията, баща й сигурно щеше да я заточи в зимната им резиденция, където по това време на годината компания щяха да й бъдат единствено чайките и орлите, гнездящи по скалите.
Мартин едва ли щеше да я спре да разучи темата. Дядо му бе колекционер на редки знания, както сам обичаше да се определя. Веднъж, когато баща й се опитваше да подсигури връзки със семейството, бе успял да издейства покана и за тримата с майка й. Останаха цяла седмица в резиденцията на възрастния лорд и именно там Елизабет видя най-голямата библиотека през живота си. Цели два етажа бяха заделени за книгите, които бе събирал, а още два бяха посветени на причудливите предмети, които бе намерил по време на пътуванията си. Защото лорд Рийв Чейс бе пътешественик, обиколил Фриниа, Еримор, стъпвайки дори в Хайрини. Историите, които й разказваше, бяха колкото невероятни, толкова и интересни, стотици пъти по-добри от приключенските книги, които тайно четеше. Дневниците, които си бе водил и които й показа, описваха места, животни и хора, които трудно би могла да си представи, ако не бяха набързо щрихованите рисунки, пъстрещи страниците. Имаше толкова много неща, които можеше да научи от него, но сега никога нямаше да успее. Не е честно, помисли си. Марго нямаше да оцени всичко онова, а когато лорд Рийв неминуемо починеше – все пак надхвърляше осемдесетте. Вероятно щяха да разпродадат всичките му вещи. И тя нямаше да е имала възможност да разгледа всичко.
Въздъхна отново и се облегна назад в стола. Имаше чувството, че самият замък отразява унилото й настроение. Светлината от полюлеите вече не бе така ярка, а музиката звучеше някак приглушена, сякаш музикантите бяха покрити с дебело одеяло. Елизабет повдигна глава, за да потърси родителите си. Ако свещите догаряха, може би бе време да се прибират. Само че като погледна към огромния кристален полюлей, разбра, че не светлината е проблема. Трябваше й малко време, за да осъзнае, че свещите горяха все така ярко и пламъците им се отразяваха и блещукаха, но просто светлината бе поглъщана от сенките, които сякаш бавно пълзяха напред.
– Какво става? – запита се тя разтревожено.
– Какво? – изгледа я Марго.
– Светлината.
Приятелките й се озърнаха объркано.
– Какво за нея?
– Не виждате ли? Сенките я закриват.
Сега вече момичетата я погледнаха притеснено. Франсис внимателно се пресегна и й взе недокоснатата чаша с вино.
– Мисля, че ти стига толкова.
– Напротив, даже й долей. – възрази Марго. – Днес преживя много. Отразило й се е.
Елизабет не им обърна внимание. Сенките започваха да придобиват очертания. Кръвта във вените й замръзна.
– Наистина ли не го виждате? – попита разтреперано.
– Кое, Лизи? – попита Франсис с примирена въздишка и погледна в ъгъла, в който Елизабет бе впила ужасен поглед. – Няма нищо там!
Лизи поклати глава невярващо и сетне потърси Финиан. Той продължаваше да я наблюдава, но този път нямаше и помен от усмивка на лицето му. Вместо нея имаше въпрос. „Какво има?“, попита я безгласно.
Елизабет посочи към ъгъла, към сгъстяващите се сенки, които се протягаха напред, все по-напред. Към хората. А после в ушите си чу тихо „пук!“ от промяната в налягането и светлините изгаснаха.
Чу се плясък на криле. Съскане. Нещо бе при тях в непрогледния мрак.
– Какво става? – изхълца уплашено Франсис. Нейният глас беше единствения в настъпилата тишина.
Елизабет не можеше да й отговори. Собственото й сърце биеше до пръсване, а гърлото й се бе свило от страх. Неестественият мрак сякаш се просмукваше в костите й, вцепеняваше я.
Извенъж се чу звук като от изчаткването на кибритена клечка. От масата на краля изхвърча кълбо огън, което излетя нагоре, нагоре, опирайки се почти в тавана на залата, където увисна, пръскайки слаба светлина. Нещо изцвърча. Звукът изобщо не беше от този свят. Нокти изтракаха по мраморния под. Въздухът се раздвижи до крака на Елизабет и тя подскочи изплашено.
– Какво? Какво! – викна Марго и скочи върху стола си.
– Не знам! – проплака Лизи.
Не искаше да поглежда какво има долу. Не искаше да знае.
Трябваше да знае.
Много бавно насочи поглед към мрака на пода. Във вените й течаха ледени късове страх, роклята лепнеше за гърба й, пропита със студена пот. Писъкът заседна в гърлото й, като осъзна, че тъмнината в краката й бълбука и кипи. Движи се. И има стотици мънички очички, които присвяткват.
– Богове. – прошепна и се покатери на стола си.
– Какво? Какво има там?! – изхлипа Франсис и също се покатери. Въпросът й проехтя по протежението на цялата маса, повтарян от всички гости, които също се закатериха по масата и столовете, разбутвайки храната, пръскайки кристалните чаши под обувките си.
– Веднага слезте! – гласът на Ръдфорд надвика суматохата. – Слезте! Бързо!
Преди някой да е успял дори да оформи какъвто и да е въпрос или възражение, плясъкът на криле се чу отново. Под светлината от магическата сфера над главите им проблеснаха черни нокти. Марго изпищя. И изчезна.
– Марго! – извика Елизабет, оглеждайки стените, тавана, пода. – Марго!
– Помощ! – чу се писъка й. – Пом…
Изхрущяване. Мокър, лепкав звук, който накара вътрешностите на Лизи да се преобърнат.
– Марго…
– Долу! – гласът на Финиан прозвуча съвсем наблизо, но тя не можеше да го види, заради стърчащите хора. Не искаше да го търси. Не искаше да вижда повече. – Залегнете! Снишете се!
Елизабет се подчини, почти пропадайки на колене. Над главата й пак профуча нещо, което в следващия миг лумна и изпищя. Съзнанието й не можеше да осъзнае какво вижда – само, че има ципести криле, които изгаряха като хартия. Създанието падна на земята, където страшниците го заобиколиха. То се сви, започна да се върти, зъбейки се. Бегло напомняше на жена с бяла, почти искряща кожа. Около главата й се виеше ореол от мрак, който напомняше за коса. Чертите бяха ъгловати, очите – черни бездни върху бялото лице, а устата… Устата бе широка от единия до другия край на челюстта й. Тънки устни се извиваха, разкривайки ред остри, триъгълни зъби, от които капеше тъмна течност. Кръв.
– Мора! – изкрещя един от страшниците и около създанието се издигна блещукаща клетка, в която то се блъсна вбесено, просъска и се отдръпна в центъра й.
– Има още една тук! – викна друг и още едно огнено кълбо освети далечния ъгъл, където друг демон висеше с главата надолу, впил дългите нокти на ръцете и краката си в тавана. За един кратък, налудничев миг Елизабет си помисли, че прилича на някоя прокълната фея.
– Изведете краля и кралицата! – нареди Ръдфорд.
В мига, в който го каза, паникьосаните благородници като един осъзнаха, че ако не направят нещо, ще бъдат изядени в балната зала, докато Величеставата се спасяват. Наскачаха от столовете и масите и се втурнаха към кралската маса. Някой изкрещя и замлъкна рязко.
– Кракът ми! – изпищя някаква жена и пред очите на Елизабет, която бе останала на стола си, бе погълната от бълбукащия мрак.
– Върнете се по местата си! – извика Ръдфорд.
Но хората бяха твърде изплашени, за да го чуят. Продължиха да се блъскат един друг, да се бутат и да се събарят. Елизабет мерна лицето на майка си и моментално се отърси от потреса си.
– Мамо! – завика. – Мамо!
– Лизи? Елизабет! Ела!
– Не мога! – изплака в безсилието си, гледайки мрака на пода.
– Елизабет, ела веднага! – чу гласа и на баща си.
– Нека отидем, Лизи. – изхлипа Франсис. – Нека се махнем от тук.
– Страх ме е!
А Франсис само я погледна и хукна.
– Елизабет! – извика пак майка й и момичето видя как тръгва срещу тълпата, към нея. – Лизи, ела!
Хората бутаха и блъскаха майка й, но тя не се отказваше. Девойката също не биваше да се отказва, трябваше да прояви смелост. Пое си дъх разтреперано, изтри сълзите си и тъкмо щеше да спусне крака си на пода, когато мората на тавана издаде нечовешкия си крясък, изповръща лепкав мрак срещу страшниците, които редяха заклинанията си отдолу, и изхвърча. Право към бягащите хора. Право към родителите й.

Мората се вряза в тълпата. Писъци. Хрущене. Меки, гнусни звуци, а после чудовището полетя обратно нагоре, стискайки с костеливите си пръсти ръка в бяла ръкавица до лакътя. Женска ръка. Сноп светлина се стрелна към съществото и се уви около ноктестия му като на граблива птица крак. Елизабет като на сън проследи светлината до Финиан. Изражението на лицето му я изплаши почти толкова, колкото и съществуването на тези демони. Магическият камшик лумна в ярки пламъци и страшникът с едно рязко движение издърпа мората надолу, забивайки я в земята с такава сила, че мраморът се пропука. Не можеше да е живо след това. Нищо нормално нямаше да помръдне след подобен сблъсък, но то се надигна на лакти, тръсна глава, озъби омацаната си с кръв паст и се хвърли към Калахан.
Направи само две крачки и главата му хвръкна. После още една по инерция и тялото се строполи, разкривайки капитан Ръдфорд, държащ сабя със сияещо като огряно от луната езеро острие.
– Фин, провери какво става с кристала! – изрева мъжът.
Калахан не се поколеба и за миг. Огненият камшик се стопи във въздуха и страшникът хукна към параклиса.
Изведнъж Елизабет се почувства ужасяващо сама. Не разбираше какво се случва. Не разбираше защо се случва. Съзнанието й бе размътено от шока. Единствено знаеше, че иска да се махне. Искаше майка си.
Богове, ами ако онази ръка в бяла ръкавица е била на майка й?
Мисълта разсипа горещи въглени в тялото й и Елизабет вече беше скочила върху масата, преди да се е усетила. Токът на обувката й се закачи в покривката и тя политна към един стол от другата страна, удряйки челото си в облегалката. Политна заедно с него към пода и за момент остана там, мигайки срещу болката и мъчейки се да си поеме дъх.
Клокочещият мрак около нея й шепнеше.
Съскаше.
Мъркаше.
Елизабет извика и скочи на крака, залитайки още веднъж заради проклетите си обувки, преди да ги разрита от краката си. А мракът се бе събрал в кръг около нея, протягайки се, искайки да я докосне. Лизи побягна по копринени чорапи към скупчилите се хора, хлъзгайки се нестабилно. Мина покрай магическата клетка, където страшниците все още държаха мората. Забави бяга си, за да не привлече вниманието на създанието, но очите на демона пак проблеснаха като котешки. Насочени право в нея. Изпищя пронизително и се захвърли към мрежата в желанието си да я докопа. Не се интересуваше, че кожата му цвърчи от досега с магията, че във въздуха се разнася миризма на печена леш – мяташе се и ревеше.
– Какво, по дяволите, му става на това нещо? – Елизабет чу да вика един от страшниците, ала не се задържа да разбере.
Повдигна полата на роклята си и побягна отново, бързайки да се махне по-далеч от бесуващото същество и да се доближи повече до майка си, която не можеше да види. Хората вече се бяха струпали до вратите и блъскаха по тях. Кралят и кралицата бяха изтеглени малко по-встрани, пазени от кралската гвардия, за да не бъдат стъпкани от напиращата да излезе маса народ. Лизи не разбираше защо не могат да отворят вратата. Чуваше Ръдфрод да крещи нещо, но писъците на демона в клетката заглушаваха дори собствените й мисли. Страшнкът ръкомахаше отсечено и сякаш се опитваше да накара хората да се махнат от вратата и в следващия миг Лизи разбра защо.
Високата, масивна парадна порта избухна. Елизабет изпищя, всички пищяха, а трески и цели парчета дърво и метал валяха върху тях. Последваха още демонски крясъци. Победоносни и пронизителни, още три мори влетяха в залата, водейки със себе си и гъстия мрак, който погълна падналите и ранените поркай вратата.
Майка й. Дали майка й беше там? Сърцето на Лизи вече не биеше. Знаеше, че не бие.
Какво, в името на всички Богове, правеха тези проклети страшници! Не трябваше ли да са елитът на проклетия си орден?!
Не я интересуваха треските, които се забиваха в краката й. Не я интересуваха чудовищата, които като лешояди кръжаха над погълнатите в чернилка хора. Не чуваше писъците и крясъците, и воплите на заседналите вътре. Не мислеше дали и тя няма да бъде погълната. Единственото, което осъзнаваше, бе, че ако загуби майка си, ще умре. Затова продължи да тича, а ушите й пищяха от собствените й викове и хлипове. Дори не можеше да види къде точно отива заради сълзите, но продължаваше.
– Спрете! – извика Ръдфорд и се пресегна към нея да я спре, за да не навлезе в мрака по пода, но тя се дръпна.
Коприната на чорапите й се хлъзна по пода и Лизи залитна. Подпря се с ръка на пода, потапяйки пръсти право в черното. Беше все едно я покрива мокър пясък – студено и влажно. Но не неприятно. Богове, трябваше напълно да си е загубила ума, за да си помисли нещо такова. Това нещо беше опасно! Пред очите й поглъщаше хората цели, оставяйки от тях единствено съсухрени тела, подобно на онази мумифицирана ръка, която бе виждала при лорд Рийв. Щеше да стори същото и с нея.
Ала преди да издърпа ръката си, преди Ръдфорд да я доближи и изтегли, мракът просто се отдръпна с гальовен шепот, разкривайки съвършено непокътната й длан.
Елизабет нямаше представа какво значи това, но щеше да се чуди някой друг път. Сега се изправи отново, измъквайки се на страшника за втори път, и затича пак. А мракът се отдръпваше пред нея, разкривайки малки късчета мрамор под стъпалата й при всяка крачка.
Видя я. Видя я! Лежеше свита на една страна, малко по-встрани от основната група, която бе затрупана от разбитата врата.
Видя я. Видя я! Лежеше свита на една страна, малко по-встрани от основната група, която бе затрупана от разбитата врата. Хлъзна се по пода и падна на колене пред нея. Роклята на майка й беше изцапана с кръв, по тялото й имаше следи от подметки. Косата й падаше пред лицето й и Елизабет много внимателно я отмести, за да я погледне.
– Мамо? –повика я и нежно, боязливо я докосна по рамото.
Тя не отвори очи. Не трепна.
– Майко! – гласът й трепереше толкова силно.
Сълзите вече я давеха. Жива ли беше? Трябваше да бъде жива. Как можеше да разбере? Не можеше да мисли. Искаше да крещи и не бе съвсем сигурна, че вече не го прави, защото ушите й пищяха от нечий вой.
Дишай, нареди си. Дишай, Елизабет. Паниката нямаше да й помогне. Трябваше да започне да мисли, за да разбере дали майка й е жива. Къде се проверяваше за пулс? Свали ръкавицата от ръката й и неуверено докосна китката й с два пръста. Щеше да се разплаче от облекчение, докато не осъзна, че забързаните удари, които усеща, идват от собственото й побесняло сърце. Изхлипа безпомощно. Чувстваше се толкова дяволски безполезна! С треперещи пръсти и без да й пука, че разголва майка си, издърпа дебелото деколте на роклята й и прилепи ухо до гърдите й. Писъците на чудовищата и крясъците на жертвите им бяха толкова пронизителни, че нищо не можеше да чуе. Затвори очи и се опита да се абстрахира от случващото се покрай нея. И когато усети с кожата си онова първо отчетливо туп, последвано от още едно и още едно, просто прегърна майка си здраво и заплака.
– Ще се оправиш, мамо. Всичко ще бъде наред, ще видиш. Ще видиш.
Не знаеше дали успокоява нея, или себе си, но продължаваше да го повтаря – отново и отново, с надеждата да се окаже вярно и този ужасен кошмар най-накрая да приключи. Просто да спре. Страхът й се бе превърнал в нещо живо, с остри нокти и отровни зъби, които впиваше в нея и я правеше толкова безпомощна, че Елизабет не можеше да стори нищо друго, освен да крие лице в гърдите на майка си и да плаче, сякаш ако не виждаше какво се случва около нея, по някакъв начин щеше да го заличи. Една малка част от нея знаеше, че не е разумно да остава тук, ами трябва да премести майка си на по-безопасно място, но остатъка от разсъдъка й крещеше истерично: „Къде, в името на Боговете, е това безопасно място?!“. Искаше някой да я спаси. Искаше някой да й каже какво да прави. Надигна глава и се заоглежда трескаво за някого, когото и да е – дори баща й беше за предпочитане пред това да е сама. Около нея хората се щураха неориентирано, мъчейки се да избегнат чудовищата и чернилката по пода. И, слава на всичко свято, един от тези хора беше Мартин. Меридит го следваше по петите. Размазаният по лицето й грим за миг заприлича на кръв. Елизабет скочи на крака и размаха ръце, за да привлече вниманието му, преди да е осъзнала, че може да привлече и вниманието на някой от демоните, а докато се усети – вече беше късно. Едно от чудовищата, носещо се във въздуха с гръб към нея, сега обърна главата си. Само главата си, така че я гледаше с блещукащите си злобно очи измежду черните си крила. Нададе писък, завъртя и останалата част от себе си в нейна посока и полетя. Мартин надникна през рамо и виждайки демонската жена, извика и затича дори по-бързо, стъпквайки живи и умрели по пътя си. Зад него Меридит изплака и го извика, но той дори не се обърна да я погледне.
Елизабет не вярваше, че е способна да изпита нещо различно от ужас в момента, но ето, че разочарованието си проправи път през паниката. Години си фантазираше как ще се омъжи за него. Може би трябваше да злорадства, че изоставя красивата, изискана Меридит – мечтата на всеки мъж и примерът за подражание на всичките й приятелки, но можеше само да я съжалява.
Мората се спусна над Мартин с грабливите си нокти, но той падна възнак и се измъкна на косъм. Чудовището се издигна обратно нагоре с писък, а младежът се изправи и с препъване затърча обратно към годеницата си. За момент и двете с Меридит решиха, че може би се връща, за да й помогне, само че щом я стигна, я сграбчи грубо за ръката и я издърпа пред себе си, тъкмо когато демонът кацна на няколко крачки от него. Съществото разтръска ципестите си криле, преди да ги прибере, и направи крачка към двамата. Мартин започна да бута Меридит към него.
– Вземи я! – закрещя, блъскайки я. – Вземи я и ме остави на мира!
– Не! – пищеше девойката, извивайки се в ръцете на годеника си, за да се измъкне.
Преди да е осъзнала какво прави, Елизабет вече замеряше Мартин с парче счупена чиния.
– Пусни я! – викна му и се наведе за още муниции.
Следващият й удар се оказа точен и порцеланът поряза младежа по челото, карайки го да изреве и да пусне Меридит. Тя се хвърли настрани в същия момент, в който мората се метна към годеника й. Елизабет извърна поглед, но писъците и звуците се впиваха в ума й, кънтяха отново и отново в съзнанието й, докато накрая не беше абсолютно убедена, че никога няма да успее да ги забрави.
Но когато спряха, бе дори по-страшно.
Мората се обърна към нея. Наклони глава на една страна като куче. Подуши въздуха. От устата й капеше кръв. Кръвта на Мартин, който сега не беше нищо повече от пихтия в краката й. Повдигна костелива ръка и с дългия си, остър нокът изчопли нещо от зъбите си. Парченце плът. Погледна го и го лапна. Облиза се. И тръгна към Елизабет.
– Не. – промълви разтреперано девойката и отстъпи назад.                                  Всичко в нея крещеше да побегне и да се спаси, но не можеше да остави майка си. Огледа се за кой ли път за помощ, но страшниците бяха заети с останалите мори, а гостите – каквото от тях бе останало – бяха изпаднали в пълна паника. Така или иначе едва ли някой от тях щеше да се жертва за тях.
Елизабет бе сама. Трябваше някак да защити и двете сама. Погледът й захвърча по пода в трескаво търсене на някакво оръжие. Очите й се спряха на един сребърен нож на крачка в страни. Девойката вдигна лице към демона, претегляйки шансовете си да стигне до него, преди чудовището да докопа нея или майка й. Не бяха особено големи, но ако не го стореше, така или иначе щяха да умрат.
Сърцето й щеше да се пръсне. Потта се стичаше в очите й и щипеше и Лизи повдигна ръка, за да я избърше. Мората следеше всяко нейно движение. Очите й нямаха склери. Целите бяха черни като разлято мастило. Всеки път, когато премигаше, тънка полупрозрачна ципа се плъзгаше странично по окото, миг преди и самия клепач да се спусне. Елизабет снижи поглед – първо към устата й, но когато стомахът й се преобърна, като видя кръвта, стичаща се по брадичката й, се спря върху гърдите й, където вихрещите се сенки, играещи ролята на коса, ги скриваха. След това много бавно, много внимателно, приплъзна босия си крак по мраморния под, за да се доближи до ножа. За момент си помисли, че дори ще успее да го придърпа с крак, но тогава демонът извърна рязко глава настрани, разпервайки изнервено криле, а после нададе пронизителен крясък и литна към нея.
На Елизабет й се стори, че някой крещи името й, но не можеше да бъде сигурна. Времето изведнъж се беше забавило, моментът се разтягаше, позволявайки й съвсем ясно да види всеки един малък детайл от мората, да осъзнае напълно, че това озъбено лице – толкова бледо, че и най-тънките черни вени се открояваха, и тези протегнати към нея ръце с остри, изцапани с човешка кръв и плът нокти ще бъдат последното, което някога ще види. Напиращата истерия заплаши да я смаже. Беше безпомощна да спре чудовището, беше безпомощна да направи каквото и да е. Това беше. Елизабет Шей щеше да завърши тук. Край.
Богове, не искаше да умира. Не искаше. Не искаше, не искаше, не искаше!
Мората вече беше пред нея, можеше да усети дъха на смърт и леш, който се носеше от зиналата й паст.
– Не! Стига! – извика и се хвърли върху майка си, покривайки я с тялото си с надеждата, че поне нея ще успее да спаси, търсейки последна утеха в топлината й.
Цялото й тяло изтръпна от напрежение. Стотици иглички страх я прободоха и тя се разтресе цялата. Очакването мората да я убие беше дори по-лошо от знанието как точно ще го стори.
Но секундите минаваха и нищо не се случваше. Дори писъците наоколо бяха стихнали. Надеждата, че страшниците са успели да се справят с чудовищата разцъфна в гърдите й и й даде смелост предпазливо да надигне глава и да отвори очи. Елизабет не знаеше какво точно бе очаквала да види – може би още магически клетки от светлина, в които да са затворени морите. Вместо това гледаше света през бледа, червеникава мембарана, която обгръщаше двете с майка й. Финиан Калахан стоеше на две стъпки от странната бариера, държащ сабя от огън в ръката си, само че вместо да се бие с мората, седеше и зяпаше Елизабет с удивление. А пък мората… Лизи страхливо насочи поглед към нея. Демонът не правеше нищо. Просто си стоеше до червената мембрана, а страховитата цепнатина, която представляваше лицето на демона, се разтегли. Усмивка. Мората й се усмихваше, разкривайки острите си, триъгълни зъби.
– Калахан, направи нещо! – викна на страшника.
Това явно най-накрая го накара да се опомни. Вдигна огненият си меч и пристъпи към мората, която веднага изгуби усмивката си, изсъска на мъжа и блокира удара му с нокти. Би трябвало да ги посече с магическото си оръжие, но вместо това демонът взе надмощие и го отблъсна назад, замахвайки на свой ред с ръка. Страшникът отксочи назад, а мечът му се удължи, превръщайки се в камшик. Въздухът изригна сякаш бе ударила гръмотевица, гъвкавият пламък се уви около плътта на китката на мората и я стопи, прогаряйки чак през костта. Страховитата ръка на чудовището тупна на мрамора, а миризмата на прогорена леш полепна по носа и небцето на Елизабет, карайки стомахът й да се свие в спазъм, който не успя да увладее. Рязко се отдръпна от майка си и изпразни съдържанието на стомаха си на няма и десетина сантиметра от нея.
– Лизи?
Немощният глас на майка й на мига я накара да забрави за замайването и повдигането. Избърса уста в опакото на ръката си и прилази обратно до нея.
– Мамо!
– Какво… Какво се случи? – тя се повдигна на лакти и премига отнесено.
– Нападнаха ни. – Лизи я погали нежно по лицето.
– Кой? – но в следващия миг мората и Финиан преминаха покрай странната им бариера и майка й си пое стреснато дъх: – О, Богове! Демон!
Страшникът отстъпваше, макар мората да имаше само една ръка. Елизабет не можеше дори да проследи движенията им – преливащи едно в друго, бяха толкова бързи, че чак се размазваха. Финиан въртеше меча с жестоко изражение, но толкова грациозно, че Лизи нямаше как да не оприличи битката на красив танц и за момент дори да забрави, че мъжът се бори за живота си. А и за нейния и този на майка й. Тази мисъл я отрезви. Бариерата, под която бяха сега, по всяка вероятност бе издигната от страшника. Не знаеше на какъв принцип е издигната и стои, но нещо я навеждаше на мисълта, че ако той се разсее, пострада или загине, магията също ще се прекъсне. А това щеше да остави и двете с майка им напълно беззащитни, тъй като останалите от ордена Акантус се мъчеха да се справят с другите мори.
Майка й обаче не беше стигнала до това заключение. Все още объркана от какъвто и удар да бе получила, сега искаше единствено да се махне от тук. Преди Елизабет да успее да я спре, вече беше скочила на крака. Протегна плашливо ръка към червеникавата мембрана, докосвайки я много внимателно с ръката си, все още облечена в ръкавица. После погледна дланта си и присви очи озадачено, щом видя как белия плат е подгизнал от нещо червено и лъскаво. Майка й може и да не осъзнаваше все още какво е, но Лизи го разпозна.
Изправи се и издърпа майка си по-надалеч от бариерата.
– Не го пипай. – каза й.
– Какво е?
– Кръв.
– Кръв? – повтори майка й и отново погледна дланта си.
Пребледня и преглътна трудно. В очите й проблесна паника. Запищя и започна да блъска със свити юмруци по нея. Бариерата издаваше мокри звуци при всеки удар и по цялия купол се образуваха концентрични кръгове, застъпвайки се един с друг. Все едно се намираха в някакъв шантав, обърнат свят и над главите им имаше езеро. Само където не беше езеро, ами някаква отвратителна кървава мембрана.
На Елизабет отново й се повдигна, но този път си пое дъх и успя да се увладее. Пристъпи до майка си и се опита да улови една от ръцете й, с които продължаваше да блъска обезумяло.
– Мамо, успокой се! – помоли я. – Тук сме в безопасност.
– Това е кръв, Лизи! – изпищя истерично жената и тикна оцапаната си ръка под носа й. – Това е кръв! Трябва да се махнем!
– Не! Чуй ме… – издърпа я отново, когато тя поднови блъскането си, извъртайки я към себе си. – Мамо, чуй ме! Страшникът…
– Не! – викна тя и я сграбчи с окървавените си ръце за раменете. – Аз съм ти майка, Елизабет! Като ти казвам, че трябва да се махнем от тук, значи трябва да се махнем! – разтресе я. – Ясна ли съм?!
Покрай тях мората изкрещя побесняло, карайки и двете да подскочат стреснато. Демонът гледаше право към тях, видимо загубил всякакъв интерес към битката с Финиан – битка, която скоро щеше да спечели, ако се съдеше по разкъсаната дълбоко плът на гърдите му. Заряза го, сякаш не заслужаваше никакво внимание, и вместо на него, започна да налита на бариерата им, пищейки диво. Майка й също запищя. Крясъците им изпълниха тясното им убежище, заблъскаха по черепа на Елизабет отвътре и тя притисна с длани ушите си и стисна силно очите си. Не можеше повече. Не издържаше вече! Не искаше да вижда повече кръв! Не искаше да чува повече крясъци и стонове на умиращи! Не искаше да вижда още от озъбената паст на мората!
– СТИГА!
Отчаянието изригна от дълбините на душата й, откъсвайки и едно малко парченце от нея. Но Елизабет бе готова да продаде цялата, бе готова да стори всичко, само и само този кошмар най-накрая да свърши. Гласът й, невъзможно силен, отекна в залата. Още преди Лизи да е отворила очи, вече знаеше, че нещо се е променило. Но пак не беше подготвена.
Мората пред нея стоеше застинала. Всъщност до една се бяха приземили на земята и не помръдваха, дори когато страшниците ги залавяха в клетки или ги промушваха с оръжията и магиите си, сякаш не усещаха никаква болка. Тъмата, бълбукаща досега по мраморния под, също бе притихнала и се свиваше, разкривайки оглозгани и разтопяващи се тела с омекнали кости и органи, които не бяха нищо повече от кървава пихтия. Лизи се преви надве в мъчителни спазми, но в стомаха й вече нямаше нищо, което да повърне.
Мората, останала с протегната към нея ръка, изведнъж загъргори и очите й се ококориха от болка. По бледото й тяло се появиха пламтящи знаци, а в черните й вени сякаш пламна огън, който я изгаряше отвътре. Погледът й се закова в лицето на Елизабет и с един последен измъчен звук, съществото избухна в ситни пръски. Чернилка полепна по мембраната и Лизи отстъпи инстинктивно към майка си. Мъглата от мастилено черно се завихри и се концентрира в топче толкова бързо, колкото се бе и разпръснала, като дори капките по бариерата полетяха към него. Топчето не бе по-голямо от онези, с които си бе играла като дете с приятелите си, но сякаш бе направено от мрака отвъд звездите. Застинало във въздуха, сякаш… не, не сякаш – то поглъщаше светлината в себе си и от там тя никога нямаше да успее да избяга отново. Тази мисъл ужаси девойката и когато пръстите на Финиан се свиха около топчето и той го прибра в джоба на кафтана си, Лизи бе повече от благодарна. Усмихна му се, но той не отвърна.
– Елизабет. – страшникът застана пред нея от другата страна на мембраната. С ръка притискаше разпорения си корем, кръв се процеждаше през пръстите му, но по лицето му нямаше болка. – Всичко свърши, Елизабет. Можеш да свалиш бариерата вече.
Девойката премига объркано.
Аз да я сваля?
Той кимна.
– Затвори очи, поеми си дъх и издишай бавно. – инструктира я, сякаш увещаваше уплашено от водата дете да влезе в морето.
– Но… Защо?
– За да свалиш бариерата. – обясни търпеливо. – Хайде…
– Няма да прави нищо такова, защото не тя е издигнала бариерата! – заяви майка й, но в очите й липсваше увереността от гласа й.
Финиан не отвърна, а погледът му накара Елизабет да се свие уплашено – не защото я гледаше страшно, а защото в него се прокрадна съчувствие. Сърцето й запрепуска.
– Лизи, не се бой. – каза й страшникът. – Всичко ще бъде наред.
– Но аз не съм магьосник! – викна тя и посочи към мембраната. – Това не е мое дело!
– Елизабет, – каза й твърдо мъжът. – Искам да се успокоиш. Имаме да говорим много, но първо трябва да свалиш тази бариера.
– Но…
– Просто опитай. – настоя той и се насили да се усмихне. – Нищо не губиш, нали?
Тя заклати глава. Напротив. Ако… ако някак успееше да премахне кървавата мембрана, щеше да загуби всичко. Щяха да я набедят за вещица. Щяха да я убият.
– Лизи, недей. – прошепна остро майка й. – Дори само да те видят да опитваш…
– Обещавам ти, че няма да позволя нищо да ти се случи, Елизабет. – прекъсна я страшникът. – Можеш да ми се довериш.
Елизабет хвърли поглед към джоба на черния му кафтан, където бе прибрал черното топче, останало от мората. Тази вечер Калахан се изправи срещу поне едно от тези чудовища и оцеля. Определено не се съмняваше в способностите му да я защити. Пък и… Какво ако наистина тя бе сътворила тази бариера? Вярно, бе противна – от кръв, но ги бе предпазила от чудовищата. Ако това бе нейно дело… Ако Лизи бе магьосница…
Вълнението си проправи път през страха и ужаса не само от вечерта, но и за бъдещето, и преди да е успяла да размисли, девойката побърза да затвори очи, да поеме бавно дъх и пак така бавно да го издиша.
– Точно така. – каза й Финиан. – Отърси се от напрежението. Забрави за днес. Вече всичко свърши и си в безопасност.
Лизи не очакваше, но спокойният му, дълбок глас всъщност й помогна. Докато той продължаваше да й говори, тя му позволи да я убеди, че вече е в безопасност и че може да разчита на него. Позволи на себе си за момент да си представи бъдещето, ако се окажеше, че притежава таланта.
До нея майка й си пое сепнато дъх. Елизабет отвори очи. Бариерата се разпадаше на фини пръски, притеснително наподобяващи мастилената мъгла, която остана след мората, но вместо да се свият в топче, тези полетяха към нея. Когато цялата се оказа покрита от ярко червено, я заля ужас, който бързо започна да преминава в паника, щом кръвта започна да попива през дрехите й в кожата й. Лизи изписка и започна да се търка в опит да изтрие алените капки от себе си, но не можеше. Един побеснял удар на сърцето й по-късно студът, който я бе сковавал през последните минути, започна да изчезва, а самата тя се почувства, сякаш някой внезапно бе махнал някакво було от главата й, което досега бе замъглявало зрението и ума й. Дори не осъзнаваше колко замаяна се е чувствала, но не разбираше защо сега е по-добре. Погледна със страх към Финиан за някакъв отговор, но той само промърмори удивено:
– Невероятно.
Елизабет беше готова да му се развика, но не успя дори да си отвори устата, когато някой я сграбчи за косата и я захвърли на пода.
– Чудовище! – изрева баща й.
Лизи замаяно проследи как се приближава към нея с тежки, ядосани крачки. От стиснатата му в юмрук ръка висеше дълъг, златен кичур коса. Едва успя да осмисли, че е нейна, когато някак си все още лъснатата му до блясък обувка се заби в корема й, карайки девойката да полети назад. Отломки и счупени парчета порцелан я режеха, но тя почти не усещаше болката, докато се мъчеше да си поеме дъх.
– Ти си виновна! – извика баща й.
Елизабет успя единствено да се свие на топка и ритникът му този път попадна в предмишниците й. Нямаше как да се предпази обаче от онзи в гърба си, но онова, което й причини повече болка, бе гласът на Франсис, когато я изрита пак:
– Заради теб ни нападнаха! Вещица! – Елизабет чу в гласа на приятелката си сълзи и истерия. – Убиха Марго заради теб!
– Убиха съпруга ми заради теб! – извика непозната жена и я изрита в крака.
– Брат ми го няма вече!
Ритник.
– Татко!
Ритник.
– Майка ми…
Ритник.
– Убийте я!
Ритник.
Ритник.
Ритник.
Елизабет дори не бе способна да се страхува – болката се превърна в единственото, което усещаше. Не можеше да мисли, не можеше да се защити, не можеше да стори нищо друго, освен да стои свита и да се опитва да предпази главата си. Смътно чуваше виковете на Финиан да я оставят на мира, но никой не го послуша. Толкова за обещанието му, че ще се погрижи за нея.
А когато замъглените й от болка очи попаднаха на майка й, застанала на място със стиснати на гърдите ръце и изплашено изражение, без дори да се опита да спре разярената тълпа, осъзна, че и от нея няма да получи помощ. Защото тя не се страхуваше за дъщеря си. Страхуваше се от нея.
Елизабет смъкна ръцете от главата си и когато поредният ритник накара света да потъне в мрак, тя се помоли да е завинаги.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s